Учредителите на наградата “Букър” (Man Booker Prize) обявиха, че през 2008г., по случай 40-годишнината от създаването на престижния приз, ще бъде избрана най-добрата книга от всички лауреати до момента.

Наградата е основана през 1969г. и се връчва за най-добрия роман, написан на английски език. През 1993г., на 25-тата годишнина на наградата, учредителите й също посочиха “Букър на Букърите” – Салман Ружди за книгата му “Среднощни деца”. Тази година в определянето на лауреата ще участват и читателите – от месец май те ще могат да гласуват на сайта на Man Booker Prize за един от шестимата финалисти от крайния списък. Кандидатите за него са 41.

Сред фаворитите на букмейкърската къща Ladbrokes са “Среднощни деца” на Салман Ружди (4 към 1) и “Английският пациент” на Майкъл Ондатджи (6 към 1). Името на лауреата на наградата “Най-доброто от “Букър” ще бъде обявено през юли по време на летния литературен фестивал в Лондон.

Списък с всички лауреати и номинирани в 40-годишната история на наградата, можете да намерите в тази страница на англоезичната Wikipedia.

Книгата “Балканска елегия” на Марин Троянов, баща на известния български писател Илия Троянов, ще бъде представена в сряда /06.02.2008г./ в книжарница “Хеликон-Витоша”. Авторът, прекарал 12 години на територията на бивша Югославия, представя в труда си, състоящ се от 532стр., преживяванията си там, свидетелствайки за размирната обстановка в Хърватия, Босна и Херцеговина, Косово и Сърбия, продължила до неотдавна и рефлектираща върху Балканските политически проблеми и до ден-днешен. “Балканска елегия” е документален разказ, описващ реални лица и събития, чиито имена, с малки изключения, са променени. Малка част от книгата може да прочетете тук.

Трудът на Марин Троянов определено ми се струва интересен, така че по всяка вероятност ще присъствам на премиерата на “Балканска елегия”, а след като я прочета, ще споделя мнението си тук, в Литературата Днес.

Марин Троянов е роден през 1941 г. в Плевен, където завършва средното си образование. Следва ИСИ и няколко години работи като инженер в София, преди да имигрира през 1971 г. в Германия. Професионалните му ангажименти с немски и английски фирми го отвеждат в различни краища по света, но най-дълго остава в Кения, Източна Африка. През последните 26 години е служител на Немската държавна организация за техническа помощ (ГТЦ), а от 1944 е техен представител в региона на бивша Югославия.

Нобелова награда за литература за пръв път е връчена през 1901г. на французина Рене Сюли Прюдом. Личното ми мнение е, че до един момент призът е присъждан наистина за заслуги в “писането на най-забележителното произведение с висши идеали”, но в един момент наградата започва да се дава приоритетно на автори, в чиито страни културната история не е популярна в голямата част на света. Разбира се, не казвам категорично, че Нобеловите лауреати в последните години не са заслужили, напротив, те пишат добре, но считам, че призът им се дава по-скоро заради етническата принадлежност или остарелите морални възгледи, които битуват във висшите литературни среди.

Да вземем например Дорис Лесинг, лауреатът от 2007г. Тя е от Персия (дн. Иран), прекарва част от детството си в Британия, но израства в Африка, заедно със семейството й, което по това време се препитава със земеделие. Критиците се делят на две по въпроса с тематично-идеите кръгове в творчеството на Лесинг – едните казват, че тя е заклета феминистка, другите – не. Но първите се много по-разпространени…

Логично би било да се сметне, че в Шведската Академия се страхуват от сексизъм (за последно Нобелова награда се връчва на жена през 1996 – на полякинята Вислава Шимборска). Това е смело твърдение, почти глупаво е да се твърди, но аз открито заявявам, че Дорис Лесинг не е най-заслужилият кандидат от номинираните миналата година – да, тя е известен писател, пише за висши идеали, феминизъм, анти-расизъм, човек да каже, че е светица в областта на литературата… Проблемът произтича по-скоро от изтърканите критерии за присъждането. Номиниран тази година е бил и Харуки Мураками, един съвременен, модерен и наистина ужасно талантлив японски писател. Книгите му са многопластови, прекрасно изградени, героите му са по-живи дори от реални хора, а стилът на японеца в оригинал е просто безукорен (за съжаление българските читатели познават само превода от английски, при който очевидно се губи част от изяществото на писателската му стилистика). Можем само да се надяваме, че Харуки също ще бъде удостоен с честта да бъде Нобелов лауреат. А аз лично очаквам догодина награда да отиде в Армения, Албания или друга малка страна, притежаваща определено своите достойнства, но подбрана именно на исторически и етнически, а не на реално творчески принцип…