ОК, не знаех, че има български автори, които наистина пишат толкова добре,
затова може и летвата ми да е била малко ниска. Обаче „На изток от Запада“ на Мирослав Пенков направо ме разби – кошмарно е, че я забелязах и прочетох чак след като се разшумя силно около нея заради наградата на ВВС за къс разказ.
(А за нея преди беше писал Блажев в Книголандия, но незнайно защо лековерно не съм го послушал веднага да я зачета!)
Почитател съм на наистина късия разказ – а Пенков пише по-дълги истории – 20-30 до 50 страници. Това от своя страна му позволява да се изстреля към майсторски висини. Той успява с някаква неумолима тежест да те разходи по протежението на историята си, по няколко пъти да те натъжи или разсмее, а накрая да те запокити така, че да не знаеш къде се намираш.
И това цели осем пъти!
Причината е, че големият обем му позволява да развие невероятни персонажи – например Юки от „Снимка с Юки“, която пристига с българския си съпруг у нас от Щатите, за да зачене ин витро, и много иска да види истински цигани. Или пък обръснатото до голо турско момиче Кемал, кръстено с мъжко име, за да стане майстор на гайди (разказ, който все пак ме спечели единствено с начина си на написване).
„Как купихме Ленин“ пък е типичният емигрантски разказ – с наперения млад българин, заминаващ да учи в Щатите, живее в постоянен спор за комунизма с дядо си, но след поредица от презокеански телефонни разговори… поръчва мумията на Ленин от eBay. Защо? Ще видите!
А веселяшкият „Крадците на кръстове“, който някак е завъртян около стария златен виц за фамозното момче, което ще опикае всички на първия ред? Тази история праща около милионните протести през ’97-ма, разказва за две от много забравени момчета, за един олющен кръст, за заебан мумифициран дядо в църква и три литра вино.
Фаворитите ми обаче си остават първите два разказа – „Македониjа“ и „На изток от Запада“ –
наистина изключителни постижения, след прочитането на които просто си се излягах назад и се замислях с тежко депресарско усещане за безсилие.
„Македониjа“ те отвежда в старчески дом – където възрастен мъж открива стар дневник с писма от първата любов, заминал за Македония комита, на парализираната си жена. Убийствена история за страх, дългогодишен срам, сълзи и едно менче с мляко, от което всичко тръгва. Този разказ трябва да се учи по литература!
И едноименният „На изток от Запада“ – за едно село, разделено от река на българска и сръбска част, които се срещат веднъж годишно за събор… и за нашия главен герой, който изживява пламенна любов на купола на потънала в реката църква с братовчедка си оттатък. Детска любовна история, която тегне върху някого 30 години… Честна дума, от първото си изречение този разказ ме лашкаше като в селски автобус на ръба между отчаянието, разочарованието и страха. Защото какъв писател си, ако не накараш своите читатели да се страхуват за героите ти?
В крайна сметка, докато си вървях през един подлез вчера, си мислех защо този Пенков толкова ме грабна. Чета много къси разкази и харесвам разнообразни автори в жанра – от Реймънд Карвър, Исак Бабел и Труман Капоти чак до нашите си Радослав Парушев, Васил Георгиев, Калин Терзийски.
И реших – Мирослав Пенков разказва истории на живота.
С тъпото клише „истории на живота“ искам да кажа, че той просто не описва неща, които могат да се случат на някого и да бъдат забравени – ако не го довършат, те го променят, дори понякога го правят по-силен.
Но Пенков не си позволява да губи време с маловажни случки.
Няма смисъл да пише, ако не те накара да мислиш например, че след края на историята си в „Снимка с Юки“ Юки няма тихичко да плаче нощем до края на живота си, или след края на „Писмото“ не се е случило нещо необратимо за малко момиченце с психични проблеми.
И стилът на Пенков е страхотен!
Срамота само за коректорската работа – след няколкото дребни грешки по протежението на сборника се стигна до последния разказ, който така е гонел срок за пращане в издателството, че има поне пет изпуснати букви в разни думички. А те, повярвайте ми, просто прекъсват качеството на текста.
Comments are closed.