Ако не сте, това ревю ще ви стори безсмислено. Ако не сте чували за „Невръстни убийства“, „Мартина“, „Германия, мръсна приказка“ или „Аутопсия на една любов“ – просто спрете до тук.

Защото сега ще пиша за „Студентът по хармония“ на Красимир Дамянов – книгата, която ме разтърси; книгата, която най-добрият приятел на Виктор Пасков пише за него няколко години след смъртта му.

„Студентът по хармония“ на Красимир Дамянов, описан като „действителен роман“. И наистина, звучи болезнено истински. Не е тайна, че Краси Дамянов е един от най-близките сподвижници на Пасков от периода в средата на 80-те, докато Пасков заминава за Париж (92-93-а), а след това така и не се връща за постоянно в България.

Това е златният период на писателя – на приливи и отливи Дамянов е бил с Пасков, когато са излизали най-добрите му неща – „Невръстни убийства“, „Мартина“, шедьовърът „Балада за Георг Хених“, „Ций Кук“, „Германия, мръсна приказка“. А това означава, че на пръсти се броят хората, които са видели творчеството на Виктор Пасков преди да излезе из пръстите му, видели са как се прави и какво е коствало написването му.

(Кратка бележка: Като цяло Пасков винаги се е славил като човек с безумно много познати в писателските кръгове, но малцина писатели е допускал до себе си; както се вижда от „Аутопсия на една любов“ неговият дружески кръг са музикантите.)

Имате ли представа какво е след като си ридал върху „Балада за Георг Хених“, след като завинаги в сърцето ти се е запечатало кънтящото „Георг Хених, ти, който си на небето! Цар Виктор говори!“, един ден да отвориш „Студентът по хармония“ и всичко да се завърти. Да разбереш какво е коствало на Пасков да напише това, как го е написал, къде го написал, защо го е написал…

За читател, който смята автора на „Мартина“ за литературен бог, това е Библията.

Да прочетеш автентентични писма на Виктор Пасков, буквално да чуваш как гръмкият му пиянски глас ехти през страниците, да си го представиш как прегръща близкия си приятел и се разделят на „Раковски“… Не може да го разбере онзи, който не е кълнял над „Германия, мръсна приказка“ с думите „Това е!“

За съжаление, личността на самия Красимир Дамянов не ме интересува чак толкова. Той е изключителен писател (сборникът му „Къщата на обесения“ ми стои на челно място в библиотеката, за да зачитам невероятният разказ „Лице на убиец“, пример за смазваща стилистика), но баладата му за Виктор Пасков го засенчва.

В „Студентът по хармония“ всъщност практически се вижда софийският (а отчасти и варненският и пловдивският) културен живот от онези години. За съжаление, колкото и интересно е да се видят връзките между творците и обществениците от това време, те са поставени в ужасна междинна среда. Нито са просто маркиране на контекста, за да изпъкнат Виктор Пасков и самият Красимир Дамянов, нито са достатъчно разгърнати, за да се създаде поне нещо, напомнящо цялостна представа за средата.

И все пак – дълбоко, искрено, с ръка на сърце препоръчвам „Студентът по хармония“

на всички почитатели на Виктор Пасков. Но не забравяйте – той не е авторът само на чистата и непорочна „Балада за Георг Хених“, той е онзи вулгарен пияница (не алкохолик, както сам поправя прегрешилите), скандализирал с „Германия, мръсна приказка“, описвал с несравним за времето си цинизъм как баща пита „Защо се плезиш“ обесеното си дете; онзи противоречив мъж, който така и не се отърси от скандалите.

А последният му, може би помните – бе само година преди смъртта му, когато влезе в яростна медийна полемика с Георги Господинов и Мартин Карбовски за това случила ли се е в България 1968 г. От този материал на lyd можете да започнете да четете по темата, ако ви вълнува.

След като прочетох „Поверително от кухнята“ на Антъни Бурдейн (автобиографията на култовия майстор готвач) искам да готвя отново. Не че някога съм готвил особено, но преди няколко месеца имах няколко страстни кулинарни седмици, в които експериментирах в кухнята и май ми се получаваше добре.

