Деница Дилова-Маркова

Лимонада на прах

Бисер спеше в калъфа на вилончелото си, така го заварвах всяка сутрин, брадясал и с неумити очи, омирисан на “Арда” с филтър. Досега не бях имитирала никого, но от известно време се усещах, как след срещите с него се мъча да държа цигара както той я държи, да изговарям думите като него и да повдигам вежда като той правеше, когато се съмняваше в нещо. Сутрин заставах срещу огледалото и изричах някоя негова реплика. “Мога да пия и да работя, но ако ми правят забележка за пиенето, мога да пия и да не работя”. Напоследък си беше оставил бакенбарди, които страхотно му отиваха. Вероятно следваше някое модно течение, тъй като имаше и нова страст – да изучава английски. Беше натъпкал всичките си джобове с малки листчета с думички, от време на време ги вадеше и си ги четеше. На едното лице изписваше думата на английски, а на задната страна – преведено на български.
- Ела, да ти покажа нещо – каза Бисер веднъж и тръгна по стълбищата надолу. Между къщата му и съседната имаше близо метър разстояние, половината от което беше натрупано с дърва. Наведе се напред към съседната къща. Носеше все широки панталони, без колан и цепката на задника му се видя до средата. Все още го желаех повече, отколкото обичах.
- Знаеш ли кой живее там? – попита Бисер и заметна глава към съседната къща, а аз отместих поглед от цепката на задника му и изцъках с език.
- Гено Робски.
- Гено Робски? Онзи Гено Робски? Професорът?
- Мхм – кимна. Една нощ, докато чакахме сънят да ни споходи, Бисер ми беше разказал една случка с един известен учен от нашия град. Професорът беше голяма фигура, от стар аристократичен произход, доста заможен. Преди много време пътувал до Лондон по работа, някакъв симпозиум, когато пристигнал тук на гарата и жена му отишла да го посрещне с карета, конят се подплашил от свирката на влака и ги убил и нея и водача.
Двамата с Бисер се снишихме и се вторачихме в бечовата стая на къщата. Вътре на стол седеше неподвижна мъжка фигура в бял костюм, напомняща восъчните фигури на мадам Тюсо, и гледаше към стената.
- Какво прави? – не знам защо шепнех.
- Мисля, че гледа някаква снимка на отсрещната стена – каза Бисер. – Направил си е гроб, някаква възрастна жена го поддържа, точно до този на жена му. На плочата има негова снимка, изписано му е името и кога е роден - липсва само датата на смъртта. Дъщеря му идва сутрин и вечер, храни го и го мие. Мисля, че е наред с главата, просто не ще да прави нищо. Но и не умира…
- Това не е ли смърт … – казах тихо.
- Знае ли човек … Ти можеш ли да докажеш, че сега това е живот? – ме погледна право в очите Бисер. Аз се усмихнах лукаво и поставих ръка на чатала на любимия си. Той сведе поглед надолу към ръката ми, вдигна я и я целуна.
- Утре ще дойда да го нарисувам – казах, Бисер ме изгледа мълчаливо.
Ако искаш да станеш добър художник, трябваше да нарисуваш много старци. Колкото по-стари и сбръчкани са те, толкова по-добре за теб. И не защото бръчки се рисуват по-лесно от гладки розови бузки, а защото не си струва да рисуваш деца. Какво можеш да разкажеш с един портрет на дете, освен ако не е някоя пухкава инфанта. Извадих си фотоапарата, трябваше да снимам професора, без да изглежда нагло и да ме видят други съседи, а после да импровизирам на листа. Докато се стараех да избегна отраженията от светлина върху мръсното стъкло на стаята на професора ми се стори, че е обърнал глава и ме гледа. Първо ме заля вълна от срам, почувствах се като крадла, после се наведох и погледнах почти залепила лице вътре. Със сигурност Робски беше извърнал глава и ме гледаше. Овесих фотоапарата на шия и заобиколих къщата, натиснах вратата – беше отключено и влязох.
