Разказът „ Хамелеонът Светослав-Тертер“ започва така:

Още долу, докато го купуваха на ниво -2 на мола, и двамата бяха полазени от съмнението, че покупката точно на хамелеон не е непременно най-умното нещо, което можеха да направят точно в този неделен следобед.

За разлика от покупката на хамелеон, покупката на сборника „Само за напушени“ на Радослав Парушев би била много умна, ако обичате разчупена, съвременна ърбън проза, нямате задръжки да се подигравате с религия, политика, обществени ценности или пък да говорите спокойно за алкохол, мъчителна смърт на невинни лица и животни, свирки на букурещката гара „Норд“ и т.н. Обаче ако сте убедени комунисти или пуритански се кълнете в класическата литература до степен да плюете през рамо, когато някой се упражнява върху Големите (дори и успешно) – по-добре недейте.

В сборника виждаме: руси милфки, по-различна Будапеща ’56, един поразително напомнящ на някого зъл дух водник, цици, Александър Велики, wtf невероятната и поучителна история на Джуджето Чарли и неговия верен другар Човека мечка, плюс наблюдаваме обсесия по скандинавска митология (и може би сериала „Викинги“), опосум, който не е прост, и защо, по дяволите, чуваме напрегнат скандал между плодни прилепи?!

Разказите на Парушев са точно в стила, който помним от него – ама наистина. Човек би си казал, че 5 години след „Смъртта не е за всеки“, 11 след „Project GigaMono“ или даже 12 след „никоганебъдинещастен“ авторовият глас ще е позагубил поне малко от онова младежко звучене; от циничния градски изказ, който кара лелите да пищят, а дядовците да цъкат с език; от абсолютно абсурдните завръзки и сюжети. Аз поне се притеснявах от това – глождеше ме неприятното усещане, че зад „Само на напушени“ няма да стои онзи Чарли, а ще прозира един сериозен, зрял Радослав Парушев, някакъв претенциозен проекто-псевдо-Еко. Слава богу, това не е така. От първия ред виждаш добре познатото приятелче, което застава на ей толкова пред теб и дъхаво ти разказва истории, които, въпреки пълното си безсмислие, звучат реални.

Не ме разбирайте погрешно. Парушев определено търпи развитие в късата проза – изказът му е дори още по-естествен (нали си спомняте колко нормално звучеше например разказът му как Умберто Еко го е убил или как си карат с приятелчетата с колата през едно море? Е, тук и по-безумни неща са си… мееееех, какво пък толкова), обилстват, без да е прекалено, препратките към световната история и безмилостното им преплитане със съвременни явления, невероятни бисери и хрумки, свръхестествени феномени, препратки към top of the pops писателите в литературата, градски легенди и ежедневни случки от барове, паркове и джунгли. Като цяло, гаврата със Светая светих на хората, които се самопубликуват в сайтове за лично творчество и никога не са стигали по-далеч в Литературата от „Под игото“, продължава с неумолима сила. И това е страхотно.

Разбира се, понякога абсурдът е в повече и някои краища са откровено тъпи. Но дори в тези случаи, разказът си е струвал всеки ред. Какво като финалът звучи като евтин виц, ако преди това си се забавлявал от сърце? В два-три случая наистина се разочаровах, че дадени истории не получават заслужения феноменален завършек. После се усетих, че те така или иначе са били толкова нелепи (в единствения добър смисъл на думата!) и непонятни, че точно този край им приляга като китара в ръцете на Мик Тейлър.

За финал ще прибегна до метафора, която правя чрез един от разказите в „Само за напушени“ (толкова пък ако искате да знаете кой, ще трябва да си го намерите). С новата си книга Радослав Парушев взема шибалка и ни доминира. И хич не пита искаме ли, или не.

П.П. Сега, заглавието на сборника определено може да търпи критики. Ясно е защо е сложено – историите наистина понякога предполагат по-специфична умствена разстройка, за да ги хванеш – но прекаленият буквализъм и борхесу не е драг. От друга страна, названието „Само за напушени“ се вписва напълно окей с корицата – а пък тя само на пръв поглед ми се видя кофти. Всъщност дизайнът на Мария Минкова на първа/четвърта корица, ведно с оформлението във вътрешността на тома, прави напълно завършен и приятен книжен продукт, за което евала.

П.П.2, но и N.B. „Само за напушени“ струва 8 лв. Да, точно осем лева, което е възхитително ниска цена за книга въобще, през 2017 г. Вярно е, че сборникът е сравнително кратък и се чете скорострелно, но когато в книжарницата ми го подадоха и ми казаха колко дължа, почти реших, че са се объркали нещо и мисловно потрих ръце как ще се минат. Но не – осем лева за наистина качествена, мислена, ярка съвременна българска литература, която аз препоръчвам, пък вие, ако щете, ме плюйте.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Отривисто отказвах да пиша за „Рязко“ на Людмил Станев. Но няколко месеца по-късно сборникът му укорително ме зяпа от една от много купчини с книги в стаята, където работя, така че се пречупих. Познавам автора от „Няма такава книга“ – една колекция от няколко други сборника, сред историите на които много съм се смял и много съм мислил. Е, стигнах само донякъде, защото се оказа, че след около 80-90 страници хумористичният модел става толкова еднакъв, че все едно разговаряш с пиян човек, забравил какво ти е казал преди да отиде до тоалетната.

