Забелязали ли сте как книгите понякога ви преследват?
Една книга просто си ви избира и започва да върви след вас. Използва приятелите ви, дори родителите ви, появява се на местата, на които най-малко я очаквате. Книгите могат да го правят с години – точно толкова дълго, колкото им се дърпате. И разбира се, накрая ви хващат. А на всичкото отгоре ви карат да вярвате, че вие сте взели решението да разберете какво искат от вас.
Грешка. Изборът е техен. Добрата новина е, че книгите са благородни – позволяват ви да ги отворите не по-рано от точно навреме. Последната ми „преследвачка“ е „Хиляда сияйни слънца“ на Халед Хосейни.
Единствената, която така ме приклещи, че се превръща в първата, за която искам да пиша.
Не по принуда. Отдавна съм притъпила нуждата си да чета. Все по-рядко ми се случва да чета с часове, да чета, без да мога да пусна една книга. Да ме погълне, да забравя за всичко. Да изпълни разни клишета със смисъл.
„Хиляда сияйни слънца“ направи това с мен. Превзе ме след дълга, дълга обсада. И познайте кога. Да, точно навреме. Прочетете тази книга. Заради себе си. Заради онова, което винаги сте искали да бъдете, а не сте. Заради хората, които обичате и тези, които мразите. Заради това, че вярвате в съдбата. Или понеже вярвате в Бог. Но преди да започнете да я четете, заредете се с въздух. Няма да ви стигне така или иначе, но може да пробвате.
Халед Хосейни ще ви изненада. С всичко. Със стила и сюжета си. С мислите ви.
Ще потвърди някои ваши теории, ще стъпче други. Ще ви прати в друга реалност. Буквално. Забравена. Или непозната. Всъщност вероятно и двете. И знаете ли кое е най-странното и страшно в книгата му? Че тя може да приключи с всяко следваща мисъл, с всяко следващо действие на героите си. И би била напълно завършена, би си казала всичко. Само че „Хиляда сияйни слънца“ не го прави. Тя продължава. Иска от вас още и още, въпреки че не можете да ѝ дадете повече, въпреки че се разпадате във всяко следващо изречение.
Не се шегувам, заредете се с въздух. И ѝ се оставете. Тя знае какво прави. Ще приключи точно навреме.
И още едно ревю за книгата – тук.
Ако ти харесват ревютата в Литературата Днес, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )
]]>
Още когато с Мила от „Жанет-45“ се заговорихме за „Неохотният фундаменталист“, тя попари скептицизма ми с „Е, нали харесваш Хосейни? Това е нещо подобно!“
Хамид наистина се оказа нещо като Хосейни – но съвсем само на повърхността.
„Неохотният фундаменталист“ разказва за образован пакистанец, който завършва summa cum laude Принстън в САЩ, а след това започва мечтаната за всяко нюйоркско юпи работа.
За какво би могъл да мечтае един млад мъж, идващ от прашния Лахор, освен за много пари, респект в очите на околните западняци и осанката на мистериозния пришелец от Изтока? Всъщност за нищо – поне преди да дойде 11 септември и заедно с кулите близнаци да се сгромоляса всичко.
„Неохотният фундаменталист“ е една история за преосмислени ценности и постоянни колебания. Парите срещу личното щастие, работата срещу семейството, изтокът срещу запада.
Единственото, което няма опозиция в романа (или новела?), се оказва любовта – но за точно за този от пластовете в „Неохотният фундаменталист“ и думичка няма да кажа, защото си имаме работа с ужасяваща имплозия от раздиращи емоции и всеки трябва сам да я усети.
Структурата на книгата е повече от интригуваща – от началото до края тя е монолог.
И преди да спрете да ме четете ще кажа, че това е единственият монолог с подобен обем, който съм чел и съм харесал.
„Неохотният фундаменталист“ е жив разговор на пакистанския ни герой с един американец в Лахор – и, повярвайте, освен че разказва лична история, предава световни политически процеси и връща в първи клас в дисциплината по житейска драма, монологът все едно те пренася в малкото ресторантче с мнителен келнер, топли газирани напитки и смесица от нежен жасминов аромат и дива миризма на печащо се, току що заклано, животно.
Да не повярва човек, че в по-малко от 200 странички (и то с този гигантски шрифт!) може да има толкова много пластове. И същевременно толкова малко – защото в крайна сметка всичко опира само до едно.
„Неохотният фундаменталист“ вече има един куп ревюта из книгосферата, ето тези, които намерих:
]]>
Най-важното е никога да не четете какво пише на задната корица на „Ловецът на хвърчила“ на Халед Хосейни. Ако го прочетете и клишетата там ви допаднат, по-добре изобщо не се захващайте с книгата.
Историята на Хосейни е толкова великолепна, блестящо написана, разтърсваща, натъжаваща и въздействаща. Потресаваща. Майсторски изящна.
Да уловиш и предадеш в думи психиката на децата, да уязвиш читателя си до толкова, че да го оставиш безмълвен, с натъжени и навлажнени очи, замислен, нещастен, гневен, ядосан – дотолкова, колкото е бил в най-тежки моменти от своя-собствен живот – това е Халед Хосейни в „Ловецът на хвърчила“.
Той има от всичко – приятелство, снизхождение, презрение, срам, гордост, страх, бащинска любов или омраза. И всичко това се събира само в един момент – по време на традиционното ежегодно афганистанско пускане на хвърчила.
Мачкането на човешките права в страни от Близкия изток, което е особено актуално и в момента, е гнусно – при Хосейни обаче то е просто един необходим фон. С цялата си жестокост бледнее на фона на войната, която се води в психиката на героите. Или поне на един от тях – със сигурност персонаж, чиито душевни разкъсвания не отстъпват на големите образци в световната литература.
Детското насилие е нещо, което винаги ме е потрисало и отвращавало. В книги (Стивън Кинг например го умее), филми („Райско езеро“ от 2008 например), в новините. Но Халед Хосейни придаде ново измерение на ужаса ми – и то само в един кратичък епизод от романа си. Както обаче един от героите казва: „Понякога само за два-три дни животът ти се преобръща. Или пък само за един“ (не е точен цитат).
Е, моят литературен живот със сигурност вече е друг.
]]>