Робски беше вторачен в стената, без да дава признаци, че ме е видял. Миришеше на “виетнамско чудо”. Всички стаи на дядовци миришат така, по това можеш да познаеш дали има възрастен човек в къщата. Млад човек не би понесъл тази смрад. На стената срещу която стоеше живият труп, имаше закачена фотография на жена, приближих се и я огледах, погледнах към професора и махнах една паяжина, увиснала над снимката. Представих си дъщерята на професора, мъкнеща всеки ден подрънкващите тенджерки за храна, как коленичи и храни човек, който не иска да яде. Получих нещо като стомашен спазъм при мисълта. Не понасям гледката на възрастни хора, които се хранят, няма по жална картинка, всеки път, когато видя баба или дядо да слагат нещо в устата си, направо ми иде да зарева на глас, дори да ги видя как си избират и купуват храна в магазина ми действа смазващо. След като натъпче храната в това безжизнено тяло, дъщерята вероятно го събличаше и го обтриваше с мокра хавлия, така както правят с труповете. Професорът не беше успял да се израдва на децата си, защото девойката от снимката отсреща се беше качила на карета, за да го посрещне от гарата. Нашият град е единственият, в който гарата е на километри от града. Ако живееха в Котел или пък Шумен, вероятно в къщата сега щеше да шета една пъргава баба.
Доближих се до професора, надникнах в очите му и видях, че старецът изобщо нямаше поглед на луд. Безумците гледат без капка свян, погледът им обикновено е толкова директен, че може да те зашемети и никога не свеждат очи първи. Робски измести леко зениците си встрани - или аз бях по-смахната от двама ни, или не видя нищо интересно в мен. Гено Робски беше сам, самичък на света и това никак не ми се понрави. Заотстъпвах към вратата без да съм направила нито една фотография и се измъкнах от къщата пъргаво като крадец, заварил труп в дома, в който е влязъл да обира.
Този път Бисер ме завари вкъщи, очевидно притеснен, че не отивам в тях. Скачах ритмично на леглото, заслушана в скърцането на пружината и в радиоточката. Нивото на река Дунав, Нови Сад…
- Какво има, бебе? – ме пита Бисер. Беше дванадесет години по-голям и обичаше да го напомня - Ходи ли на гости на Робски?
- Да, но не искам повече да ме водиш там. Не ми е по силите – спрях аз с подскоците.
- Къде искаш да бъдеш заведена?
- На кино.
В осемнадесет часа с Бисер влязохме в кино «Развитие», даваха филм с Мастрояни, но тъй като седнахме на задните седалки не помня нищо от филма. Едва се откопчихме един от друг, когато светнаха салона. И после моят любим каза, че на другия ден трябва да ходи да помага на баба си на вилата, ще преспи там и утре ще остане до късно и аз казах «добре». Баба му ме обожаваше, всяка неделя, в която беше свободна ни водеше на сладкарница да ни поръча по една боза, като бутваше по още 60 ст. на сладкарката да ни пусне в леко прокисналата ечемичена течност и по една топка сметанов сладолед. След като това нещо се разбъркаше се получаваше невероятна вкусотия. Бабата винаги настояваше да ги придружавам на вилата, страно, че сега по гроздобер не бях поканена. По-добре - щях да слушам ВЕФ-а си и да порисувам.
Следобед вече не ме свърташе вкъщи и отскочих до бакалията да си взема лимонада на прах - изпразвах цялото пакетче в устата си, и жабурках докато станеше на жълта пяна. И после го изгълтвах с удоволствие. Ако питаха мен, лимонадата трябваше да се предлага само на прах. На опашката към мен се приближи Галя, моя далечна братовчедка. Галя Общата беше прякорът й, защото в различни периоди беше гадже на всички мъже в махалата. Тя беше човекът, който осведомяваше всяко осиновено дете в училище, че родителите му не са тези, които си мисли, а едни други, дето не са го искали. Всички я мразеха, аз също, а тя не ми оставаше длъжна. Наведе се до ухото ми и прошушна злобно: «Приятелят ти прави групов секс» и отмина уж загледана в рафта с макаронени изделия. Ако нямаше хора около мен, щях да я последвам и да я ритна силно в крака, така, както го правех преди пет години - едно от хилядите съкровища на детството, които отдавна не можех да си позволя.