Е, рекох си, Станев отдавна не е издавал нещо ново, пък и „Рязко“ е малка книжка – нищо и никакви 120 страници. Зачетох я в един тролей и съвсем скоро съжалявах.

В „Няма такава книга“, докъдето четох, хуморът беше оригинален, макар и в някои моменти досадно еднотипен в повтаряемост на едни и същи езикови схеми, каламбури и сюжетни абсурди. Може да се каже, че този проблем е наличен и в „Рязко“ – само че ако извадим оригиналността и добавим усещането за нещо твърде познато.

Още първите страници са наситени със стари вицове и кръчмарски анекдоти – ако ще и да не са напълно дръпнати оттук-оттам от градския фолклор, те прекалено много напомнят на нещо вече дочуто. А всички знаем – шегите не стават по-смешни с повторение, още повече повърхностните. Заемките от Даниил Хармс пък в началото са толкова натрапчиви, че човек даже не се учудва, когато в една от историите се появява и името на руския чешит.

В едно интервю Людмил Станев отбелязва, че се изисква специални предварителни литературни познания, за да разбереш текстовете му. Навярно бих се съгласил, ако препратките му не бяха обидно очевидни – за Хармс стана дума, но в книжката се появяват например Гогол и изчезналият му гъз (о, колко хитро, но Гогол не се нарича „Гогол“, а „Николай Василиевич“, много трябва да ти сече пипето, за да направиш връзката), трябва да знаеш кой е също така Хемингуей (и приятелят му Скот, хм, сигурно става дума за Ридли?), да имаш някакво понятие от Марк Твен, да мернеш един-два опита за мистификации тип „Борхес“ и разпознаеш маниера на „Монти Пайтън“, да кажем (макар че британската трупа е несравнимо по-тежка артилерия от Людмил Станев).

За да му е интересно също така, читателят не бива да знае стария като света виц за пощаджиите, които пращат подарък на бедно дете, писало до Дядо Коледа, а то после ги нарича крадливи – авторът все пак претворява историята в свой разказ без много-много да я адаптира. Трябва да е чувал (не е нужно да е чел) „Старецът и морето“, да е подочул за Христо Фотев и Йордан Радичков.

Но така де, общата култура не е „специално познание“. Ако някой има претенции да е, нещата са лоши.

Голяма част от разказо-историите на Станев в „Рязко“ са изградени върху повърхностите езикови смешки, рядко – върху някоя негова измислица, която си струва четенето. Като хъркащият оркестър и летящият дядо например – те са любопитни посвоему и без да са нещо особено, а и край няма наниз от тъпизми. Сиреч – непретенциозни шеги, които реално може да са смешни, ако попаднеш в тях из интернет.

Тук е и големият проблем – въпреки че очевидно има дълбочина в доста от разказите на Людмил Станев, човек се отказва да я търси, засипан от ненужно големия брой скучни и елементарни смешки във и около тях. Не може да гледаш „Комиците“ и да четеш Достоевски едновременно, нали? Вниманието ти винаги ще се разсейва от нелепостта на екрана и истинската литература никога няма да вземе превес, докато не изключиш телевизора. Лошото при „Рязко“ е, че „хуморът“ е дотолкова градивна част на текстовете, че абстрахирането от него и опитите да не се раздразниш са невъзможни.

Имах опасения, че може просто аз да не схващам смешките или те да са на недостижимо за мен метаниво. Но се случих на представянето на „Рязко“ през април в София – книжарница „Гринуич“ беше препълнена от хора, а в един момент Людмил Станев зачете някой от разказите си. На ключови места (те трябваше да се забавните) той спираше за секунда и се усмихваше, за да изчака аплодисменти и бурен смях. Но такива не идваха, тук-там някое откъслечно прокашляне.

Преди да бъда разкъсан от собствената си злоба (както може би ще се стори на почитателите на Станев), ще призная, че „Рязко“ има и своите добри страни. На мен ми костваше много усилия да прочета цялата книга и да ги открия, но все пак отчетох няколко.

Сборникът се състои от няколко части (с общо 50 истории в тях) и те действително се преливат леко от една в друга – от по-скоро смешните (или нелепи – според моята дефиниция) към по-сериозните, които и заслужават известно внимание. Към финала се срещат и няколко особено приятни разказа, виждаме затрогващи и стягащи истории от живота на спешния медик и на бохема (Людмил Станев е и двете), а стилът е блестящ, докато не се появи тъпа шега, за да го замаже.

Силно вярвам, че негативното ми мнение към „Рязко“ се дължи на плоския хумор в сборника – ако има нещо, което мразя изключително, то е бездарните смешки и хората (в случая – писателите), в чиито текстове натрапчиво усещаш къде трябва да прихнеш във весел кикот, но само въздъхваш с досада.

