Литературата Днес

Напоследък около „Теория за материята & светлината“ се вихри истерия.

Аз въобще и не бях чувал за сборника на Андрю Портър допреди няколко седмици, когато внезапно ми се струпаха няколко крайно положителни отзива. Нямаше начин – Портър почука и на моята библиотека и го зачетох – първо с нарастващо удоволствие, после с лека досада, а накрая с меланхолия, която спокойно може да се обърка и с безразличие.

„Теория за материята & светлината“ е сборник с десет истории и с перфектно оформление (което си е запазената марка на Millenium).

Всъщност прочетох книгата преди повече от седмица и краткият експеримент, който направих преди да начена това ревю, показа, че и десетте разказа силно са се запечатали в паметта ми. Длъжен съм да обясня, че това не ми е привично и обикновено запомням само онова прочетено, което ме впечатли и може някой ден да ми хрумне да разкажа някому или да се върна към него.

Допускам, че причината за това са прекрасните заглавия на Портър –

с дребни изключения те са просто наглед маловажни детайли от повествованието. В „Койоти“ например се разказва за семеен раздор и опропастен съпруг през погледа на дете… а койотите присъстват само като далечен вой в някоя самотна нощ. Речните кучета от „Речно куче“ пък са животинки, които двама братя замерват от време на време – а самият разказ фокусира върху чудовищно престъпление, притъпено от нехайни младежки сетива.

Проблемът на сборника е, че макар и с едва десет истории, с течение на текстовете те започват твърде много да си приличат. Има например поне три разказа, в които повествовател е малко момче – то е поставено в различни ситуации, семейна среда, дори възраст, но в различните истории просто звучи като един 10-годишен вчера и днес. А в един друг разказ същият този 10-годишен вече е малко по-голям и се влюбва в момиче от амишката общност.

Героите зрели мъже също твърде много си приличат –

егоистично жадният за внимание персонаж от „Азул“ е едно към мен с разведения добряк от „Меркин“, а пък и двамата са като близка проекция на абстрактния млад и влюбен младеж от „Кожа“ (прекрасни 21 изречения – освен че прочетох няколко пъти най-краткия разказ в сборника, взех, че и преброих изреченията и сега не знам случаен ли е броят им, или не е).

Не знам на какво се дължи приликата между голяма част от историите и дали Портър прекалено много поставя себе си или нечий прототип в разказите, но поне в моя случай това далеч не допринесе в добра светлина.

Трябва да се признаят две страхотни парчета – освен „Кожа“, „Бури“ е изключителен разказ

за сложните отношения между брат и сестра (братът, както можете да се сетите, вече изглежда като стар познат за читателите на Портър, но образът на сестрата е интригуващ и внася свежест маааалко преди последната страница на книгата) и онова, което ни е толкова трудно да признаем дори пред себе си, а какво остава за някого другиго, пък бил той и най-близкият ни човек.

„Теория за материя & светлината“ също е силен разказ – той е и единственият, разказан от женска гледна точка. Макар и малко клиширано, той трогателно поставя на преден план големия избор, който хората често трябва да направят – прагматизмът vs. идеализмът.

[dropshadowbox align=”right” effect=”lifted-both” width=”250px” height=”” background_color=”#ffffff” border_width=”1″ border_color=”#dddddd” ]В един от разказите учителка казва на героя, който е описал свое ужасяващо преживяване в есе – „Читателят има право да научи какво се е случило!“ Въпросът е дали и ние, читателите на Портър, понякога имаме правото да разберем какво става с персонажите му след доста невзрачните финали на разказите.[/dropshadowbox]Раздвоен съм относно финалите на Андрю Портър – от една страна те обичайно почти винаги те запращат в нищото, оставят без идея какво се е случило и какво ще стане и ти отнемат изконното право да научиш края. От другата страна – май такива са финалите и в живота…

За стила на писателя съвсем си млъквам – Портър е истински майстор в писането

и рядко може да се натъкнеш на слаба фигура, неуместна метафора или дори дума не на място (поздрави и на преводача Ралица Кариева за това).

Естеството на всички останали недостатъци обаче свалят нивото  на сборника и водят само към една мисъл – този човек със сигурност ще е много, много по-добър в по-дългите форми! Добре, че вече излезе и романът му „Между дните“.

Final summation: 50-50. „Теория на материята & светлината“ не е чак феномен в историята на разказите, но пък и може да предложи хубави изживявания, ако не се изчете изведнъж или на два пъти (както аз сглупих да направя). У Портър обаче се вижда онази мощ, която е въпрос на време да избие – затова и „Между дните“ ще е една от следващите книги в ръцете ми.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )