Смъртта е череша, която зрее без нас

„Физика на тъгата”

„Една особена смес от легенда и биография, нагласявана в хода на дълги повтаряния по панаирите. История, в която времената се догонват и преплитат. Някои събития се случват сега, други в далечното и незапомено минало. Пространствата също се объркват, дворци и мазета, критски царе и тукашни овчари строят лабиринта на тази история за момчето Минотавър, докато се изгубиш в нея”. Така още в първите страници на „Физика на тъгата”, още в първия разказ за емпатията, Георги Господинов заявява какво може се открие в следващите страници на книгата.

През декември „Физика на тъгата” се появи на пазара и за по-малко от месец стана най-продаваната книга в софийските книжарници.

Кутия за спомени, в която всеки предмет символизира епоха, всяко събитие води все по-навътре в лабиринта от усещания, а Минотавърът, изгубен, търси майка си.

По следите на този получовек-полубик,  на звуците от лудницата, през мазета и просторни хотелски стаи и закупени истории – така се движи текстът. Част от разказите са абстрактни разсъждения, а другите – напълно конкретни спомени от социализма, от срещи с хора, от детството и улиците на родния град.

Книгата започва с цитати от реални и въображаеми автори. Самата тя съчетава непрекъснато измисленото и реалното. От време на време изниква и образът на Гаустин – име, известно вече от творчеството на Господинов (“Писма до Гаустин”).

След пролога, в който героят е сбор от раждания и смърти на хора, животни и растения, започва историята за „магесника”. Още самото начало на книгата започва преплитането на истина и сънища, в които един живот е видян от друг ъгъл. Оттам нататък всичко е на ръба да бъде истина. Или е нещо, което всеки някога е преживял. Например въпросът „Как си?” и всичките му възможни отговори от „Не съм” до „Тъпея”.

Дали емпатията има възраст? След колко години спираш да усещаш света около себе си?  

Въображаеми разговори с въображаеми опоненти. Всяка история потъва в следващата. Сякаш Ариадна е подарила кълбо от прежда, което трябва да те изведе на прав път в лабиринта от собжствените ти мисли. Целта тук не е убийството на Минотавъра, напротив – за него се провежда специално съдебно дело, което се превръща съдебен процес за едно изоставяне. Целта тук е извървяването на целия път на личната история, на националната история, на човешката история. Между човекоядеца вегетарианец и квантите на остаряването се появяват берачите на лайка, двамата с (не)верните жени и шофьора Маламко в май-щастливия му ден.

От време на време Господинов оставя „Място за спиране”, на което да подаде нишката на читателя. Всъщност няма особено значение, когато Бог е фотон, а след пчелите ще изчезнем и ние, забравили миналото си, излизайки за работа.

Книгата е пълна със списъци – на нетрайното, на съдържания на кутии, на вещите на новобранец, на пусти в 3 следобед градове, с космически капсули и снимки.

Сякаш това не е художетсвен текст, а разказ между приятели, които не са се виждали от години и вместо да отворят Фейсбук, си говорят с думи и снимки.

А и такива приятели има във „Физика на тъгата”. Непрекъснато образи от други текстове на Георги Господинов се вмъкват в страниците с имена, с истории, дори със снимки. Почти истинските заглавия от пресата, истинските събития, падането на тоталитарния режим, новото начало, новите страхове и ограничения. Всичко това е последствие от незабравено детство, в което мазетата са дом и всеки нов ден е път към откриването на доброто у Минотавъра, който е просто изоставено хлапе, като всички нас.

Георги Господинов (44 г.) е един от най-превежданите български автори след 1989 г. Автор е на “Лапидариум” (1992), “Черешата на един народ” (1996, 1998, 2003), “Писма до Гаустин” (2003) и “Балади и разпади” (2007). Съавтор е на две книги-мистификации “Българска христоматия” (1995) и “Българска антология” (1998). Романът му “Естествен роман” (седем издания на български) е публикуван на 17 езика.

Сборникът с разкази “И други истории” (2001) излиза във Франция, САЩ, Чехия, Македония, Австрия, Италия. Американското издание на книгата е номинирано за наградата „Франк О’Конър”. Пише сценарии за късометражни филми, последният от които „Омлет” (реж. Н. Косева) е отличен от журито на кинофестивала Sundance 2009.

Като драмамтург е създал пиесата “D.J.”, която печели Годишната награда “Икар” за най-добър български драматургичен текст (2004) и е поставяна в Австрия и Франция.  “Апокалипсисът идва в 6 вечерта” (2010) печели Аскеер за най-добър драматургичен текст и е избрана за международния театрален фестивал в Манхатън, Ню Йорк – “hotINK at the Lark”. Автор е и на трагикомикса “Вечната муха заедно с Никола Торомано.

