Прочетох „На плажа Чезъл” преди около месец и половина и може би спомените ми за детайла са леко поизбледнели. Това обаче не ми пречи абсолютно с ръка на сърцето да препоръчвам романа на Иън Макюън на всеки, който ме пита „Какво да чета?”

Впечатляващото при Макюън, което се вижда и в „Изкупление”, и в „Събота” е дълбокият психологизъм, който сякаш идва просто ей така. Уж разказът си тече лековато, не се случва нищо, а се оказва, че в крайна сметка някакси си се оказал в главите на героите – в случая двама влюбени в часовете след сватбата им.

Той, малко недодялан, много интелигентен и девствен младеж. Тя, убедена в миналото му на опитен плейбой, влюбена до полуда, но отвратена и погнусена от възможността той да вкара онова нещо там.

Книжката е съвсем кратичка, съвсем лесно може да се публикува даже в периодика. Лично аз я изчетох във влака София-Пловдив, като някъде около гара „Септември” бях приключил, бях я прибрал в раницата и не ми оставаше нищо друго освен да размишлявам върху нея до Пловдив.

В крайна сметка стигнах до заключението, че Иън Макюън е идеален стилист и прикрито те убеждава в нещото, към което с наглед плоското си повествование те води. Както Петко Тодоров от „Книжарница Книжен ъгъл” казва, „Без всякакви литературни игри. Той просто разказва. Той припомня, че литературата е незаменимият инструмент за обясняване на хората – извън личностите им, миналото им, невежеството и страховете им, опит, религиозност, национален произход, класова принадлежност и История.”

Зори от „зорините озорени прозрения” пък определя „На плажа Чезъл” като рядко коварна книга – нещо, с което няма как да не се съглася почти на 100%. Някак не е за вярване, че за смешните 150 странички Иън Макюън може да ти каже толкова много без въобще да си разбрал в течение на четенето, че ти говори.

Накратко, „На плажа Чезъл” на Иън Макюън си е бисер отвсякъде – абсолютно разкостен, без мидата, която да го скрива. Просто бисерът, лъснат, почистен, шлифован и изложен на показ. Не е нужно да вникваш в романа, искаш или не, той вниква в теб.

П.С. – Любопитно ми е какво има да каже колективът на Книголандия за книгата на Макюън.

П.С.2 – За Бога, подарявам третата част на “Милениум”, а вие не я искате?!

ОК, забавих се, но си струваше. 62 часа след като Христо от Книголандия взриви блогосферата със светкавична анотация на „Взривената въздушна кула” на Стиг Ларшон се появявам и аз. Да не говорим пък, че издаването на последната част от трилогията „Милениум” съвпадна с превръщането на шведския писател в първия автор, чиито книги са били купени 1 милион пъти в електронен вариант. Има някаква романтична красота в това съвпадение.

„Взривяването на въздушната кула” е убийствено добра книга!

Когато четях предишните, „Мъжете, които мразеха жените” (която освен това описах като “Началото на една обещаваща сага – днес абсолютно мога да се съглася със себе си!) и „Момичето, което си играеше с огъня”, си мислех, че това са страхотни романи, завладяващи, вдъхновяващи, емоционални и т.н. суперлативи, но снощи, към два часа през нощта, когато едва си държах очите отворени заради малкото сън през последната седмица, и на сто и двайсетина страници преди края си казах, че това НАИСТИНА е роман, който те тресе, блъска и не те оставя на мира, ако ще да трябва да изпиеш пет ред була и един литър кафе, за да не изпаднеш в клинична смърт от безсъние.

Сюжети, както обикновено, няма да разказвам. Ако толкова държите да знаете за какво става дума – прав ви път към Книголандия или сайта на Колибри.

Вместо това предпочитам да спомена, че героите тук са по-изчистени от предните две книги. Истински са (казах го и за предходните части, но тук са по-истински), емоционални са и, аха, да ти шибнат един шамар и се налага да отгърнеш страницата, разбирайки, че ти си си тук, а те са си там и не си се пренесъл физически сред тях. Физически не, обаче със сигурност Микаел, Ерика, Лисбет, Драган, Клинтон, Моника и ко. те вкарват във филма. Сиреч в книгата.

Не само персонажите – сюжетът е пипнат с майсторската ръка на сериозен разследващ журналист (какъвто е Стиг Ларшон, чиято смърт все още се свързва от някои конспиратори с негови статии), логически пробойни и дупки няма – всичко се изяснява по най-добрия начин без това да намалява, а тъкмо напротив – увеличава, фабулното качество. Нещата се случват сякаш… естествено и оставаш възхитен от майсторството на Ларшон да си навързва действието.

А делото срещу Саландер към края на книгата, смея да твърде, е просто шедьовър и в големи части от него стоях настръхнал все едно наистина съм в залата, лице в лице със съдия, адвокат, прокурор, свидетели и подсъдими и от тяхното решение зависи нещо, което ще промени моя, МОЯ, живот.

