„Пушкин имал четирима синове, и всичките идиоти. Единия не го бивало дори да седи на стол и непрекъснато падал. То и самият Пушкин не можел много-много да седи на стол. Случвало се — пълен ужас! — седят си на масата: на единия край Пушкин непрекъснато пада от стола, а на другия — синът му. Просто да ти стане лошо.“
Даниил Хармс, сред „Анекдоти из живота на Пушкин“, 1939
Събота следобед в София, дете някъде из квартала неистово пищи, мрачно е времето наоколо, а какво ли е в Бразилия? Това изглежда се чуди Колето Панкин (въпреки че не е в София, а на Моховая улица в Ленинград). Или пък хич не се чуди, защото, решен да се развее някъде по-далеч, твърде уверено заявява на приятеля си Петята Ершов:
„Аз ще замина за Бразилия“.
Колето Панкин и Петята Ершов са две хлапета от Русия, които може да са съществували, но може и да не са. Или поне са съществували точно толкова, колкото е съществувал и Пушкин, на когото не расте брада и който много обича да замеря с камъни. Сиреч, Пушкин-ът на Даниил Хармс. Ето защо: „Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше“ е детска книжка от 1928 г. на гениалния руски авангардист, на която вече и българските деца ще могат да се чудят и маят.
Историята си е типично Хармсова – не можеш да й хванеш края. Търсиш папагал за подарък, намираш туземци, говориш си с туземците на техния (според теб) език, бият те, питаш за Павел Иванович, пръкне се Константин Константинович. Шантава история, но който го е страх от падащи баби, да не ходи при Гогол. Или пък да ходи – като си говорим за Хармс, никога не знаеш кой съвет е удачният.
„Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше“ изглежда като прекрасно четиво за три групи хора:
Май за последните Колето Панкин е и най-добрият избор. Върлите фенове на Хармс може и да не открият най-добрата страна на ненормалния си любимец (а той наистина е ненормален – симулира шизофрения изключително умело, за да не бъде мобилизиран в „това лайно“ съветската армия), но лудешките истории през очите на връстник няма как да не се понравят на някой бъдещ творец-експериментатор.
На бъдещия творец-експериментатор ще се харесат и изящните илюстрации, с които е гарнирано приключението на Колето Панкин и все несъгласния му приятел. Автор на оформлението и рисунките в книгата е художникът Дамян Дамянов. Преводът на български е на Бойко Ламбовски, а книгата е под знака на издателство „Лист“.
Ако още се колебаете за „Как Колето Панкин летя за Бразилия“, недейте – така или иначе няма рационален аргумент да харесваш творчеството на Даниил Хармс, все трябва нещо да ти е сбъркано, за да си паднеш по него (или през прозореца, от прекомерно любопитство). Та, ако още се колебаете, просто последвайте съвета на авиатора Константин Константинович:
„Еее, хайде, мътните да ви вземат! Качвайте се в аероплана, момчета, ще летим за Бразилия“.
Текстът е публикуван първо в „Площад Славейков“.
]]>„Имало едно време един замък, който се влюбил в птичка.“ Ама че шантаво, а? Можеш ли да познаеш кой е написал това изречение? Не е Луис Карол, не е Алън Милн, не е дори и Джани Родари, никой от тях не е, а ти сигурно даже няма да повярваш кой му е авторът, защото авторът му е Е. Е. Къмингс, когото сме чели сума ти пъти, губили сме се сред незавършените му строфи, смайващи запетаи и отворени скоби, а сега, в края на това дълго-дълго и енигматично изречение, го виждаме и като разказвач на детски приказки, и то не какви да е детски приказки, ами такива за слон и пеперуд, за Аз и Ти, за пай с комари и даже за един старец, който пита ли, пита „Защо?“ и, честно ти казвам, вбесява цялата Вселена.
Квадратното томче на „Слонът и пеперудът“ (в оригинал – Fairy Tales, или просто „Приказки“, публикувано през 1965 г., след смъртта на Къмингс) съдържа четири чудни истории, които оплитат в себе си герои, дето и най-разюзданото въображение трудно ще обвърже.
Де се е чуло и видяло например замък да се влюби в птичка? Или милиони милиони милиони хора да си оставят тревогите под ябълковото дърво на добричък, синеок и жълтокос вълшебник чааак на най-най-далечната звезда? Или даже бял кон, който не обича чай – бива ли такова нещо?
Приказките на Къмингс се закачат със закостенялата трезвеност на възрастния ум, те са красиви и мили истории, в които любовта и приятелството побеждават самотата и безметежността на нищоправенето. Тук щастието лъкатуши победоносно и буди радостни усмивки (о, да, съвсем не е като разтрисащите самоубийствени помисли при триумфа на небитието, които тегнат след четене на поезията на е. е. къмингс), тук доброто тържествува, а злото е прокудено с чутовен трясък.
