Трябва да призная, че на Роберто Боланьо (ударението е на „а“) се точа отдавна.

След като бях възхитен от разказа му „Синът на полковника“ в първия брой на БГ Granta, се случи така, че в ръцете ми се озова сборникът „Телефонни обаждания“. Няма как да не сте го забелязвали по книжарниците, защото корицата му е просто изключителна.

Разбираемо подходих със свръхочаквания и… всъщност те бяха донякъде оправдани. Поне в началото едва ли има читател, който може да се оплаче – първият от трите цикъла в сборника („Телефонни обаждания“) е чудесен, а пилотният разказ е направен като биография на измислен писател толкова майсторски, че се наложи да проверя дали наистина такъв автор съществува.

Така или иначе, качеството на парчетата в първия цикъл варира – всъщност днес, няколко седмици, след като съм прочел сборника, по заглавията се сещам безпогрешно само за един от тях – едноименният „Телефонни обаждания“. Той разказва за една дълга дистанционна връзка, но въпреки емоцията и депресивността някак не успява да те разтърси (или поне мен).

Вторият раздел, „Ченгета“, просто не струва. Възможно е субективизмът ми тук да е прекален или първият цикъл да е вдигнал доста летвата, но просто ми се струва, че Боланьо се опитва да разкаже интригуващи екшън истории с някаква поука, но не му се получава нито едното, нито другото – или поне има доста, доста по-добри примери и при динамичните разкази, и при моралистките.

Третата част обаче вече е наистина висш пилотаж и дори само тя да се прочете целият сборник би струвал доста повече от коричната си цена.

„Житие-битие на Ан Мур“ е цикъл с четири любовни истории. Вероятно клеймото „любовна история“ никак не звучи атрактивно за по-сериозните читатели, но в случая си говорим за действително дълбоки сетивни пластове.

От тези четири истории те удря жестока депресия и атмосфера на нереализирани емоции – колкото и щастлив да е човек, когато подхване разказите, след всеки от тях му иде само да зяпа глупаво в тавана и да се чувства… прецакан, защото така се е вживял в някого от героите, че не може да не изпита и най-тегавите им чувства и пагубно безсилие.

Така или иначе, третата част оказва изключително въздействие – поне при мен се оказа така.

В най-общи линии целият сборник „Телефонни обаждания“ (който е с това съдържание и в оригиналната си публикация от 1997г.) може да се раздели и чисто качествено на три части – първата е ужасно изпипана технически, писана с онзи майсторлък, присъщ на южноамериканците; втората са просто донякъде увлекални разказани истории, а третата крие метафизиката на цялата книга – идеалният емоционален завършек на разказвач от световна класа.