Първо – заглавието е убийствено!
Като човек увлечен по теологията няма как да не ми направят впечатление мощните думи, с които е наречена книгата – макар и в оригиналното „Отче наш“ да се ползва „дългове“, а не „грехове“, но да кажем, че е същото.
Второ, много рядко се среща добре написан и ефектен роман с достатъчно съспенс, достатъчно динамика, достатъчно достоверност и най-вече – умело преплетена художествена измислица с реални факти.
„И опрости нам греховете“ на Ромен Сарду може и да не е най-майсторски написания роман на света, а героите в повечето случаи може и да са малко дървени, но лично за мен е
адски добра смесица между кримка и исторически роман.
Трудно е да разкажа част от сюжета без да разваля кефа от четенето (защото при кримките, знаете – всеки елемент от фабулата си има стойността и не бива да се знае предварително), но най-общо действието се върти около една забита в нищото забравена от бога и Църквата епархийка. В тази епархийка, която практическа никой не зачита, се оказва, че има едно селце с 30-40 човека в него, което от 50 години е в пълна изолация и никой не знае какво точно се случва там.
Това селце е централната точка на нашия роман. Там един млад и ерудиран свещеник е изпратен против волята на архиепископа да върне христовата вяра у местните, но той се натъква на сбирщина от хора с твърде странни вярвания и практически напълно непозната религия. И стига толкова за селцето.
Освен него Сарду разхожда читателя доста из Европа – ту виждаме средновековния Рим, ту Париж, ту разни мърляви страноприемници и закрепостени метоси.
Срещаме и що-годе читави герои, макар и в повечето случаи доста повърхностни.
Млад и наивен гвардеец, аристократ абат, венчал се за Богородица, любопитен сърцат викарий, безсклупулен папски секретар и суров зъл монах. Разбира се няма как да се мине и без Инквизицията, малко средновековни мъчения, доста повръщане в няколко глави, откъснати полови органи тук и там и един мъртъв епископ, който долу-горе кръстосва цяла Западна Европа.
Всичко това – обединено от една грандиозна тайна на Църквата, за която никой не бива да разбира.
Амин.
П.П. Коректорската работа! Като цяло няколко печатни грешки в една книга тук или там са напълно допустими, но в „И опрости нам греховете“ има доста досадна тенденция – на няколко места индексите на бележките под линия (а те са много, прекрасна работа на преводача, +) не са поставени в текста като индекси, а като най-обикновени числа, които се сливат с думите. Това дразни, но към края вече се свиква. На няколко места се забелязват и объркани години (сменени цифри, нищо повече), тук-там и по разминавания в имената.
И все пак – това не е фатално, простим грях е.
Корицата – адска!
Comments are closed.