Сега искам да си взема офсетов нож, да хвана тигана, да сменя олиото с масло, да се запася със запечен чесън, да си направя демиглас,  да сотирам агнешки пържоли и да завърша с magret de moulard.

Храната е секс!

… е първият урок, който Антъни Бурдейн научава в кухнята.

В цялата си автобиография той негласно заявява, повтаря и потретя, че никога не би станал толкова голям готвач, ако не бе изсмукал една сурова скарида още на 9 години, не бе подлаган на униженията на хипари сезонни готвачи, не бе забил вилица в ръката на гнусен су шеф и не бе фалирал толкова много ресторанти, на които е главен готвач.

„Поверително от кухнята“ е личната професионална история на Антъни Бурдейн – нещо като ужасно добре разказано CV. Минава се през повечето места, където е работил, някои по-детайлно, други просто изброени в дълъг депресиращ ред.

Читателите му се запознават с неговата работа, а междувременно виждат професионалното готвене по принцип – от едната страна, на лудницата в кухнята, и от другата страна – на ресторантския посетител, който да разбере например защо да не поръчва риба в понеделник или защо никога да не си купува специалитет с винегрет.

Обаче книгата е изпълнена с дълги и широки истории и съвети, които нямат приложение в България.

Като се мине от дребните детайли през фоновото знание, че у нас сигурно има десетина ресторанта доближаващи се по качество на Бурдейновите, и се стигне до една ужасяваща глава, в която се говори за жаргона в кухнята. Няколко страници, които на български, с хилядите обяснителни бележки под линия, просто не могат да бъдат предадени адекватно.

(Б.а. Това да не се разбира като изказване в подкрепа на издателската цензура и „адаптирането“ на чужди заглавия към българската действителност.)

На много места и самият Бурдейн просто се самозабравя – писането му става безкрайно скучно, машинални разкази или размишления, вмъкнати сякаш само да закърпят несъществуващите дупки в един първоначално хомогенен текст. Особено в края наистина е прекалено – последният раздел (над 50 страници), а и доста голяма част от предпоследния са не десерт, а нещо като онези шницели за 80 стотинки, които сервират в стола на Софийския университет.

И въпреки това – отново ми се готви!

П.П. А книгата ми беше специален подарък от Алекс от „Аз чета“, който също е писал за нея.

П.П.2. Антъни Бурдейн е кулинарният Хауърд Стърн.

П.П.3. Ако сте на вълна готвене – препоръчвам „Тънкости на приготвянето“!

П.П.4. Едноименният сериал по книгата е много готин, но гадовете от FOX са го спрели само след 13 серии. За сметка на това порадвайте се на интрото : )

Трудно ми е да нарека „Алкохол” (на CIELA) наръчник за отказване от алкохола. Въпреки че действително изглежда като такъв, посланието (колкото и да мразя това понятие) сочи натам, въобще всички пътища отиват към Клуба на трезвениците, просто няма как един такъв роман да бъде нравоучителен.

Да, тегаво е да четеш за провалите в нечий живот, да ужасните поредици от събития, прогресивно увеличаващите се негативни емоции – всички предизвикани от 200-тата грама водка след ставане, безпаричието, евтиния алкохол, тъпите момиченца, жадни за слава и бохемския живот на пияницата. Тегаво е, обаче колкото и да е странно ми се струва, че алкохолният период от живота на Калин Терзийски (да, романът е автобиография) е бил абсолютно необходим за това, в което се е превърнал.

Гениален поет – безспорно. Ужасяващо талантлив разказвач – просто вижте сборника „Има ли кой да ви обича” – един действително прекрасно изпипан художествен стил, богато и качествено съдържание, буквички, които емоционално те разтърсват. Но щеше ли Калин Терзийски да бъде това уникален творец, ако не беше минал през алкохолната центрофуга?

За самия роман ми е трудно да говоря – почти сигурен съм, че в голямата си част е автобиографичен (и писан с помощта на Деяна Драгоева). От всяка страница бликат несвоевременните размишления на Калин Терзийски, които дори за човек като мен (на когото никак не се нравят дългите прочувствени слова за битието на човека) са повече от възхитителни, от всяко изречение се усеща депресията, болката, нестандартното мислене на човек, който просто не е в крак със своето време, чието поколение е скапано (макар и не колкото предходното), и който също е скапан, но по коренно различен начин.

Убийствена алкохолна естетика. Висша философия на нетрезвия ум. Пиянската проза на повече съвременни български автори, на уж лайфстайл класици като Бегбеде или литературни революционери като Милър и Буковски – дори Калин Терзийски да не е по-добър от тях (а той почти сигурно е), то със сигурност е доста по-различен и може да даде на читателите си повече, отколкото алкохол е изпил.

Малцина са онези автори, които в малки страни без литературни традиции дръзват да пуснат библиофилски сборник с разкази на цена от 100 лева – преди дори да са малко известни! Защото да, през 2008 излиза “13 парчета от счупеното време” на Калин Терзийски – в тираж 100 броя, всеки за по 100 лева и всеки с уникална илюстрация от автора. И съдържанието на книгата никога няма да бъде преиздадено.

П.С. Търся си това издание.

Вестници като „Шок” и „Уикенд” по принцип никак не са ми по вкуса, освен ако например не чопля семки или не ми се четат вицове, докато съм в тоалетната. Като започнах да чета „Тайният живот на великите автори” на безумно неизвестния Робърт Шанкенбърг, самоопределящ се в сайта си като „най-обичания американски автор”, ми стори, че четивото е тъкмо такова – самоцелно, комерсиално, псевдосензационно и гнусно дискредитиращо.

Като се изключи ужасяващата корица, поразително напомняща първа страница на слънчев британски таблоид, книгата все пак е читава, опира се на факти и далеч не е толкова нагла да твърди, че Франц Кафка е перверзен нудист (както се твърди отпред).*

Преди всичко, всички 41 писатели и поети (ако съм ги преброил правилно) са представени и с оскъдно, но до известна степен добро CV и особено ако ги познаваш бегло ти е приятно да четеш детайли от техния живот, които в повечето случаи се опират на лични мемоари, спомени на близки хора или писма.

Да разбереш, че Луис Карол е бил болен от 21 болести в продължение на целия си живот и е имал авторски снимки на малки момиченца, много от които без дрехи, не е най-приятното нещо за почитател на „Алиса в Страната на чудесата”, но със сигурност обяснява някои неща. Или че Джеймс Джойс си е падал садо-мазо (не че не му личи) и при първата си среща с Езра Паунд го е оплюл както никой друг. Или пък да влезеш в контекста на времето на Уолт Уитман, яростно критикуван от съвременниците си за откритата хомосексуалност и страст към мастурбацията. (Макар че пиенето на урина от Джеръм Селинджър е малко пресилено, като се има предвид, че е мотив от биографията му, писана от бивша негова приятелка, изгонена като куче от дома му.)

Любопитният факт за първата корица на „Хобитът” на Дж. Р.Р. Толкин, чийто автор въобще не е чел романа, пък е нещо, което хардкор-феновете му със сигурност знаят, но за един обикновен читател, за когото Толкин влиза просто в границите на харесваните писатели, гарантирано е впечатляващ.

В крайна сметка „Тайният живот на великите автори” няма да се хареса на търсачите на евтината сензация, каквато явно е целта на корицата, рецензията на гърба и гръмките „разкрития” на тях. Ще допадне обаче на хората с литературен вкус, които биха желали да узнаят например откъде идва името на шедьовъра на Уилям Бъроуз „Голият обяд”.

Освен всичко книгата е със забележително добра полиграфия, цветни илюстрации (на Марио Зукка) и се чете бързо и лесно. Издателите от CIELА почти са надминали себе си и цената от 18 лева изглежда съвсем заслужена.

*Всъщност Кафка е бил посетител на нудистки басейни, но винаги е бил по шорти, твърди авторът в частта за един от тримата бащи на модернизма.

П.С. Заповядайте на представянето на сборника “Новелови награди 2009”, където съм един от тримата номинирани за наградата и участник с новелата си в антологията! Подробности – вдясно (ако четете в RSS-агрегатор, влезте директно в Литературата Днес)!