Що се отнася до езика, той е толкова жив, толкова естествено мелодичен и чаровно наситен с ефектни повторения, че освен да се наслаждаваме на всяка стъпка в него, можем само да поздравим преводача Владимир Молев. Учудващо е как с такава лекота можеш да предадеш и нежната феерия на „Слонът и пеперудът“, и (например) отвратната смрад на доминиканска клоака (в „Краткият чуден живот на Джуно Диас“).
Няма как тук да не се спомене и оформлението на изданието. Илюстрациите са на художника Юлиян Табаков, който с работата си не просто поставя заслужени одежди на четирите приказки, но и категорично надминава оригиналната визия на изданието. Лишените от всякаква претруфеност рисунки са удоволствие за гледане – но, съобразно клишето, и хиляда думи тук не могат да опишат въздействието и на един щрих на Табаков.
Къмингс създава приказките за дъщеря си Нанси, когато е малка – и без никакво съмнение публиката им са точно дечицата в онзи най-чудесен момент на влюбването в книгите и в четенето. На фона на абсурдния кич и болнавата естетика, които заливат пазара ни в последните години (престъпно е какви продукти се предлагат понякога на невръстните читатели), „Слонът и пеперудът“ е една вежлива демонстрация колко важно е да даваме на децата си умни, красиви и добри книги, да не ги подценяваме с претупани полуфабрикати.
В крайна сметка, литературата е един от най-преките пътища да се живее щастливо… щастливо, колкото – както казва Къмингс – може да са щастливи една птичка и един замък.
* Текстът е публикуван за първи път в „Площад Славейков“.
]]>В средата на 20-те години на миналия век Набоков е емигрант в Германия, прокуден от страната си по време на Октомврийската революция, мизерстващ и споделящ съдба с други свои сънародни несретници. Такъв е и главният герой в „Машенка“ – Лев Глебович Ганин, когото отпървом срещаме в неловък разговор в заседнал асансьор със сякаш най-досадният събеседник на света – съседът му по стая в руски пансион в Берлин Алексей Иванович Алфьоров.
Кой е Ганин? Отегчен от живота емигрант с тъмни петна в миналото, обикновено нераздразнителен (освен когато му досаждат в асансьора), изпълнен с досада от самото същество на интимната си приятелка, наемател на мръсна стаичка в пансион на стара вдовица.
Впрочем, почти всичко в „Машенка“ изглежда е мръсно – нечистоплътността извира от всеки ъгъл, жените полагат отвратни парфюми, мъжете сапунисват лица от легенчета с плаващи кичури косми, носят се прокъсани ризи, седи се в бубунести диванчета… обстановката отблъсква, но на никого от героите – застаряващ поет с цел, за която копнее, но като че ли сам си пречи да я достигне, двойка хомосексуални балетисти, пищна млада рускиня, влюбена в Ганин, – това не прави особено впечатление.
Естествено, „Машенка“ има своите недостатъци и те се забелязват (особено ако си чел „Покана за екзекуция“, „Блед огън“, „Лолита“), а и тук-таме някои решения в българския текст спъват прочита, но кратичкият роман, частично автобиографичен (както много от работите на писателя), е истинско удоволствие за четене.
Набоков върши прекрасната работа с цветовете и миризмите, пречупени през възприятията на героите. Когато Ганин се среща с Людмила, споменатата вече интимна приятелка, той я вижда и усеща като сякаш най-противното и смрадливо създание на света, най-отблъскващото омазано с помади изчадие, което можем да си представим… но от размислите му и в контекста на случващото се ние, като читатели, ясно виждаме, че самата Людмила не е с нищо по-различна и по-лоша от чиста и наконтена млада дама, влюбена до полуда. И въпреки това ни дразни до невъзможност, защото я четем през отегчения от нея Ганин. Точно както и четем през спомените му колко чиста и прекрасна, колко пролетно уханна и красива е била първата му любима – макар с доста голяма доза убеденост да знаем, че тя си е била най-обикновено селско момиче.
В тези (и особено във втория) примери е и най-ценното в „Машенка“. Набоков изследва взаимоотношенията между време, памет и съзнание. Наистина ли първата ни любов е била такава, каквато я помним? Може ли една снимка в ръцете на омразен човек да ни върне години назад и, на фона на цялата тъга и влудяващо рутинно ежедневие, да ни изпълни с такава обич, че да забравим всичко и да се изпълним с надежда? Ако съзнанието ни е рекло така – защо не?
Битката на Ганин е с въображението му, не с далечната Русия, не с мръсотията на пансиона или с провалената връзка с Людмила. Ние го гледаме отстрани и можем да му съчувстваме за допуснатите неволни грешки, да му се присмеем за заблудите, в които сам се поставя, или просто да го наблюдаваме като музейна възстановка на вътрешния сблъсък при вида Мъж, който е истински влюбен, докато разбере, че може би не е. Но както и да се озъртаме около различните му проявления, за Ганин, онзи пълнокръвен Ганин, който Набоков изгражда по свой образ и подобие, та, за Ганин това няма никакво значение – светът е точно такъв, какъвто си го представя, волно или не. Както май е с всички ни.
Текстът е публикуван за първи път в „Площад Славейков“.
]]>