Ако още веднъж прочета някъде
„В този роман Мураками ни поднася главозамайваща комбинация от модерност, разюздано въображение и алегоричност, а за черешка на върха ще намерите и голяма доза киберпънк.”,
струва ми се, че ще се издрайфам. Не знам за вас, но на мен категорично ми омръзна да чета навсякъде едно и също пресревю (което си е далеч от ревю, дума да няма), предназначено за книжарска анотация, а не за културен сайт или дори обикновен литературен блог.
Със сигурност горепосочения цитат сте го срещали поне веднъж-два пъти, защото се тиражираше много упорито около излизането на новия (за България) роман на Харуки Мураками с умопобъркващото заглавие „Страна на чудесата за непукисти и Краят на света”.
ОК, повечето неща в пресинфото за книгата са в по-голяма или по-малка степен верни, но поне някой можеше да хване романа и да му метне едно око, а не директно да хвърля в сайта си механичния текст. Както и да е, аз няма да го правя.
„Страна на чудесата за непукисти и Краят на света” (въпреки че аз не бих го превел така) наистина е страшно алегоричен – дума да няма. Романът е бъкан с какви ли не препратки и дори при съвсем неангажиращ и повърхностен прочит ти доставя удоволствие да чуваш неща, които Мураками не ти казва директно. Да не говорим пък като се позамислиш.
В книгата се развиват два паралелни сюжета – в Страната на чудесата за непусти и в Края на света – в загадъчен Град, ограден от жива Стена, където хората са лишени от дух и живеят в блажено и… хм… безкрайно спокойствие.
Струва ми се, че каквито и подробности или ключови моменти да кажа или подскажа от романа ще навредят на четенето – аз поне не бях гледал дори задната корица преди да се зачета и бях очарован от развитието на действието.
Само ще ви вметна някои прелестни детайли, към които да се обърнете в четенето – пиенето, жените и липсата на имена на героите.
И още нещо – „Страна на чудесата за непукисти и Краят на света” (четете откъс в сайта на Колибри!) е един от най-силните романи на Харуки Мураками, които съм чел (в библиографията му е четвъртият, 1985) – нищо чудно, че именно той предшества един от фаворитите ми в творчеството на японеца – „Норвежка гора”. В сравнение с „Преследване на дива овца” и „Танцувай, танцувай, танцувай” обаче „Страна на чудесата…” е просто феноменален. Да не говорим пък за някои от не-чак-толкова-добрите попадения на джазмена като „Спутник, моя любов” или „На запад от границата, на изток от слънцето”.
Comments are closed.