„Пушкин имал четирима синове, и всичките идиоти. Единия не го бивало дори да седи на стол и непрекъснато падал. То и самият Пушкин не можел много-много да седи на стол. Случвало се — пълен ужас! — седят си на масата: на единия край Пушкин непрекъснато пада от стола, а на другия — синът му. Просто да ти стане лошо.“

Даниил Хармс, сред „Анекдоти из живота на Пушкин“, 1939

Събота следобед в София, дете някъде из квартала неистово пищи, мрачно е времето наоколо, а какво ли е в Бразилия? Това изглежда се чуди Колето Панкин (въпреки че не е в София, а на Моховая улица в Ленинград). Или пък хич не се чуди, защото, решен да се развее някъде по-далеч, твърде уверено заявява на приятеля си Петята Ершов:

„Аз ще замина за Бразилия“.

Колето Панкин и Петята Ершов са две хлапета от Русия, които може да са съществували, но може и да не са. Или поне са съществували точно толкова, колкото е съществувал и Пушкин, на когото не расте брада и който много обича да замеря с камъни. Сиреч, Пушкин-ът на Даниил Хармс. Ето защо: „Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше“ е детска книжка от 1928 г. на гениалния руски авангардист, на която вече и българските деца ще могат да се чудят и маят.

Историята си е типично Хармсова – не можеш да й хванеш края. Търсиш папагал за подарък, намираш туземци, говориш си с туземците на техния (според теб) език, бият те, питаш за Павел Иванович, пръкне се Константин Константинович. Шантава история, но който го е страх от падащи баби, да не ходи при Гогол. Или пък да ходи – като си говорим за Хармс, никога не знаеш кой съвет е удачният.

„Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше“ изглежда като прекрасно четиво за три групи хора:

• фанатични почитатели на Даниил Хармс (като мен), които и трийсет пъти да са прочели „Съкращения“ (примерно), все не им стига;
• почитатели на разказваческия авантюризъм, които преди да си легнат вечер се прекръстват пред „Приказки по телефона“;
• дечица с развинтено въображение и уклон към измислиците, за които словесният рисунък на Хармс ще е сладък и изкусителен като меда за Мечо Пух, лудостите за Карлсон или шишенцето „Изпий ме“ за Алиса.

Май за последните Колето Панкин е и най-добрият избор. Върлите фенове на Хармс може и да не открият най-добрата страна на ненормалния си любимец (а той наистина е ненормален – симулира шизофрения изключително умело, за да не бъде мобилизиран в „това лайно“ съветската армия), но лудешките истории през очите на връстник няма как да не се понравят на някой бъдещ творец-експериментатор.

На бъдещия творец-експериментатор ще се харесат и изящните илюстрации, с които е гарнирано приключението на Колето Панкин и все несъгласния му приятел. Автор на оформлението и рисунките в книгата е художникът Дамян Дамянов. Преводът на български е на Бойко Ламбовски, а книгата е под знака на издателство „Лист“.

Ако още се колебаете за „Как Колето Панкин летя за Бразилия“, недейте – така или иначе няма рационален аргумент да харесваш творчеството на Даниил Хармс, все трябва нещо да ти е сбъркано, за да си паднеш по него (или през прозореца, от прекомерно любопитство). Та, ако още се колебаете, просто последвайте съвета на авиатора Константин Константинович:

„Еее, хайде, мътните да ви вземат! Качвайте се в аероплана, момчета, ще летим за Бразилия“.

Текстът е публикуван първо в „Площад Славейков“.

„Имало едно време един замък, който се влюбил в птичка.“ Ама че шантаво, а? Можеш ли да познаеш кой е написал това изречение? Не е Луис Карол, не е Алън Милн, не е дори и Джани Родари, никой от тях не е, а ти сигурно даже няма да повярваш кой му е авторът, защото авторът му е Е. Е. Къмингс, когото сме чели сума ти пъти, губили сме се сред незавършените му строфи, смайващи запетаи и отворени скоби, а сега, в края на това дълго-дълго и енигматично изречение, го виждаме и като разказвач на детски приказки, и то не какви да е детски приказки, ами такива за слон и пеперуд, за Аз и Ти, за пай с комари и даже за един старец, който пита ли, пита „Защо?“ и, честно ти казвам, вбесява цялата Вселена.

Квадратното томче на „Слонът и пеперудът“ (в оригинал – Fairy Tales, или просто „Приказки“, публикувано през 1965 г., след смъртта на Къмингс) съдържа четири чудни истории, които оплитат в себе си герои, дето и най-разюзданото въображение трудно ще обвърже.

Де се е чуло и видяло например замък да се влюби в птичка? Или милиони милиони милиони хора да си оставят тревогите под ябълковото дърво на добричък, синеок и жълтокос вълшебник чааак на най-най-далечната звезда? Или даже бял кон, който не обича чай – бива ли такова нещо?

Приказките на Къмингс се закачат със закостенялата трезвеност на възрастния ум, те са красиви и мили истории, в които любовта и приятелството побеждават самотата и безметежността на нищоправенето. Тук щастието лъкатуши победоносно и буди радостни усмивки (о, да, съвсем не е като разтрисащите самоубийствени помисли при триумфа на небитието, които тегнат след четене на поезията на е. е. къмингс), тук доброто тържествува, а злото е прокудено с чутовен трясък.

Що се отнася до езика, той е толкова жив, толкова естествено мелодичен и чаровно наситен с ефектни повторения, че освен да се наслаждаваме на всяка стъпка в него, можем само да поздравим преводача Владимир Молев. Учудващо е как с такава лекота можеш да предадеш и нежната феерия на „Слонът и пеперудът“, и (например) отвратната смрад на доминиканска клоака (в „Краткият чуден живот на Джуно Диас“).

Няма как тук да не се спомене и оформлението на изданието. Илюстрациите са на художника Юлиян Табаков, който с работата си не просто поставя заслужени одежди на четирите приказки, но и категорично надминава оригиналната визия на изданието. Лишените от всякаква претруфеност рисунки са удоволствие за гледане – но, съобразно клишето, и хиляда думи тук не могат да опишат въздействието и на един щрих на Табаков.

Илюстрация: Юлиян Табаков, „Слонът и пеперудът“, изд. „Лист“

Къмингс създава приказките за дъщеря си Нанси, когато е малка – и без никакво съмнение публиката им са точно дечицата в онзи най-чудесен момент на влюбването в книгите и в четенето. На фона на абсурдния кич и болнавата естетика, които заливат пазара ни в последните години (престъпно е какви продукти се предлагат понякога на невръстните читатели), „Слонът и пеперудът“ е една вежлива демонстрация колко важно е да даваме на децата си умни, красиви и добри книги, да не ги подценяваме с претупани полуфабрикати.

В крайна сметка, литературата е един от най-преките пътища да се живее щастливо… щастливо, колкото – както казва Къмингс – може да са щастливи една птичка и един замък.

* Текстът е публикуван за първи път в „Площад Славейков“.

България, началото на 40-те години на ХХ век. Директорът на Русенския театър отменя представление, за да се проведе среща на гостуващи детски писатели с малките им почитатели – в четири препълнени салона. Писателите пристигат вечерта, на перона на гарата гърми музика, улицата чак до града е почерняла от хора. В Айдемир посрещачите на писателите тичат ведно с колата на авторите и хвърлят цветя по нея. Насред пътя към Силистра стотина селяни и ученици спират автомобила, след часове чакане, за да помолят авторите да дойдат и в тяхното село.

Славни времена е виждала българската литература за деца през първата половина на миналия век. Толкова славни, че Ран Босилек, тогавашният големец в жанра, става двигател за учредяване на Дружество на детските писатели през 1931 г. Организират се множество четения, срещи с писатели, тържества, действа се активно за обогатяване на детските библиотеки, създава се театрална школа, излъчва се детско предаване по Радио София. Повече от десет години Дружеството издава книги, антологии, листовки за деца, посочва им „ведрия път към хубавото и доброто“.

Дружество на детските писатели, 1931 г. Снимка: „1943. Антология за деца“

През септември 1943-а се задвижва един от най-мащабните проекти на Дружеството. До членовете, тогава 99 на брой, е изпратено писмо – изискват се „по един хубав портрет, био-библиографични бележки и автограф, написан с туш или черно мастило“, както и до ноември да изпратят до пет стихотворения (на „стихотворците“) или разказ до четири страници (на „разказвачите“). И действително – половината откликват, а през декември срокът е удължен, за да успеят и останалите.

Но идва 10 януари 1944-а. София е бомбардирана. Част от елита на детските автори бяга към провинцията, губят се контакти, забавя се комуникацията. Сетне настава Девети. Ръководството на Дружеството набързо е сменено с подходящи хора. Мнозина от някогашните членове не просто са изключени, но и влизат в черния списък на властта. Книгите им се изземат, днес знаем имената им, не творчеството. Детската литература придобива друго лице. Отхвърля се законовата забрана за политизация в нея. Става задължително съобразяването с новите идеологически постулати и партийната символика. Актуалните теми вече са пионерските лагери, тимуровските команди, „народните врагове“, децата се интересуват от танкове и самолети, славят „чичко Сталин“ и „чичко Димитров“, Девети септември става „най-великият всенароден празник“.

Илюстрация: „1943. Антология за деца“

А какво се случва с материалите, изпратени за Антологията през 1943-а? Седемдесет и пет години те са в неизвестност, докато не биват открити от литературни изследователи в архива на Дом-музей „Ангел Каралийчев“. Благодарение на Румяна Пашалийска (голяма част от текста по-горе е базиран на нейни думи), Петър Величков и издателство „Просвета“, днес, през 2018 година на българския пазар виждаме „1943. Антология за деца“ – поглед към минало, за чиято забрава са положени доста усилия и насилия.

Асен Разцветников, Дора Габе, Елисавета Багряна, Калина Малина, Змей Горянин, Яна Язова са малка част от имената, които попадат в изданието на „Просвета“ – с портрети, с автографи и с текстове, които говорят за доброто и справедливостта, за красивото. Някои от работите са придружени и от илюстрации – а знаем отлично, че по онова време за оформлението на детските книги (които по действащия закон трябвало да имат „изящна външност“, моля, отбележете това!) се грижат някои от най-големите български художници. В книгата има рисунки на Вадим Лазаркевич, Илия Бешков, Георги Атанасов и още…

В изданието са поместени работите на близо седемдесет автори – стихове, разкази, приказки, легенди, поговорки и какво ли още не… истории, в които неизменно честността е възнаградена, а лошотията възмездена; истории, в които триумфират висшите ценности и които са написани на възхитителен български език.

Но не бих се наел да кажа, че днешните малчугани биха чели с интерес подобни текстове – за тях биха били безкрайно чужди тематиката и сюжетите (които самият аз познавам не от опит, а от четене на книги). Това, което не би било чуждо, е общото послание, приятният послевкус, а понякога и свенливо запазената сълза при прочита на този или онзи разказ.

Защото „1943. Антология за деца“ не е антология за деца през 2018-а. Това е книга, която можеше никога да не видим (едно от най-тъжните неща при прегледа ѝ са множеството случаи, в които към библиографските справки има забележка от днешните съставители, че дадени книги не са открити и практически вече не съществуват). „1943. Антология за деца“ е безкористен източник първо на естетическа наслада, а сетне на малко тъга.

Наистина – четейки я, виждаме ведрата подкана към хубавото и доброто. А колко често някой чистосърдечно ни зове натам?

П.П. Предпочетох да изнеса тази бележка извън корпуса на текста, защото тя няма място там. Но без никакъв свян критикувам издателите от „Просвета“ за разпространението на тома, който вече най-малко две седмици (от първия път, когато видях отпечатаната книга – но може и да е повече) не може да се открие в никоя от големите вериги книжарници. Сериозен минус е и липсата на издание с твърди корици, каквото този труд с положителност заслужава.

* Текстът е публикуван за първи път в „Площад Славейков“.

Разказът „ Хамелеонът Светослав-Тертер“ започва така:

Още долу, докато го купуваха на ниво -2 на мола, и двамата бяха полазени от съмнението, че покупката точно на хамелеон не е непременно най-умното нещо, което можеха да направят точно в този неделен следобед.

За разлика от покупката на хамелеон, покупката на сборника „Само за напушени“ на Радослав Парушев би била много умна, ако обичате разчупена, съвременна ърбън проза, нямате задръжки да се подигравате с религия, политика, обществени ценности или пък да говорите спокойно за алкохол, мъчителна смърт на невинни лица и животни, свирки на букурещката гара „Норд“ и т.н. Обаче ако сте убедени комунисти или пуритански се кълнете в класическата литература до степен да плюете през рамо, когато някой се упражнява върху Големите (дори и успешно) – по-добре недейте.

