Ако една книга не може да ме убеди, че героите ѝ са истински хора, тя не струва –
винаги съм го казвал. Нищо не може да компенсира слабите и повърхностни персонажи – нито убийствен сюжет, нито съвършено оформление, нито перфектен стил на писане.
Джоан Роулинг притежава това – герои от плът и кръв. Четеш „Вакантен пост“, на всяка страница изскачат нови и нови хора, на които започваш да симпатираш, да се дразниш, да понамразваш. Аз самият дори се хващах, че страдам за част от персонажите сякаш тяхното нещастие пряко ще ми навреди.
Като особен плюс отчитам факта, че на практика няма лоши герои –
няма такива, които просто да намразиш и заклеймиш. Разбира се, срещат се доста антипатични хора, но а-ха да понечиш да ги зачеркнеш с „Ей, ти си боклук!“ ти хрумва, че такива неща всъщност правят, чувстват и усещат нормалните хора (да, и ти си от тях, примиряваш се в един момент).
В тази връзка – абсолютно не мога да се съглася с ширещото се из форуми, сайтове и Facebook мнение, че „Вакантен пост“ няма нищо общо с „Хари Потър“. Да, двете са на коренно различно ниво и едната е значително по-сложна и многопластова, но нямаше ли и в сагата за очилаткото точно това многообразие от герои?
И не ме разбирайте погрешно – като хваля толкова изработката на персонажите, това изобщо не значи, че останалите пера на „Вакантен пост“ им отстъпват по нещо.
На първо място, имаме невероятно изчистен стил. Роулинг умее да пише и това си е!
От първите страници на книгата се вижда, че нещата започват тук, веднага и всеки миг събитията в малкото измислено градче Пагфърд ще те понесат във вихъра си. За стила безспорно помага и преводачът – Венцислав Венков. Речта, диалозите се леят толкова свободно на български; наистина забравяш, че си в британско градче на 3000 км, а не примерно по улиците на някое затънтено 5-хилядно провинциално българско селище.
И още – събитията в сюжета са навързани възхитително. Чехов може да си гледа работата с принципа за пушката. При Роулинг, при „Вакантен пост“ никога не знаеш какво ще стане, какво значение имат случили се в миналото неща и имат ли изобщо механизъм да въздействат на бъдещето ти. То всъщност е така и в живота.
Налагах си да чета „Вакантен пост“ бавно. Не че е тежка (макар и да е объркваща в началото с хилядите си герои), но е толкова изпипана, че не исках да изгубя и частичка от удоволствието да се потопя в пагфърдската атмосфера. Неслучайно и една цяла нощ в съня си се оказах точно в центъра на градчето, пред гастронома на Хауърд Молисън, застанал под ръка с… любимата си героиня.
Това е – абсолютно максимална оценка за „Вакантен пост“ на Джоан Роулинг.
Герои като мен и теб, атрактивен сюжет, грабваща атмосфера и невероятна писателска стилистика. Благодарности за Венцислав Венков и „Колибри“ за удоволствието!
П.П. Установих, че така съм се излял за романа, че не съм казал съвсем нищо за сюжета му – а дори за мен пълната нула по отношение на спойлерите е непривична.
Затова накратко, но въобще не държа да го четете:
Пагфърд е малко китно градче в британската провинция, живуркащо под сянката на по-големия и разположен на един хвърлей Ярвил.
Един ден изненадващо (а и три години преди края на мандата си) умира пагфърдският общински съветник Бари Фейърбрадър. Кончината му идва в пика на едни там общински караници за междинно между Пагфърд и Ярвил гето и се оказва, че овакантеният от него пост може да наклони везните в едната или другата посока. Но политиката във „Вакантен пост“ е съвсем малко – и битките за мястото на Бари се водят на съвсем други нива.
Не искам да разкривам повече, но в книгата има от абсолютно всичко – страхове, емоции, любов, секс, клюки, екшън, наркотици, семейни ценности, морални клоаки, един призрак и много, ама наистина много интриги.
За шедьовъра писаха още Блажев, Бояна Ламбер, Богдана Денчева, а вероятно и други, но книгата има такова медийно покритие, че спрях да търся ревюта след 7-8 страница в Google.
Comments are closed.