Платих си бързо лимонадите и излязох от магазина, като прибрах жълтите пликчета в джоба си. Сега нямаше да ги разтварям, устата ми беше пресъхнала. Звук от вилончело неканен се намести в мозъка ми. Краката ми сами поеха към Бисерови, crazy in love, те сякаш по-добре от мен знаеха, какво ще намерят там. Искаха да го видят по-скоро и да се омитат далеч, далеч от тук.
Прозорчето на къщата беше открехнато и долових познатия до болка мирис на “Арда” с филтър. В съседната къща се бяха насъбрали хора, но не обърнах внимание защо. Бързо заобиколих Бисеровата къща и слязох тихо по стълбите. Пет чифта обувки имаше пред вратата в бечовата стая, която Бисер беше преустроил в битова. Встрани обърнати наобратно бяха обувките на Бисер, който трябваше да е на вилата на баба си, редом с тях стояха още едни мъжки и три чифта дамски обувки. Женските предполагам бяха на “кифлите” от симфоничния оркестър. За втори път днес ми се прииска да съм на дванадесет и да напълня префърцунените им пантофки с боров мед. Към вилончелото в главата ми неканени се присъединиха няколко цигулки. Скръбен дисонанс. За колко малко неща ни учат в училище. Бях завършила преди четири месеца, а нямах подготовка как да реагирам при предателство. Ако някой външен човек наминеше, нямаше да чуе нищо от стаята, но аз знаех какво става там, затова чух. Чух отчетливи женски стонове, такива каквито Бисер изтръгваше от мен, малко след като баба му заспеше дълбоко, изпила всичките си лекарства за сън. Погризах няколко секунди кожичките около ноктите на палеца си и после съзрях якето му, овесено на външната закачалка. Взех от мивката един химически молив, надрасках нещо върху едното от пакетчетата с лимонада на прах и го мушнах в джоба на мъжа, който може би повече нямаше да видя. Сто процента щеше да го намери докато си вади думичките за изучаване. City. Ако искаше да ме намери, щеше да го направи. Можех да издържа много, много дълго време без него. Вече не го желаех, обичах го. Train написах на гърба. Набързо насъбрах багаж от къщи, накарах мама да се закълне, че ще умре, ако каже на когото и да е, къде отивам и поех пеш към гарата. Трябваше да измина пет километра, и то между храсталаци и поляни, нямаше къщи по пътя нито жива душа. Вероятно щях да вървя около час с голямата чанта, но един дядо с каруца ме застигна по пътя и ми предложи да ме закара. Качих се. По баира магарето му се движеше по-бавно, отколкото аз щях да се движа пеш, но беше приятно.
- Чия си? – ме попита водачът на каруцата.
- На Касамакови – излъгах. Не исках да се знае коя съм. Той нищо не отвърна.
- Много далеч, тая наш’та гара … За къде ще гониш влак, миче? – попита дядото, цялото му лице беше в брадавици, но беше приветлив.
- За София.
- Ще те оставя точно пред гарата, от разклона отивам към Осенец.
- Остави ме по-напред … на сто метра под разклона. Не бива да приближаваш гарата много с това магаре – му казах. – Не си ли чувал за жената на проф. Робски?
- За Гено Робски ли? А-а, да тъжна история. Добре, че се спомина човека, да не се мъчи. Най-после намери покой …
- Какво?! – подскочих. - Кога се е споминал?
- Ами снощи, не си ли чула? Снощи просто угаснал … Вече я е намерил…
Обърнах се да погледна града от баира и да вдъхна за последно от аромата му. Беше ми мъчно и щеше да ми става все по-мъчно, но сега ми стана спокойно. Слънцето се отразяваше в прозорците на къщите, ярко жълто. И тогава чух камбаната, някой биеше камбана на умряло, но на мен не ми звучеше на умряло, а натрапчивите цигулки с вилончелото, настанили се в главата ми изведнъж спряха. Звънът, вместо траурно, се носеше леко, на пресекулки и се чуваше чак тук, почти до злокобната гара. Бръкнах с ръка в джоба си и стиснах пакетчетата с лимонада на прах, решена да не ги отварям, докато не ме намери…