„Охлювът е преди всичко нежен, много влажен и със силен здрав мускул, т.е. има всички качества да е най-блестящият любовник във Вселената, че и отвъд.“

Това е нещо като произволен цитат от „Тънкости на приготвянето“, разкази с рецепти, на Деница Дилова.

Лично аз, за когото кулинарията се изчерпва с направата на таратор, вероятно никога не бих се захванал с четенето на разкази с рецепти (както е описана самата книга), ако не познавах Деница – вероятно не много хора си спомнят, но тя спечели конкурса на Литературата Днес през 2008г. със страхотния си разказ „Лимонада на прах“.

Сега, три години и половина по-късно, факт е и дебютната ѝ книга – сборник с 10 разказа, обединени около кулинарната тематика.

Не се заблуждавайте обаче – рецептите обикновено са на заден план в историите и макар в някои случаи да имат централна роля в разказите, дори за лаиците в кухнята всичко е повече от приятно.

„Тънкости на приготвянето“ е изпълнен със страхотни персонажи – ясно е, че за добрата литература героите са вероятно най-важното нещо, а тук това си личи във всеки от десетте разказа. Като се започне от сладката проститутка Зоя, мине се през самотна археоложка, която за няколко дни от живота си усеща какво е да обичаш безкористно… рак; клошар, чиято основна дейност е да разобличава съседите си според боклука им, двама 7-годишни близнаци и свободолюбивата им нова приятелка и, разбира се, моята любимка – млада дама, която се справя с отвратителния почерк на своята покойна леля, за да успее да приготви и да се припознае в безсмъртното същество на охлювите (да, цитатът в началото е точно от този разказ – „Сюрреализмът на охлюва“).

Секс, еротика, самота и копнеж по свободомислието – това са четирите компонента,

които Деница Дилова е сипала в тенджерата, сварила ги е, гарнирала е с изчистения си стил и богатото си въображение, застроила е със свеж хумор, поръсила е със собствените си илюстрации към парчетата и е сътворила литературната манджа „Тънкости на приготвянето“.

А начинът на поднасяне, благодарение на сравнително младото издателство „Скалино“, е на изключително високо ниво – буквално се влюбих в техническата изработка на книгата, шрифтовете, композицията на страниците, хубавата хартия и удивителният дребен детайл, че ъгълчетата на изданието са обли.

За десерт остават две неща – първо може би най-добрият (или поне в тройката!) разказ от сборника – „Нежен лов“,

който макар и леко захаросан на моменти, има в себе си толкова чувство, страст, емоция и самота, че е невъзможно да не те спечели за дълготраен почитател на Деница Дилова.

(Ако кликнете върху изображенията, ще ги видите в голям и подходящ за разпечатване размер.)

И второ, специално за читателите си, Литературата Днес, заедно с издателство „Скалино“ и антикварна книжарница „Алба“, предлага специална възможност да се сдобиете с „Тънкости на приготвянето“. Можете да си закупите сборника от книжарница „Алба“ (на адрес – София, ул. „Иван Вазов“ 38) на цената за издатели – 6 лева, което 40% по-ниска сума от коричната цена от 10 лева.

За улеснение, можете да разпечатате един от талоните по-долу (колкото пъти пожелаете, разбира се, като той се намира и във Facebook-страницата на Литературата Днес и е напълно свободен за разпространение) и да си вземете книгата от „Алба“ на промоционалната цена – разбира се, абсолютно същото можете да направите и без талона, стига да поясните, че сте научили за „Тънкости от приготвянето“ от блога.

Кратко пояснение: Коричната цена на „Тънкости на приготвянето“ е 10 лева, а минималната цена, на която издателството може да дистрибутира книгата без загуби е 6 лева. Възможността да закупите сборника за тази цена е жест от страна преди всичко на „Скалино“ и „Алба“ с помощта на Литературата Днес, като нито една от страните не разчита на печалба от подобна продажба.

Дългоочакваната, поне от мен, втора книга на Димитър Ганев е вече факт – както беше и „Безлични истории“, това е възхитителен сборник с разкази – този път те са значително по-зрели като съдържание, но за сметка на това чистотата на стила от първия сборник вече се е изменила в малко по-типичен художествен рисунък – типичен за Димитър, предполагам, защото нямам спомен да съм чел български писател, който пише по този начин.

„Следобедите на ленивия любовник“ съдържа 16 разказа – и почти всеки от тях е за любов, за впечатляващото изкуство на прелъстяването, което хора като Байрон, Киркегор, Оскар Уайлд оформят още през ХIX век. За съжаление, някои от парчетата в сборника не са нещо особено, а са чисто и просто приповтаряния на стари истории – и по-лошото, на истории, разказани в същата книга.

За сметка на това повечето от разказите са страхотни и книгата се чете на един дъх – и то не заради краткия си обем.

Протагонистът (или антагонист, всъщност зависи от гледната точка) в много от случаите е един и същ – но влиза в различни роли, в различни сюжети, среща различни хора (разбирай, жени) и прилага различни стратегии в съблазняването им.

Но разбира се, щяхме да си говорим за нискокачествена литература, ако всичко се изчерпваше просто с това – всъщност пред героите на Димитър Ганев стои много повече от обект за прелъстяване. Те се борят с прелъстяването на самите себе си, защото в крайна сметка защо ти е да съблазниш някого, ако с това не целиш да надмогнеш и прескочиш собствените си възможности и емоции. И при това да го правиш между другото, седейки в кафенето с приятел, на писателски семинар, да пийваш уиски със сода сутрин и дори да успееш да впечатлиш една жена след като вече си спал с нея.

Това последното се отнася до, лично мое мнение, най-добрия разказ в книгата – „Когато вали, очите ти са сини“.

Когато Димитър ми подари сборника си, набързо пробягах по съдържанието и погледът ми моментално се спря върху заглавието на тази история – не зная дали само на мен ми изглежда така, но то само по себе си съдържа крайно впечатляваща поетика и би могло без никакъв допълнителен текст да е напълно завършена творба. Заради това и имах притеснения, че когато прочета този „допълнителен текст“, може да остана разочарован. Е, не останах, това без съмнение е едно от парчетата, които съдържат в себе си завършени персонажи, оригинална история и преливат от задържаната в себе си емоция – изключителен разказ, честно казано.

Като се започва с отличаване на отделни разкази, не може да се пропусне и диадата между „Следобедите на ленивия любовник“ и „Едноличност“ – първият е страшно приятен, неслучайно е дал и името на цялата книга, а вторият му приляга напълно естествено. Всъщност, смятам, че тези два разказа, поставени физически почти в средата на сборника, оформят и цялостния мироглед на този ленив любовник, чийто дух броди в цялата книга и във всеки от разказите, въпреки различните нюанси в тях.

Това е то – ако ви се четат добри къси разкази, „Следобедите на ленивия любовник“ е едно от последните неща, които са излизали и за чийто прочит определено няма да съжалявате.

Сборникът с разкази “Следобедите на ленивия любовник”, издателство “Сиела”, ще бъде представен на 11.01.2012 г. (сряда) в клуб “Петното на Роршах” (София, ул. “Христо Белчев” 8А) от 19 часа. Книгата ще бъде представена от Тома Марков (носител на Златния медал на Европейската академия за поезия) и Васил Георгиев (носител на наградата “Хеликон” за 2011 г.).

Последната книга на американеца и страстен почитател на хайку Дейвид Ланю е „Сегавечно“ – няма да обяснявам какво значи тази дума, някъде в началото на романа надълго и нашироко е дискутирано, а след това продължава да се повтаря пак и пак, ако някой случайно е пропуснал да разбере.

Както вероятно сте забелязали, ако сте чели ревютата ми за „Човекът, който пишеше хайку“, „Хайку войни“ и „Смеещият се Буда“, първите две ми бяха страшно приятни, „Буда“-та ми досади много, а сега, като знам, че съм минал цялата тетралогия (понеже те имат доста връзки помежду си), мога да поставя „Сегавечно“ някъде по средата.

Честно, много съм разколебан за тази книга – от една страна не предлага почти нищо особено. Просто автобиографичен фрагмент от живота на писателя, гарниран с доста приятни хайку. Историята обаче не е особено атрактивна – мемоарните текстове могат да са интересни или ако авторът им е бил значима личност, чийто исторически и/или културни действия искаш да разбереш през живота му, или ако животът му е бил страшно интересен и си струва дори и само като фикция.

Сега не е така – историята на Ланю минава от колежанските му години, първата му съпруга и една от сериозните му приятелки. Ноо това не впечатлява особено и „Сегавечно“ изглежда нещо като наръчник към предходните три книги. Практически „Сегавечно“ се оказва бегла разходка из част от живота на писателя и насочва читателите, които познават трите други книги, към това кои са вече познатите им Зъбльо, г-жа Сливов цвят, господарят Кага и т.н.

Но ако не сте чели „Човекът, който пишеше хайку“, „Хайку войни“ и „Смеещият се Буда“, „Сегавечно“ си остава една лековато и приятно поднесе история. Чете се бързо и в интерес на истината в по-голямата си част грабва вниманието, но нищо повече.

А, да, и учи да се живее сега и завинаги. То това е и сегавечно, де.

За съжаление, що се отнася до мен сега Ланю остава по-скоро като донякъде посредствен прозаик. Сега, а и в сегавечно…