Литературните експерименти винаги са ми харесвали – и то не само що се отнася до съдържателната част (като „Гърдата“ на Филип Рот), но и до чисто формалната. „Упражнения по стил“ на французина Реймон Кьоно е нещо точно такова – признавам, преди време ми е хрумвала идеята за подобна книга, разбира се, без да имам амбицията да я пиша аз. Тогава съвсем не съм знаел, че тя е осъществена преди около 60 години. (Два дни по-късно: Тогава въобще не съм знаел и че учещите журналистика я имат в задължителната литература още в първи курс.)

Представете си една адски глупава и обикновена ежедневна случка – грозноват младеж в автобуса, който наругава друг пътник, сяда на освободила се седалка, а два часа по-късно е на площад, където получава съвет за облеклото си. Звучи като скучен епизод от романче без особена стойност. Кьоно обаче прави нещата по необикновен начин. Иначе казано – прави го по 99 начина.

Възхително умение на перото е да можеш в 99 литературни стила, формата, езикови конструкти и т.н. да разкажеш една история (при това – тъпа). Е, Кьоно е впечатляващ в това, нещо повече – той е безумно забавен в някои от текстовете си, докато в други те оставя да седиш и да се чудиш как може да му щукне нещо толкова неконвенционално за правене (впрочем – искрени похвали към преводачите Васил Сотиров, Елена Томалевска-Цанкова, въпреки че не знам френски, съм убеден, че качеството на българския текст е много високо).

Повярвайте – има поне двайсет „парчета“, на които човек се смее с цяло гърло. На останалите пък едва си сдържа усмивката или си седи и се мръщи „какво иска да каже авторът“. Какво, как, къде и защо – това са четирите въпроса, които Кьоно задава и си отговаря в „Упражнения по стил“.

Ето и няколко примера, публикувани с разрешението на изд. ФАМА:

Анотация

Автобус по южната линия. Натоварен час от деня. Младеж на двайсет и шест години – мека шапка с шнур вместо панделка; прекалено дълъг врат, сякаш са го разтягали. Хората слизат. Въпросният младеж се сдърпва със съседа си. Упреква го, че го блъскал всеки път, щом някой минел. Хленчи, а му се иска да е злъчен. Вижда свободно място и се спуска към него.

Два часа по-късно го срещам отново – на площад Ром, пред гара Сен Лазар. Той е с някакъв свой приятел, който му казва: „Ще трябва да добавиш едно копче на палтото си.“ Обяснява му къде (при яката) и защо.

Удвоено

По пладне и по обед се качих и се намирах на платформата и на задната площадка в един автобус и градски рейс, пълен и претъпкан, по южната линия и от Контрес-карп към Шампере. Аз и моя милост видях и забелязах един млад мъж и зрял юноша, твърде смешен и доста комичен, с кльощав врат и тънка шия, а около шапката и покрай капелата – с въженце и канапче. След настаналата суматоха и подир настъпилата бъркотия той каза и рече със сълзлив глас и плачлив тон, че неговият съсед и близкостоящ нарочно и умишлено го бутал и блъскал, щом и колчем някой слизал или излизал. Като свърши словото си и приключи речта си, той се отправи и насочи към едно празно място и свободна седалка.

След два часа и подир сто и двайсет минути отново и пак го срещнах и видях на площад Ром и пред гара Сен Лазар, придружен и съпроводен от свой приятел и негов другар, който го съветваше и убеждаваше да прибави и зашие едно копче и кокалено търкалце на своята горна и връхна дреха и одежда.

Колебливо

Не знам със сигурност къде точно се случи това. В църква, в боклукчийска кофа, в морга? А може би в автобус? Там имаше… Но какво всъщност имаше там? Яйца, килими, репички? Скелети? Ами да, но все още с плът по тях и живи. Разбира се, че беше така. Хора в автобус. Но имаше там един (или друг?), който биеше на очи, ама не знам точно с какво. Със своята мегаломания? С болезнената си пълнота? С меланхолията си? Всъщност по-скоро… със своята младост, украсена с дълъг… Нос? Език? Палец? Не, не – врат. И шапка, ама странна, странна, странна… Той взе да се кара – така беше! – с някой си, по всяка вероятност друг пътник. (Обаче мъж или жена? Дете или старец?) В края на краищата всичко приключи – може би с бягството на единия от двамата.

Май именно същото лице срещнах отново, но… къде ли? Пред църква? Пред морга? Пред боклукчийска кофа?… Като че ли беше с приятел… Който сигурно му е говорил нещо… Но какво ли, какво ли, какво ли?…

Отричащо

Не беше нито кораб, нито самолет, а сухопътно превозно средство. Не беше нито бебе, нито старец, а младеж. Не беше нито панделка, нито връвчица, а плетен ширит. Не беше нито шествие, нито бъркотия, а блъсканица. Не беше нито любезен, нито лош, а гневен. Не беше нито истина, нито лъжа, а повод. Не беше нито прав, нито легнал, а мераклия да седне.

Не беше нито предишният, нито другият, а същият този ден. Не беше нито Северната, нито Лионската гара, а гара Сен Лазар. Не беше нито роднина, нито непознат, а приятел. Не беше нито обида, нито подигравка, а съвет относно облеклото.