– Горе —

Явор Попов

Проблемът

Днеска ще спя с очилата. Така сигурно ще виждам сънищата си доста по-ясно. Не знам дали ще се получи работата, ама просто трябва да опитам.
Не издържам повече! Вчера сънувах нещо. Много хубаво беше. Как да ти го опиша? Представи си най-хубавия си сън. Представи ли си го? Е, сега го умножи по три и добави още малко страхотни елементи и ще добиеш някаква бегла представа за колко готин сън ти говоря.
Обаче нали се случва на мене – все нещо трябва да не е наред. Все нещо ще куца. Какво куцаше ли? Ей сега ще ти кажа.
Ходя си аз вчера в съня си и се оглеждам около мене. И какво виждам? Из въздуха плуват риби. А като дишат, от устите им излизат облачета.
Освен това валят круши.
И като цапне някоя круша облаче, се чуват камбанки. И “буф” – крушата цъфва и става на цвете. Обаче “дрън” – облачето става на риба и рибата гълта цялото цвете. И взема да хълца.
И тая ми ти риба почва да плува във въздуха с другите риби. Обаче като хълца, излизат круши. И значи отгоре валят круши, рибата пък хълца още круши… И всичко става в круши! По едно време чак рибите спряха да се виждат. Аман от круши! Как пък една ябълка не изхълца някоя риба?!
Добре, че имах цветни моливи. Така, като си вървях между крушите, ги оцветявах шарени. Даже най-хубавите си ги взех и си ги сложих в джоба, дето ми беше на рамото. Чудя се, защо ли ми трябваше да си ги прибирам?  Кой нормален си тика шарени круши по джобовете? Еми, няма такива хора. Обаче аз – дървена глава – и давай, прибирай круши.
А като взеха да гъделичкат? Тогава дойде страшното! Взех да се смея. Обаче така съм се смял, че чак се разплаках от смях. И от сълзи не виждам нищо. “Край – викам си, - спънах се в някоя круша и се претрепах тука!”
Докато си го помисля и вече се бях спънал в проклетата круша. И почвам да чакам сега кога ще се пребия. Чакам, чакам, ама нищо не става! Изнервих се. То омръзва толкова чакане. Стана ми скучно и направо си обрах крушите и тръгнах нататък.
А там – гъби. Много големи и всичките изглеждат все… гъбено. Обаче пък са прозрачни. Тогава решавам да погледна през една гъба, да видя какво има оттатък.
Гледам аз и виждам разни неща. Ама какви точно неща – не виждам! Всичко беше размазано. Стана ми интересно и си викам: “Я, дай да сменя гъбата. Тая може да е повредена нещо и затова да виждам размазано.”
Скокнах до съседната гъба. Поглеждам… Пак същото! Всичко размазано. Сто гъби обиколих – една нямаше качествена. Навсякъде виждам същото. А докато обикалям по гъбите, естествено оттатък става все по-интересно. Ама нямам как да видя!
Затова днеска ще спя с очилата. Като погледна през гъбата – всичко да виждам! Само да не ми убиват рамките. Ама ако убиват, ще ги науча аз. Слагам ги на някоя риба и почвам да целя с круши!

