Разказ от Преслав Ганев
Става дума за бездомника, който често седи по пейките в градинката до “Св. Александър Невски”. Неведнъж бях минавал покрай него и с погнуса се дръпвах в другия края на алеята, за да не протегне той мръсната си ръка, държаща зацапана бутилка със силна ракия, за да ме докосне или още по-лошо – да ми предложи от течността. Да ми предложи да стана като него. Той никога не го направи, просто кротко си пиеше и ме изглеждаше изпод вежди. А аз се страхувах да го погледна, свян ме изпълваше винаги, когато се доближавах до него.
А един ден той ме заговори: “Защо те е страх да ме погледнеш?” Никога преди не бях очаквал, че това може да е първата реплика в разговор между непознати. Отговорих му първото, което ми хрумна – “Не знам.” А той ме погледна по начина, който вече познавах – “Страх те е дори да ме погледнеш, какво остава да ме заговориш…” Не исках да изляза безскрупулен дискриминатор, затова възмутено и инстинктивно извиках, че не е вярно. Той кимна, забеляза, че пристъпих ситно към него и без покана започна да ми разказва за себе си.
Завършил математическа гимназия. Бил сирак, родителите му умрели, докато бил съответно на седем и десет години. Животът му после бил твърде тежък, настанили го във вонящо сиропиталище, другите го биели и обиждали, но той някак успял да влезе в математическата гимназия в София. Имал много добър успех, не му стигало да бъде пръв, но учителите все пак били много доволни от него (а и той бил сирак, нямало как да бъде другояче, хората били с дълбоки предразсъдъци спрямо сираците). Когато завършил, не отишъл на бала си – всички щели да го пренебрегват и вероятно щял да прекара най-ужасната вечер в живота си. Единственото, което искал, било да влезе в Университета, специалност Приложна математика. Смятал, че може да се измъкне от миналото си, да започне отново, да има образование. Да си създаде бъдеще.
Но не успял, изпитите се отказали непосилна задача и решил да се откаже от мечтата си. Започнал да пие. Гълтал алкохола с литри, с минути. Пропил се. Нямал работа, в сиропиталището вече нямало място за него. Нямал пари, роднини, имал единствено дипломата си за средно образование, която в една нощ, след бутилка водка, изгорил в огъня, който го топлел. Нямал лични вещи, продал всичко, което можел, а което не успял – изгорил. Запазил само чифт дрехи и не ги бил сменял от години. В момента бил на трийсет, никой не можел да предположи, защото изглеждал поне на петдесет. Ракията го състарявала бързо. Надявал се процесът да прогресира още по-светкавично и скоро да усети пръстта върху себе си. Това била единствената му надежда за бъдещето.
През цялото време кимах. Насърчавах го да продължава, докато той просто млъкна. Бях трогнат, ядосан на съдбата, съжалявах този човек, исках да му помогна, исках той да има и други надежди, дори най-обикновените. Исках да има храна, ако не дом. Да има палто, ако не камина. Да има нещо, което той желае, а не което съдбата му е отредила.
Попитах го как да му помогна.
А той ме погледна, повдигна празното си шише на нивото на очите и промълви: “Купи ми една “Пещерска”…”
Comments are closed.