Изглежда, че Богдан Русев върви надолу. От великите книги-игри, с които израсна цяло четящо поколение, през киберпънк-разказите му, статиите в Егоист и разните му лайфстайл-списания, до два-три романа (от които „Къщата” не е съвсем за изхвърляне), чат-пат читава уводна статия на Капитал Light, приказките от Белегаст, които някак преживях, но „Безкрайният път” премина всяка граница.
ОК, детска книга е, полиграфията е прекрасна, кориците са твърди, а илюстрациите ги бива, въпреки че са далеч от класиката, обаче има нещо в творчеството на Богдан Русев, което здраво ме съмнява. Обожавам писането му, когато не се взема насериозно (влюбих се например в „Анатомията на Питър”, превод е негов), но да се занимаваш с детска литература е претенциозно занимание и не се удава на всеки.
Историята в „Безкрайния път” е далеч от стандартна детска приказка – няма ги обичайните елементи на повествованието, а не ми се струва да има нишка, която да впечатли едно дете (а повярвайте, знам колко е трудно дори от само десетките часове, прекарани с малката ми братовчедка) – бледо подобие на Пипи Дългото чорапче, изпратено в космоса, история за благородство и приятелство, малко съспенс накрая и… завършек без край? Харесвам автори, които се ебават с читателя и накрая го оставят без дългоочаквания финал на творбата – това обаче е детска книга и не ми се вярва много хлапенца да схванат връзката между „Добре дошли във войната” и „Безкрайния път”. То даже аз не я схващам напълно, така че смятайте…
Илюстрациите обаче, вече казах, ги бива доста, както и полиграфията, която наистина отива на детска книжка – дебели лъскави страници (които не режат), пълноцветен качествен печат на илюстрациите, големи букви, приличен шрифт – почти пълно съвършенство на формата, казано с няколко думи.
„Безкрайният път” има едно огромно предимство пред съвременните си жанрови конкуренти – връща традицията на аудиоприказката. Към книжното тяло има приложено CD, на което с приятен, макар и малко монотонен и немного претенциозен откъм правилната интонация, женски глас чете текста на „Безкрайния път”.
Евала на Богдан Русев, че пробва иновации – първо беше електронната му книга, сега аудиокнига. Време е да очакваме и силна книга…
Послепис: Хора, ако някой от вас си вземе книгата (малко съм суров към нея, но все пак не е чак толкова зле) и реши да я попрочете или да пусне CD-то на детето си, нека да сподели как то ще я приеме. Може пък повечето от днешните хлапетии да харесват такива неща, знае ли човек…
Втори послепис: Подарявам „Безкрайният път” – като продължение с традицията на подаряваните книжки. Условието отново е само да пуснете коментар към този материал преди 19 юли. Схемата ще бъде следната: на 19-и ще изчета внимателно всички коментари, ще подбера онези от тях, които ми се струват най-впечатляващи (ако имате малко дете, това е плюс), и ще тегля жребий между тях. И да не забравите да си напишете истинския мейл при въвеждането на коментара, защото иначе не мога да се свържа с вас. Успех!
Comments are closed.