– Горе —

Христо Христов

Звяр

След като върнаха казана на мястото му, единият от циганите каза:
- Чакайте, сега идвам!
- Къде, Джанго?-викна след него другият, но не получи отговор.
Джанго закрачи бързо към редицата цветарски павилиони, спря се пред един, на който се продаваха само рози и започна направо:
- Искам букет, голям да е, от сто и едно парчета…
Очите му бързо бягаха по розите, а той сам си говореше:
- Тези не!…Червени да са, много червени…Малки са!…Тц, тия не миришат!…А! Виж, како, тия ша са! - и Джанго внимателно извади от една кофа голяма ароматна роза – Сто и едно парчета искам, от тях букет ша ми прайш! Кога ша е готов?
Сините очи на продавачката се разшириха и тя каза:
- Една такава роза струва пет лева…
- Ти за парите няма са притесняваш! – отвърна сериозно боклукчията – Кажи кога ша е готов!
На младата жена и бяха нужни няколко секунди, за да събере мислите си. За първи път някой и правеше такава поръчка. Тя мина с пръсти по бялата кожа на челото си.
- Днес е понеделник…Сряда сутрин доставка…
- Ха-айде, Джа-анго-о-о! – развика се циганинът, метнал се отзад на боклукчийския камион, а шофьорът зафорсира с педала.
- В сряда следобед, - каза продавачката – но трябва да съм сигурна, че…
- Поръчвай цветята! – отсече Джанго и забърза към потеглящия камион – Утре ти нося капаро, сигурна работа! Хайде!
Докато изпращаше с невярващ поглед боклукчията, цветарката инстинктивно освежи докоснатите от него рози с пурверизатора.
Но на другия ден той пак дойде.
- Казвай, како, колко ша искаш за букета? Сега ш`ти плащам всичкото, да видиш, че е сериозна работата.
Продавачката плъзна поглед по Джанго: това, което виждаше, я гнусеше, а близостта му я плашеше. На красивото и лице се изписа смущение.
- Петс`тин и пет`сет стигат ли? – попита нетърпеливо циганинът и извади от джоба на палтото си пачка измачкани банкноти.
- Много са! – изненада се цветарката, която очакваше някакъв досаден пазарлък.
-Карай! – викна боклукчията – Случаят е най-сърдечен, така че вземай…ама най-хубавият букет ша ми прайш!
Продавачката взе парите.
-Брой, брой! – изръмжа Джанго – Да не съм объркал нещо…
- Точно са – каза притеснено цветарката – А букета…как да го оформя?
- Туй ти ша решаваш. Докато хвърлям боклука, много пъти съм та виждал да прайш букети. Обичаш букетите, хубаво прайш.
Жената се почувства поласкана и малинените и устни се разтеглиха в сдържана усмивка.
- Все пак…трябва ми идея – каза тя с поомекнал глас.
- Букетът е за най-хубавата – изломоти притеснено Джанго и за пръв път леко се усмихна – Вече ти ша решаваш!
-Добре…Но защо точно сто и една рози? – не можа да сдържи любопитството си цветарката.
- Сто – каза Джанго – е най-голямото число. Аз слагам от себе си още едно. От сто и едно вече по-нагоре няма!
Продавачката се засмя и очите и грейнаха.
- Ясно, този букет ще е за някоя наистина голяма красавица… – подхвърли тя хем шеговито, хем малко завистливо.
- Тц, не е за красавица… – отвърна Джанго и погледът му потъмня – Ти за звяра и красав`цата чувала ли си?
- Да, това е приказка.
- Точно така! Не може да е друго. Аз не мога да чета, на мен децата ми я прочетоха. Зна`ш ли къде я намерих тая приказка? В боклука, дето го хвърлям. И като я чух, разбрах защо там била: от звяр е написана, ама пак звяр, дето по- ги разбира работите, я хвърлил…Щото зверове колкото искаш, ама другото е напразна надежда…
Джанго махна с ръка, сякаш за да помете нещо пред себе си, после направи болезнена гримаса, хвана се за корема и леко се сви.
- Ша извиняваш, како, пак язвата…
- Лекарства не вземате ли? – попита жената.
- Вземам, ама кат` не помагат…Букета…за най-хубавата е, от сърце. Хубав да го прайш, утре да е готов! Хайде!
Докато изпращаше със замислен поглед гърба на мизерния боклукчия, цветарката взе мобилния си телефон и набра някакъв номер.
- Ало? Добър ден! Отново съм аз, Сълзица…Нали не е късно, да поръчам още нещо за утре?…

Вече се стъмняваше, когато от зимния въздух изникна едно циганче и застана пред павилона с розите. То беше малко мило момиченце, облечено в чисти, красиви дрешки и с грижливо оформени дълги коси. Големите му тъмни очи веднага се спряха на букета от ароматни рози, които сега, изкусно подредени, представляваха голямо алено сърце. Крушките на павилиона го осветяваха и то блестеше като вълшебно.
- Харесва ли ти? – долетя ненадейно мекият глас на продавачката – Нарочно го сложих тук отпред, че повече хора да му се порадват. Скоро някоя щастливка ще го прегърне.
Момиченцето едва отлепи очите си от хипнотизиращите рози. Погледът му срещна сините женски ириси и то тихо каза:
- Ти си най-хубавата.
- Какво? – недоумя продавачката, като едновременно се усмихна и сбърчи вежди.
- Ти си най-хубавата! – повтори момиченцето и се стопи в тъмното.

