Още когато с Мила от „Жанет-45“ се заговорихме за „Неохотният фундаменталист“, тя попари скептицизма ми с „Е, нали харесваш Хосейни? Това е нещо подобно!“
Хамид наистина се оказа нещо като Хосейни – но съвсем само на повърхността.
„Неохотният фундаменталист“ разказва за образован пакистанец, който завършва summa cum laude Принстън в САЩ, а след това започва мечтаната за всяко нюйоркско юпи работа.
За какво би могъл да мечтае един млад мъж, идващ от прашния Лахор, освен за много пари, респект в очите на околните западняци и осанката на мистериозния пришелец от Изтока? Всъщност за нищо – поне преди да дойде 11 септември и заедно с кулите близнаци да се сгромоляса всичко.
„Неохотният фундаменталист“ е една история за преосмислени ценности и постоянни колебания. Парите срещу личното щастие, работата срещу семейството, изтокът срещу запада.
Единственото, което няма опозиция в романа (или новела?), се оказва любовта – но за точно за този от пластовете в „Неохотният фундаменталист“ и думичка няма да кажа, защото си имаме работа с ужасяваща имплозия от раздиращи емоции и всеки трябва сам да я усети.
Структурата на книгата е повече от интригуваща – от началото до края тя е монолог.
И преди да спрете да ме четете ще кажа, че това е единственият монолог с подобен обем, който съм чел и съм харесал.
„Неохотният фундаменталист“ е жив разговор на пакистанския ни герой с един американец в Лахор – и, повярвайте, освен че разказва лична история, предава световни политически процеси и връща в първи клас в дисциплината по житейска драма, монологът все едно те пренася в малкото ресторантче с мнителен келнер, топли газирани напитки и смесица от нежен жасминов аромат и дива миризма на печащо се, току що заклано, животно.
Да не повярва човек, че в по-малко от 200 странички (и то с този гигантски шрифт!) може да има толкова много пластове. И същевременно толкова малко – защото в крайна сметка всичко опира само до едно.
„Неохотният фундаменталист“ вече има един куп ревюта из книгосферата, ето тези, които намерих:
]]>