снимка: Хриси
Книжният щанд в Кауфланд винаги има особено притегателно въздействие върху мен. Погледът ми хищно и възнегодуващо шареше по кориците, подредени като врабци на телеграфна жица, незнайно по какъв критерий. Просташкият маниер на клиентите да не връщат книгите, откъдето са ги взели, обясняваше наличието на хаоса от заглавия, курдисани, където не им е мястото.
Поредици „Кралете на трилъра” , любовни романи и истините на Лили Иванова за цена от 15.00 лв. Потресаващо! Крещящи корици, претруфен дизайн и напъни за резюмиране, от които още повече ти се отщява да притежаваш такава книга, която нищо чудно да се окаже мощен ъперкът за мозъчните ти клетки. Почти си тръгнах, когато мернах в движение две заглавия – черно-бялото деколте, преливащо от „Няма смисъл” на Иво Сиромахов, която беше толкова нависоко, че почти усетих припукване нейде между втория и третия прешлен, когато го мернах.
И „Пълен курс 1: Мръсни сънища” на Алек Попов, забутана на последния рафт малко над детските книжки, в които ровичкаше бонбонено момиченце.
Единствено яркооранжевия цвят на семплата корица привлече вниманието ми. А за всички е знайно, че оранДжевото е любимия ми цвят. Сгънах колене, за да я измъкна изотдолу, освобождавайки книгата от баналната компания на няколко розово-любовни писателки. След „Черната кутия” Алек Попов ме спечели окончателно, и усетих нетърпеливи тръпки, докато прелиствах страниците. Беше сборник разкази на издателство „Сиела”, чиито заглавия носеха дъх на предизвикателство и още нещо. Какво страхотно изкушение – но всеки, който малко или много обича моментите на съзнателна изолация с четива, знае за какво говоря.
Деколтето на Сиромахов загуби очарованието си в мига, в който се убедих, че всичко, събрано между гънките му, вече съм имала удоволствието да го прочета. И почти благоговейно поставих Сънищата на Алек в количката за пазаруване. Нямах търпение да ги събудя.
Беше велико събуждане. От онези, в които се опиваш от изяществото на изказа, от лавирането между жанровете и уникалната смесица от комедия, пародия, драма и трилър. Като тръпчив коктейл с взаимноизключващи се съставки, който обаче оставя странно приятно усещане по небцето ти. Без излишна обстоятелственост, Алек Попов рисува с думите така, че се чувстваш сензитивно уловен в капана на действието.
Първите разкази ми докараха смехогърчове, и ме караха да правя странни аналогии с ранния Капоти. И да цвиля от кеф.
Който продължи, уви… нейде докъм средата на книгата. До „Т-образни ужаси”. Шок и потрес! Изящните разкази с неочакван край се изродиха в преразкази на стари, банални вицове. Това сякаш не беше Алек Попов, а случайно дръзнал да се намеси графоман, изпълзял нейде от мрачните дълбини на интернеДа.
Сякаш слушах как Слави Трифонов осакатява забавни вицове, разказвайки ги по два часа. Коктейлът ужасно загорча, аналогията с Капоти избяга с писък през ключалката на вратата, а аз продължих да чета пряко сили. „Гърмящи подметки” беше почти сюрреалистичен разказ, съчетание от мафиотска история и нелеп филм на ужасите – сякаш някой се беше опитал да съчетае Христо Калчев със Стивън Кинг. Потрес!
Е, две – три разочарования сред двайсетина попадения определено не е повод да съжалявам, че книгата се оказа на лавицата ми. Напротив. Нищо, че книгата носи името на едноименен разказ, който не блести с нищо особено, освен с ефектните импликации на заглавието си.
Но това все пак е Алек Попов.
Коктейл от майсторски разказани сънища, които е по-добре да събудите лично. Препоръчвам! И съм в трепетно очакване на “Пълен курс 2: … за напреднали”.
Автор на публикацията е Христина Чопарова, или както е по-известна – Хриси от “Епистоларности”. Блогът й е страхотен и Литературата Днес искрено ви го препоръчва!
Comments are closed.