Джанго се беше облегнал на една стена, държеше се за корема, а главата му клюмаше. Циганчето дотърча при него.
- Свърши ли работата, Стефче? – попита заваляно той.
- Да.
- Браво!…За букета, знайш – на никого! Дрехите, както се разбрахме, за тебе остават, щото голяма услуга ми прайш. Ако някой пита…от  Джанго са и толкоз! От сърце… Разбра ли?
- Да, Джанго.
Циганинът изведнъж повърна. Краката му се подкосиха и падна на колене.
- Ох! – изпъшка само и се подпря с длани на земята.
Хлапето уплашено извика:
- Кръв повръщаш, Джанго, черна кръв!
- Черна ша е, ами! – каза ядно циганинът и пак повърна.
- Още кръв, Джанго-о! – викна пак момиченцето и от страх заплака.
- Сърцето ми не я иска вече, Стефче…Не иска вече така… – промълви отпаднало Джанго и тежко полегна на единия си лакът.
- Стига плака! – смъмри той циганчето, а после с по-мек тон попита:
- Кажи, видя ли букета?
- Ва-ай! – каза момиченцето и, докато си поемаше дъх на пресекулки, разпери ръчичките си колкото можеше – Е-е-ей такова сърце! Като от приказките!
- Като от приказките… – повтори Джанго, погледът му се зарея нанякъде и главата му опря тротоарните плочки – Стефче…ти на цветарката за мене не напомня, нали?
- Не, Джанго, направих, както ти каза.
- Браво, Стефче! А сега…викай някой да ме маха по-далеч от тук!
- Ша викам жена ти, Джанго – каза момиченцето, но циганинът не му отговори.

Сълзица притеснено заоглежда улицата. Наближаваше време да затваря, а циганинът не идваше.
Ненадейно, от най-близката пряка се разнесе женски вик:
- Вай, Джанго-о! Къде отиваш, Джанго-о?! За никого не помисли, Джанго-о-у! Само пиячката, само тютуна! Децата гладни държа, Джанго-о! Хляба не купи, дрехата не купи, хапче не взе…Само пиячката, само тютуна!…Сърце нямаш, Джанго-о-у!…О-о-о-у-у!

Сълзица се заслуша в жалните викове. Това име, Джанго, и беше познато. Пред очите и изплува циганчето с онези простички, но пренебрегнати от нея думички:  „ти си най-хубавата”, които сега изпълниха съзнанието и с цялата си болезнена яснота.
Отнякъде се чу сирена и една линейка спря на ъгъла, откъдето идваха виковете.
- Не! – чу собствения си глас цветарката и сложи ръка на шията и гърдите си, сякаш нещо я душеше. Изведнъж се бе почувствала излъгана, омърсена, виновна и много уплашена.
Като на сън прибра цветята в павилиона, заключи го, грабна букета и се втурна към близките таксита.
След по-малко от двайсет минути, вече беше под душа, чиято струя биеше трескавото и тяло, сякаш за да отмие спомена за случилото се, и особено онези настойчиво въртящи се в главата и думи, изречени с недодялан глас: „Няма красавици…Случаят е най-сърдечен…Няма красавици…”.
Сълзица изкрещя, сграбчи сапуна и истерично го запрати, сякаш по някого. Тялото и се сгърчи върху мокрите плочки на пода, падащата струя се смеси със сълзите и, които, неспособни на утеха, изчезнаха в сифона, като захвърлени…

На другия ден градът осъмна, потънал в ледена мъгла. Там, на една квартална уличка, току до един контейнер, с последни сили червенееше и пръскаше аромата си едно приказно сърце.
Сърцето на звяра.
По-късно, боклукчийският камион го прибра и го отнесе там, където свършват приказките.

– Горе —

Ненчо Добрев

Сизиф и камъкът

Сизиф се спря за миг.  Сложи бързо крак под камъка да го застопори. Избърса потта от челото си с опакото на дланта си. Погледна замечтано към върха. Поглади грапавината на камъка. Пое си дълбоко въздух и продължи да бута камъка. Изкачването ставаше все по стръмно. Тежестта на камъка все по-голяма. А силите неусетно го напускаха.  Тогава чу как някой го вика:
- Сизифе, ей, старче! – беше контето Мариол, който се занимаваше със сводничество и търговия с котешки храни. – Трябва ни четвърти за бриджа. Стига с тоя камък, бе! На камъка му се зави свят, на тебе – не. Ако не искаш, кажи, ще извикаме Музлип.
Сизиф напъна мускули, избута камъка няколко сантиметра, изпуфтя тежко и се спря, давайки вид, че мисли.
- Нека още пет минути, а! – почти хриптейки изрече Сизиф – никакъв Музлип няма да викате, това клошарско псе да си гледа огризките.  Ето, на, пускам хронометъра. Още пет астрономически минути. И идваааам. В гимназиона, нали?
Мариол махна небрежно с ръка, което значеше, разбрахме се, и продължи към хълма, където се намираше гимназиона.
След пет минути играта наистина започна. Сизиф играеше с Лезивк, а Мариол с Тиртуан, търговец на гъши пера, който също така вземаше дейно участие в ареопага. Картите бяха раздадени. Докато ги подреждаха, Мариол подхвърли към Сизиф.
- Не ти ли омръзна да буташ тази гадост.  И колко години вече. Две. Три. Докога.  Докато съвсем ти побелее косата ли.     Сизиф си подреждаше картите по цвят и се учуди, че няма нито едно каро.
- Всъщност, това ми дава смисъл, опитвам се да се преборя с природата.  – спонтанно отвърна Сизиф –а,  ето най-сетне и едно каро. – помисли си Сизиф, виждайки дама каро.
- Каква полза, когато усилието ти не служи никому. Прави по-добре неща, които ще са от полза за другите.
- Мдаааа! Какво например.  Може би трябва да събирам лавандула или хмел,  да се изнурявам под палещите лъчи на слънцето, да охкам след това от ишиас и лумбаго, а?. Или да ходя на лов за нощни пеперуди – добра храна за пираните, които отглежда жена ти.
- Всъщност казвам пика – Мариол погледна към Лезивк, който трябваше да каже нещо.
- Нека бъдат две кари, а! – почти убедително прозвуча гласът на Лезивк.
Тиртуан потвърди бързо две пики, защото предпочиташе да играе Мариол, а той само да гледа.
Сизиф се колебаеше – спатия или купа. И от двете има по пет карти, но по силни са купите.
- Това, което правя не го правя за слава, а за каляване на волята, да проверя докъде ми стигат възможностите. Дали аз ще избутам камъка или камъкът ще ме смаже. Три купи.
- Някои го наричат инат, твърдоглавост, глупост – вметна внимателно Лезивк.
- Аз го наричам воля, характер – отбеляза Сизиф.
- А каква е разликата между воля и инат – някак по детски попита Тиртуан, който вземаше участия в заседанията на ареопага. – когато някой се жертва за определена кауза, това воля ли е или инат?
- Това е глупост – отвърна Мариол – но в крайна сметка всеки е свободен да прави каквото си иска и както си иска. А и какво е Сизиф без камъка. Нищо. Едно действие, дори и безсмислено, все пак си остава действие, т.е. плод е на някакво усилие. А всяко усилие в крайна сметка ражда нещо. Мисля да кажа три пики. Ако нямате възражения.
- Нека бъдат три пики – съгласи се Сизиф и някак си между другото вмъкна – ще ви дам шанс да опитате и вие с камъка. Вие си изберете ден и час.
Мариол се изкашля като си даваше сериозен вид  и оглеждайки останалите каза:
- Играем най-сетне на три пики. Не се отплесвайте повече.
До късно вечерта продължиха играта, като се наливаха с амброзия от Олимп – питието на боговете.
На сутринта никой не помнеше нищо.
Само Сизиф беше тръгнал от подножието на хълма, като търкаляше овалния камък, спираше за малко, бършеше потта от челото си с едната си ръка, а с другата подпираше каменния къс, гледаше към билото, което изглеждаше толкова далечно и от време на време поглеждаше към слънцето, за да разбере колко време му остава до бриджа довечера.

