След като прочетох „Поверително от кухнята“ на Антъни Бурдейн (автобиографията на култовия майстор готвач) искам да готвя отново. Не че някога съм готвил особено, но преди няколко месеца имах няколко страстни кулинарни седмици, в които експериментирах в кухнята и май ми се получаваше добре.
Сега искам да си взема офсетов нож, да хвана тигана, да сменя олиото с масло, да се запася със запечен чесън, да си направя демиглас, да сотирам агнешки пържоли и да завърша с magret de moulard.
Храната е секс!
… е първият урок, който Антъни Бурдейн научава в кухнята.
В цялата си автобиография той негласно заявява, повтаря и потретя, че никога не би станал толкова голям готвач, ако не бе изсмукал една сурова скарида още на 9 години, не бе подлаган на униженията на хипари сезонни готвачи, не бе забил вилица в ръката на гнусен су шеф и не бе фалирал толкова много ресторанти, на които е главен готвач.
„Поверително от кухнята“ е личната професионална история на Антъни Бурдейн – нещо като ужасно добре разказано CV. Минава се през повечето места, където е работил, някои по-детайлно, други просто изброени в дълъг депресиращ ред.
Читателите му се запознават с неговата работа, а междувременно виждат професионалното готвене по принцип – от едната страна, на лудницата в кухнята, и от другата страна – на ресторантския посетител, който да разбере например защо да не поръчва риба в понеделник или защо никога да не си купува специалитет с винегрет.
Обаче книгата е изпълнена с дълги и широки истории и съвети, които нямат приложение в България.
Като се мине от дребните детайли през фоновото знание, че у нас сигурно има десетина ресторанта доближаващи се по качество на Бурдейновите, и се стигне до една ужасяваща глава, в която се говори за жаргона в кухнята. Няколко страници, които на български, с хилядите обяснителни бележки под линия, просто не могат да бъдат предадени адекватно.
(Б.а. Това да не се разбира като изказване в подкрепа на издателската цензура и „адаптирането“ на чужди заглавия към българската действителност.)
На много места и самият Бурдейн просто се самозабравя – писането му става безкрайно скучно, машинални разкази или размишления, вмъкнати сякаш само да закърпят несъществуващите дупки в един първоначално хомогенен текст. Особено в края наистина е прекалено – последният раздел (над 50 страници), а и доста голяма част от предпоследния са не десерт, а нещо като онези шницели за 80 стотинки, които сервират в стола на Софийския университет.
И въпреки това – отново ми се готви!
П.П. А книгата ми беше специален подарък от Алекс от „Аз чета“, който също е писал за нея.
П.П.2. Антъни Бурдейн е кулинарният Хауърд Стърн.
П.П.3. Ако сте на вълна готвене – препоръчвам „Тънкости на приготвянето“!
П.П.4. Едноименният сериал по книгата е много готин, но гадовете от FOX са го спрели само след 13 серии. За сметка на това порадвайте се на интрото : )
Comments are closed.