В сборника виждаме: руси милфки, по-различна Будапеща ’56, един поразително напомнящ на някого зъл дух водник, цици, Александър Велики, wtf невероятната и поучителна история на Джуджето Чарли и неговия верен другар Човека мечка, плюс наблюдаваме обсесия по скандинавска митология (и може би сериала „Викинги“), опосум, който не е прост, и защо, по дяволите, чуваме напрегнат скандал между плодни прилепи?!

Разказите на Парушев са точно в стила, който помним от него – ама наистина. Човек би си казал, че 5 години след „Смъртта не е за всеки“, 11 след „Project GigaMono“ или даже 12 след „никоганебъдинещастен“ авторовият глас ще е позагубил поне малко от онова младежко звучене; от циничния градски изказ, който кара лелите да пищят, а дядовците да цъкат с език; от абсолютно абсурдните завръзки и сюжети. Аз поне се притеснявах от това – глождеше ме неприятното усещане, че зад „Само на напушени“ няма да стои онзи Чарли, а ще прозира един сериозен, зрял Радослав Парушев, някакъв претенциозен проекто-псевдо-Еко. Слава богу, това не е така. От първия ред виждаш добре познатото приятелче, което застава на ей толкова пред теб и дъхаво ти разказва истории, които, въпреки пълното си безсмислие, звучат реални.

Не ме разбирайте погрешно. Парушев определено търпи развитие в късата проза – изказът му е дори още по-естествен (нали си спомняте колко нормално звучеше например разказът му как Умберто Еко го е убил или как си карат с приятелчетата с колата през едно море? Е, тук и по-безумни неща са си… мееееех, какво пък толкова), обилстват, без да е прекалено, препратките към световната история и безмилостното им преплитане със съвременни явления, невероятни бисери и хрумки, свръхестествени феномени, препратки към top of the pops писателите в литературата, градски легенди и ежедневни случки от барове, паркове и джунгли. Като цяло, гаврата със Светая светих на хората, които се самопубликуват в сайтове за лично творчество и никога не са стигали по-далеч в Литературата от „Под игото“, продължава с неумолима сила. И това е страхотно.

Разбира се, понякога абсурдът е в повече и някои краища са откровено тъпи. Но дори в тези случаи, разказът си е струвал всеки ред. Какво като финалът звучи като евтин виц, ако преди това си се забавлявал от сърце? В два-три случая наистина се разочаровах, че дадени истории не получават заслужения феноменален завършек. После се усетих, че те така или иначе са били толкова нелепи (в единствения добър смисъл на думата!) и непонятни, че точно този край им приляга като китара в ръцете на Мик Тейлър.

За финал ще прибегна до метафора, която правя чрез един от разказите в „Само за напушени“ (толкова пък ако искате да знаете кой, ще трябва да си го намерите). С новата си книга Радослав Парушев взема шибалка и ни доминира. И хич не пита искаме ли, или не.

П.П. Сега, заглавието на сборника определено може да търпи критики. Ясно е защо е сложено – историите наистина понякога предполагат по-специфична умствена разстройка, за да ги хванеш – но прекаленият буквализъм и борхесу не е драг. От друга страна, названието „Само за напушени“ се вписва напълно окей с корицата – а пък тя само на пръв поглед ми се видя кофти. Всъщност дизайнът на Мария Минкова на първа/четвърта корица, ведно с оформлението във вътрешността на тома, прави напълно завършен и приятен книжен продукт, за което евала.

П.П.2, но и N.B. „Само за напушени“ струва 8 лв. Да, точно осем лева, което е възхитително ниска цена за книга въобще, през 2017 г. Вярно е, че сборникът е сравнително кратък и се чете скорострелно, но когато в книжарницата ми го подадоха и ми казаха колко дължа, почти реших, че са се объркали нещо и мисловно потрих ръце как ще се минат. Но не – осем лева за наистина качествена, мислена, ярка съвременна българска литература, която аз препоръчвам, пък вие, ако щете, ме плюйте.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )