Винаги съм се чудил какъв е правилният интервал за издаване на книга с разкази – и въобще за писането на кратки истории.
Естествено, най-нормалното нещо на света е този фактор е да е субективен и от писател до писател разликите да са космически.
И все пак – възможно ли е например само за една година да се произведат над 15 добри разказа? Трябва или да си гениален и всяко твое парче да е шедьовър, или да пишеш по 6-7 неща за месец, за да може при сглобяването на сборника накрая да разкараш плявата и да оставиш само разказите от най-висока класа.
Размишленията ми са породени от „Смъртта не е за всеки“ на Радослав Парушев – като цяло харесвам нещата му, разсмива ме и ми допадат начините му за промотиране на книгите. Сборникът идва като отговор на предния – „Животът не е за всеки“ само година по-късно. И наистина има слаби неща в него. Алекс от „Аз чета“ казва, че е ОК да пускаш книга веднъж на две години и писането не е за всеки ден, така че трябва Чарли да си намери редактор, който да му каже да махне боклуците от сборника си (това Алекс не го казва точно по този начин).
Така или иначе „Смъртта не е за всеки“ е с една идея по-добър от „Животът…“, което поставя резонния въпрос дали първият е трябвало да се пусне по-рано, вторият по-късно, или са перфектно ситуирани във времето.
Вярно е, парите са си пари, а според личните ми проучвания на тази тема, Радослав Парушев е сред вероятно тримата български писатели, които спокойно могат да се издържат и само с писане на белетристика. Нямаше да е така, ако не пускаше по книга на година, но пък можеше и да е по-зле – да пише по една на тримесечие, както напоследък Калин Терзийски се изявява (което и ме отблъсна леко от него, въпреки силния ми интерес към „Алкохол“, „Любовта на 35-годишната жена“ и „Лудост“).
Ще се върна на „Смъртта не е за всеки“ и ще се абстрахирам от факта кога и защо (сега) е издадена.
Сборникът съдържа точно 16 разказа (един от тях, „420 грама“, го има и в една от първите книги на Чарли – „Project GigaMono“) – и доста от тях са страхотни. Не страхотни-страхотни все пак, но доста готини, предимно защото са смешни и защото някак се случват на теб. Истина е, че се поизтърка този тип лайфстайл-писане, но винаги е приятно, когато четеш автор с добър стил да разказва за твоите места.
Добрата новина е, че за разлика от предишните книги на Парушев, тук най-накрая това не е основна тема.
„Последни дни в Замбия“ например – от Удхаус сигурно не съм се смял така! Написан като реч от телевизионно риалити в амазонските джунгли (Animal Planet-style, ама наистина издържан!), разказът създава цяла нова вселена от създания… в центъра на която е прословутият метагалинарий, който водещият на предаването иска да залови. И други неща иска да му направи, но за тях – прочетете си разказа… или го чуйте.
През цялото време, докато четях „Последни дни в Замбия“, си мислех за Борхес – стилистиката на текста ми се струваше доста близка, а развиването на въображението на Чарли тук си е точно в Борхесов смисъл. Измислени препратки, фантасмагорични създания, неизвестни автори – абе точно произволен текст от „Измислици“ в малко по-слаб вариант (и то по-слаб само защото Борхес е просто недостижим в гениалността си).
Историите в „Смъртта не е за всеки“ са разнородни и забавни, поднесени с леко циничното чувство за хумор на Парушев.
Той, както обикновено, опитва да разбива граници и да се осмелява всеки път да прави нещата с една идея напред, да надхвърля с мъничко онова, което друг вече е стигнал със смелостта на писането си.
Къде иначе ще се срещнеш с Умберто Еко, журито на литературните награди и бг-телеком (съответно „Хеликон“ и МТел, струва ми се, но за първото не съм категоричен), фанатизиран еколог нагости при Гала (страхотен разказ, истински погром върху природозащитническите глупотевини, които не понасям!) или пък млада двойка, в която момичето не иска да оближе ануса на момчето.
Това последното може и да го пропуснете.
Или пък не го пропускайте – Радослав Парушев не е за всеки, особено за онези, които харесват класическа литература.
BTW, ужасна корица! Новаторска е за България, обаче е изпреварила времето си (“изпреварила времето си” – добър евфемизъм да кажеш за нещо, че не струва…)
Comments are closed.