Последната книга на американеца и страстен почитател на хайку Дейвид Ланю е „Сегавечно“ – няма да обяснявам какво значи тази дума, някъде в началото на романа надълго и нашироко е дискутирано, а след това продължава да се повтаря пак и пак, ако някой случайно е пропуснал да разбере.

Както вероятно сте забелязали, ако сте чели ревютата ми за „Човекът, който пишеше хайку“, „Хайку войни“ и „Смеещият се Буда“, първите две ми бяха страшно приятни, „Буда“-та ми досади много, а сега, като знам, че съм минал цялата тетралогия (понеже те имат доста връзки помежду си), мога да поставя „Сегавечно“ някъде по средата.

Read more »

Винаги съм харесвал хайку, но съм го възприемал като нещо твърде сериозно, почти наддуховно, с което шега на бива. Е, „Човекът, който пишеше хайку” на Дейвид Ланю абсолютно ме обори и то без да сваля божествената окраска на традиционните японски миниатюри.

Историята е за един селски младеж, който мечтае да стане поет и един ден блянът му се сбъдва – издекламира свое хайку на великия учител Чаша-чай (той е и единственият персонаж базиран на реална личност – прочутият Кобаяши Иса) и е приет за ученик на хайку-майстора. Зъбльо, така се нарича пишман-поетът, всъщност се оказва доста добър в творенето и единственото, което му трябва е да усвои духа на хайку – или да подражава на охлюва, катерещ Фиджи, както самият Ланю казва в едно от своите обръщения към читателя.

Read more »