В крайна сметка, когато вчера затворих книгата, си направих една кратка ретроспекция на цялата трилогия. И знаете ли какво осъзнах – най-слабият й момент са първите няколко десетки страници на „Мъжете, които мразеха жените”. След това се започва възходяща линия на качествено развитие и се достига до един зашеметяващ край.

Абсолютно високо качество и безусловна най-висока оценка.

П.С. Дори ми е малко тегаво да пускам материала в блога, защото постоянно ми идват нови и нови мисли, които вече ми е трудно да формулирам.

П.С.2. Алекс, къде се губиш? Аз чета все още няма материал за “Взривената въздушна кула”!

П.С.3. В добро настроение съм. Ако този материал събере 20 или повече коментара, тегля един късметлия, на който безплатно ще изпратя “Взривената въздушна кула”. А повярвайте ми, такива качествени подаръци правя рядко.

Както бях обещал, разбира се – след известно закъснение, както подобава на доброто възпитание, хехе, раздавам още една порцийка книги – които няма да са последните.

Първата е за Анна – „Безкрайният път” на Богдан Русев. Тя идва като подарък след тегленето на жребия ми сред коментарите към материала за книгата в блога. Надявам се, че ще й хареса, а и като/ако я прочете на детето си, ще сподели какви са били неговите впечатления. Така че, очакваме отзиви : )

Другите са за две от любимите ми блогърки, които услужливо се съгласиха да напишат гост-материал за книги в Литературата Днес. Първоначално смятах да им дам възможност да си изберат подарък сред наличните ми, но после се отказах – в крайна сметка това ми се струва по-удачният вариант (обаче, Nezzo, Хриси, ако ги имате тия или ги не щете, не се притеснявайте да казвате, имам и план Б).

И така, на Хриси ще пратя „Майка” на Тома Марков, която въпреки всичките си недостатъци все пак по някакъв извратено-литературен начин си струва прочита. Благодарности към Хриси за “Мръсните сънища на Алек Попов”!

Nezzo пък получава „01. Неприличен роман” на Ивайло Борисов. След като не я впечатлих с любимия си Момчил Николов (преди време й пратих „Hash Oil” и тя сурово го оплю в Книголандия), това е втората ми офанзива към нея. Ако и сега не сполуча, готвя тежката артилерия : )

Междувременно намерих си тук една „Звездни дневници” на Станислав Лем – пишете коментари към този материал и може да я спечелите. Освен всичко офертата за гост-блогъри продължава – четете книжки, пишете за тях, пращайте ми анотации/рецензии/ревюта и ако ми харесат и ги публикувам – получавате подарък от мен.

Съвсем скоро е възможно светът да види непознати досега ръкописи и рисунки на бащата на модернизма Франц Кафка. Счита се, че такива се съхраняват в сейфове на швейцарска банка, които след дългогодишни съдебни битки ще бъдат отворени и така ще се направи поредната крачка към тяхното представяне на публичната литературна общоност.

Кой притежава ръкописите – това е въпросът, разискван по съдилищата от години, който досега спъваше всякакво развитие на казуса. Две сестри от Израел претендират за собственост върху ценностите, като твърдят, че те са наследство от майка им. На държавно равнище обаче Израел обявява писанията на Кафка в сейфа за свое културно наследство.

Литературоведите и милионите почитатели на Кафка по света обаче искат непознатите текстове и скици, пазени в тайна от десетиления, поне да бъдат направени обществено достояние.

Франц Кафка умира от туберкулоза през 1924, само на 40 години, и ако бе изпълнено предсмъртното му желание, романи като „Процесът” и „Замъкът” никога няма да видят бял свят. Чехът, прекарал по-голямата част от живота си в Германия, пожелал приятелят му Макс Брод да изгори недовършените ръкописи след смъртта му. Брод обаче отказал, публикувал книгите, запазвайки писмата (днес издадени и на български под името „Роден съм да живея в самота”), а останалите писания завещал на еврейската си секретарка Естер Хоф – която от своя страна след време ги прехвърлила на двете си дъщери.

През последните 50 години архивите стоят кротко запечатани в банкови сейфове в Тел Авив и Цюрих.

Съдебната сага се разразява, когато сестрите се опитват да продадат ценните писания.

Израел настоява те да бъдат обявени за част от културно-историческото наследство на страната с аргумента, че Кафка е евреин и творбите му принадлежат на юдейската държава. Сестрите настояват за запазването на собствеността си и пълноценното разполагане с нея, включително и за правото си на покупко-продажба. Националната библиотека на Германия пък постоянно покачва офертата си за закупуване на ръкописите.

Решението на Върховния съд в Тел Авив постановява четирите сейфа в Цюрих да бъдат отворени, но само пред един експерт по творчеството на Кафка. Той трябва да оцени и опише съдържанието и да даде доклада си на съда за по-нататъшно решение.

Засега обаче за света скритите творби на великия Кафка ще останат тайна.