– Горе —

Владимир Генов

Целувката

– Това е всичко, скъпи! – каза момичето. – Ако си съгласен, да тръгваме…
В интерес на истината, ако някой беше скъп в буквалния смисъл на думата, това бе тъкмо той. По груби изчисления тарифата му за една минута надхвърляше двукратно сумата, която и най-развинтеният таксиметров брояч отчита за километър нощен преход. Но определено си заслужаваше парите – имаше си всичко, а всичко, което си имаше, беше повече от хубаво. Заоблените форми на тялото му плавно преливаха една в друга, а гънките на леките му дрехи ги подчертаваха още повече.
За първи път от началото на срещата ни я погледнах в очите и веднага го отчетох като грешка. Като малък се бях давил на Северния плаж. И досега, дълги години след това, в сънищата ми като кошмар все още ме спохожда преживяното. Връхлетя ме същото усещане – потъването в тъмна синъозелена вода, което продължава дълго - още… и още… и още – само надолу, в дълбокото… и страшната мисъл, че това потъване никога няма да има дъно и край… Поех дълбоко въздух – бях спрял да дишам за секунди, а може би и за минути – и с усилие отместих поглед встрани.
На една от дървените пейки в алеята за пешеходци беловлас старец разпъваше овехтял акордеон и пееше романс от началото на предния век. Под смесената лунна и луминисцентна светлина плуваха думите  м о р е, п ъ т, в я р н о с т, л ю б о в. Пред лъскавия плочник на хотела движението в двете посоки не секваше. Момичетата бяха повече от мъжете. Някои от тях се спираха, ръкомахаха и се смееха. Бях заговорил няколко, но те не се оказаха такива, каквито търсех. Момичето пред мен се различаваше от останалите не само по яркия грим и напластеното върху устните му ярко червило. Други бяха и очите му – тревожни и ясни. И тъжни.
То също погледна встрани.
Именно в този миг започна потопът. Въртопи вода заляха улицата и тротоарите, плетените столове от кафенето на ъгъла първи заплуваха надолу към плажа, последваха ги масичките с вбитите в тях разноцветни чадъри. Доскорошните минувачи, изненадани от течението, падаха в стелещите се нашироко вълни, и давейки се, размахваха ръце и крака. Докато се катереше на пейката, старецът изпусна акордеона си и той се понесе последен към морето, разпънат като огромно ветрило. Бризът епично развя бялата брада на музиканта, а самият той, изправен на дървените летви като на сал - същински възкръснал библейски Ной - се оглеждаше с невярващи очи околовръст…
Наведох глава, затворих очи и целунах момичето по устните. Когато ги отворих, видях изненадата, внезапно сменила тревогата и тъгата в очите му. Беше голяма и, бога ми, много по-силна, отколкото когато се обърнах и тръгнах назад, а на мястото, където бях стоял преди малко, закова полицейска кола. От отворените ù в движение врати изскочиха двама униформени колеги.
За броените мигове, докато стоеше притиснато от две страни, момичето заприлича на нежната сърцевина на мида, затворена между тъмните си черупки. После колата потегли, а улицата възвърна предишния си вид.
Тази нощ повече удавници няма да има, помислих, докато чистех червилото от устните си. Чувствах се добър и чист. Сигурно така са се чувствали и първите апостоли. Всъщност – нищо ново под луната. Момичето имаше достатъчно време пред себе си, за да си спомни за единия от тях. Онзи, който преди повече от двадесет века бе показал пръв, че целувката е знак с унуверсално значение. А за мен оставаше споменът за изминалите десетина минути, и още – оставащите минути до полунощ, до новия ден, и до всички останали, през които вече нямаше да бъда същият.

– Горе —