Първо да уточним нещо – подходих към „Човекът, който ядеше смъртта“ със сериозни очаквания заради вдъхновени думи от Блажев, от ревюто му в Книголандия, както и от това на Книгозмея.
Ето какво знаех – действието се развива по време на Революцията във Франция, а централният му персонаж е невзрачен писар, чията работа е да преписва красиво смъртните присъди от Съда и да ги предава за изпълнение. Писарят, гражданинът Жан-Луи Попие, в един момент започва да яде листове с присъдите – по този начин той не само практически спасява някого от гилотината, но и освобождава себе си от трупаната с годините невзрачност.
А какво всъщност видях, след като прочетох „Човекът, който ядеше смъртта“? Борислав Пекич (Сърбия/Черна гора) създава в рамките на малко повече от 50 странички една фалшива биография – той преплита историята на своя Жан-Луи Попие пряко с реално съществуващи личности, събития, документи, но уточнява, че в крайна сметка Попие така и не фигурира никъде, освен в устното предание.
Необходимостта на Попие да похапва присъди е чудна хрумка –
защото в един момент той се блъсва в сериозна преграда. Не може да яде по много, защото ще го хванат, не може да яде и знакови лица, за да не се забележи липсата им – как обаче избира между двама онеправдани, между несправедливо осъдени на смърт старица или младеж или пък крадец и занаятчия адаши?
„Вдъхновението никога не грешеше“, конспектира всевиждащият разказвач в един момент. Прас!
Зловещата атмосфера на Революционен Париж несъмнено е предадено страхотно – само от бюрцето на писаря, без изобщо да се стига до пряк изглед към гилотината, абсурдността на ситуацията и девалвиралата стойност на човешкия живот направо те помитат… но само за съвсем мъничко.
Съдържанието на „Човекът, който ядеше смъртта“ просто не отговаря на формата ѝ –
грандиозната идея за роман няма как да се побере адекватно в обема на един разказа (все пак, 50 странички си е точно един дългичък разказ…)
Но дори да приемем фалшивата документалистика на Пекич за довод и книгата всъщност да се чете като брошура за реална историческа личност и обемът да не е проблем, на читателя се оставя прекалено много за доизмисляне и прекалено малко за усещане.
Какво имам предвид?
В „Човекът, който ядеше смъртта“ без съмнение са поставени важни въпроси
за справедливостта, стойността на човешкия живот, самочувствието, абсурдите на егото и т.н. и те няма как да не предизвикат размисъл у всеки читател.
Размишленията обаче са поднесени на тепсия – Пекич разказва в детайли точно как се чувства гражданинът Попие във всеки един момент, какво иска да направи, от какво е разочарован или какво го терзае. Нито един от тези вътрешни детайли не е показан с действия или реч на героя, а само с директни констатации от автора.
Кофти момент, макар и да съзнавам, че вероятно е търсен с оглед на (повтарям се) квазиисторическата същност на книгата. И все пак – не ми се чете история, чете ми се литература.
Съдържанието на „Човекът…“ ми я даде, начинът на изпълнение – категорично не.
П.П. Но корицата е страхотна, дума да няма…
Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )
Comments are closed.