Одушевено

Една шапка – мека, кафява, филцова, с провиснала периферия и плетен ширит около бомбето – се мъдреше сред другите, като подскачаше поради неравностите на пътя, преодолявани от колелата на моторното средство, което я превозваше – нея, самата шапка. На всяка спирка, когато пътниците се качваха и слизаха, я отместваха странично, а понякога прекалено, което в края на краищата много я ядоса – нея, самата шапка. Шапката изрази гнева си с човешки глас, изтръгнал се от една снабдена с множество отверстия валчеста и плътна маса с костна структура, която се намираше под нея – под самата шапка. После тя изведнъж се устреми напред, защото се оказа, че има свободно място за нея – за самата шапка.

Час-два по-късно видях как тя – самата шапка, – се носи на метър и шейсет и шест от земята и снове пред гара Сен Лазар. Един приятел я съветваше да прибави копче на палтото си – нея, самата шапка… Допълнително копче… На нейното палто… Да ѝ каже това… На нея… На самата шапка.

Тарикатско

Беше къде обед, като гепих рейса. Гепих го и киризим – кво? – един образ, тъп като гъз, а се дърви на съседа си. „Не моеш ли – вика му – да си отваряш зъркелите? Нарочно – циври му – ме ръгаш, че и ми газиш патъците.“ И духна да седне. Пълен чвор.

Като гилах по площад Ром, го киризим да плямпа с друг образ, също такъв чвор. „Чат ли си? – бъзна го онзи. – Барни тва копче и ще си тупалка!“

Според официалната обява курсът дава познания за:

1. Какво представляват кино сценарият и театралният текст?

2. Как да се усъвършенстват идеите, за да не изглеждат нелогични при изграждането на кино и театрален текст?

3. Какво е да представиш и защитиш кино и театрален текст?

4. Как художествено произведение се превръща в театрален и кино текст?

Хубавото е, че всичко това се извършва в практическа, уютна и приятелска среда и нерядко срещите на курса завършват с дружески разговори на по бира. Смея да твърдя, че след като посещавах този курс не станах велик драматург, но със сигурност качих няколко нива.

Още малко информация:

Срещите се провеждат в продължение на три месеца, два пъти в седмицата, понеделник и четвъртък, от 18:30 часа. Мястото е читалище “Добри Чинтулов” в “Дианабад”. Точният адрес е бул. „Н. Габровски” 55. Това е почти точно на спирката на 94 в посока центъра, след като автобусът пресече “Г. М. Димитров”.

Организаторите на курса пишат също, че е желателно участниците да изпратят предварително поне свой текст на мейл fiec_iec@abv.bg или да го занесат на място.

Цената е 130лв за тримесечен период на обучение, по 50лв на месец, ако се плащат поотделно, и по 8лв за единична среща. Първата среща е познавателна, безплатна е и всеки посетил я може веднага да се откаже от по-нататъшно участие в курса. Тя ще се проведе на 8 октомври от 19 часа.

В момента не се сещам какво друго бих могъл да напиша, освен че ви предлагам да посетите поне първата от срещите в рамките на курса, за да прецените дали си струва.

Телефоните за контакти с организаторите на курса са: 0897 92 80 55; 0878 29 12 69.

Междувременно можете да разгледате гида за добро писане на Литературата Днес.

От книгата ще получите насоки за писането като цяло, базисните понятие при правенето на къс разказ, интересните съвети на няколко велики писатели като Хемингуей и Оруел, една специална подборка с ресурси за писането, както и няколко любопитни изненади.

“Съветите за писане на големите” е напълно достъпна за безплатно сваляне и разпространяване, ако .pdf-файлът не бъде променян. Не се колебайте да я препоръчвате на свои приятели и колеги или дори да я качвате в своя личен блог/сайт. Не държа да получа линк към Литературата Днес, но това би ме зарадвало.

Вижте повече за нея и я свалете!

Браян Кларк от суперуспешния блог на писатели, афилиейт-маркетьори и блогъри Copyblogger дава своите десет стъпки към по-доброто писане. Макар и да изглеждат като нещо елементарно, те крият в себе си много повече от това. Вижте ги и ги последвайте, ако сметнете, че ще ви помогнат!

1. Пишете.
2. Пишете повече.
3. Пишете още повече.
4. Пишете още повече дори от #3.
5. Пишете дори и тогава, когато не ви се пише.
6. Пишете също и когато ви се пише.
7. Пишете винаги когато имате да кажете нещо.
8. Пишете и когато нямате.
9. Пишете всеки ден.
10. Продължавайте с писането.

Мисля, че Браян Кларк си го е казал доста добре.

Сега е моментът да споделя за новия проект, с който съм се захванал. Той включва компилирането на съветите за писане, които съм публикувал тук в блога, както и други (плюс няколко малки изненади) от Мрежата, в една безплатна електронна книга. Когато тя бъде готова, ще бъде достъпна за сваляне от блога, както и за разпространение от всеки един от вас, стига корпусът й да не бъде изменян.

За да не я пропуснете, абонирайте се за нашия RSS-фийд или за e-mail бюлетина, който ще ви изпраща всичко ново от блога директно в електронната поща. Освен това следете новия ни форум за повече информация от света на литературата!