Ако този основен елемент го нямаше, книгата щях да възприема коренно различно. Но пък явно и така се харесва много – на доста места вече се изказаха ласкаво за „Рязко“. Така че преди да съм ви отвратил с мнение или преди да съм ви отказал да се докоснете до Людмил Станев, препоръчвам да хвърлите поглед на ревютата по-долу, които хвалят различни качества на сборника, макар и с половин уста да признават, че не е най-добрата творба на автора си.

Милена Ташева, „Аз чета“: Тези истории не са смешни. Не по начина, по който са смешни „Мисия Лондон“ или „Английският съсед“. Не са и тъжни, както е тъжен Георги Господинов. Най-истинската дума за тях е, че са „истински“.

Темз, „На по книга, две“: Езикът на Станев е най-приобщаващият му коз. Той съсредоточава в себе си толкова виталност и хумор, че няма как читателят да не се окаже с подпряна на едната ръка брадичка като заслушано в приказки дете. Както една позната се изрази – „Станев е natural story teller”.

Христо Блажев, „Книголандия“: Людмил Станев разказва едни малки истории за малки хора – често със сърца, по-големи от телата им, разказва за промяната в света в последните десетилетия, която някъде обръща всичко с главата надолу, а другаде едва-що се забелязва.

А ето и няколко случайни цитати с подбрани смехории – не ги отбелязвах по време на четенето, а разгърнах книгата, след като написах ревюто. Не беше трудно да се спра на това онова.

„Друг един тип ми разказа, че един нос по Черноморието е наречен на жена, която отказала на султана. Ясно какво – и до днес носът се казва „Еми, не“.“

„Настаняваме се в апартамента му и започва молебен за слънце. За самия молебен не викаме поп, а започваме да ядем и пием като евреи след четиресетгодишен преход в пустинята. Някои играят карти и се надпсуват весело. Стига се и до синхронно псуване. Други готвят така, че пушекът, който се вдига от скарата, може да обърка случаен чужденец, че наближава Кремиковци.“

„Пари поне имаше – пишеше хороскопи за разни медии. Самият той не си вярваше поради простата причина, че сам ги измисляше.“

„Който не вярва на тази история, нека гледа на нея като на приказка.“ – краят на един разказ, далеч не най-абсурдният.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Ще я карам направо – „Докато дишам“ на Георги Томов и Дейна Бренченс е много добър класически роман, какъвто рядко сме свикнали да виждаме в съвременната ни литература. Книгата има няколко изключителни предимства пред масовия продукт, който залива пазара, и спокойно би могла да се оцени като творба на европейско ниво. Но някои неща в „Докато дишам“ просто не са доизкусурени и те, макар и редки, оставят горчив привкус при четене.

На първо място трябва да се каже, че романът е четивен. 400-те му страници почти не се усещат, минава се през тях като бърз влак, тук-там се спираш на някоя гара да поразмислиш, да ти стане мъчно (че и да се приплаче), да се удивиш на скрития хумор или да си кажеш – „е, мамка му, какво стана тука и каква е тази буца в гърлото ми?!“. Езикът на Георги Томов и Дейна Бренченс е съвременен, атрактивен и жив, съобразява се с обстановката в съответния момент на сюжета, а диалозите между героите (както и техните мисли, които често се врязват в текста) звучат естествено реални, точно такива каквито биха били, ако подслушваме на селския мегдан, в центъра на София, на морето или (предполагам) на светско парти в Париж и на модни снимки в сърцето на Амстердам.

В цялост романа е способен да извади на показ неща, които повечето читатели обичат да таят в себе си. „Докато дишам“ е изпълнен с трагика, събития, предадени по толкова разтърсващ начин, че понякога се налага за малко да спреш с четенето, за да поемеш глътка въздух от реалния свят, а не от този в книгата. Отчайващ е общият тон на тъгата, който се стели гъсто почти през цялото време и задава мрачното усещане за надвиснала непреодолима заплаха, за предстояща непосилна загуба на най-скъпото.

Сюжетът е очарователен – той до голяма степен допринася и за четивността, тъй като е толкова раздвижен, повратлив и последователен, че читателят не може да се откъсне от романа и рискува с четенето му да отложи останалите задачи от ежедневието си. Удивително е как роман от 400 страници може да бъде прочетен без да доскучее нито за секунда – поне за мен, за когото досада може да бъде намерена в що-годе всяка книга.

Често обаче има прекалено случайни събития, които напасват брънките във фабулата – всичко би било наред, ако те бяха едно или две, но са много повече. Герои твърде често се натъкват един на друг без да има никаква реална причина за това (ако съвпадение на място и време е не само възможно, но и препоръчително за малко селце със само една кръчма, то да се сблъскаш нейде из холандската столица с детето си, което търсиш от 20 години, вече граничи с нагласена история), а някои конфликти се разрешават прекалено лесно от само себе си. В самия край на романа, при развръзката, един от най-симпатичните персонажи дори заявява, че появата му е deus ex machina – а точно в този епизод тя е била по-скоро обоснована.

От друга страна, „Докато дишам“ се визуализира отлично – както и Георги Томов каза на премиерата на книгата в София, тя е замислена за кино. Наистина е така, всеки сегмент от романа може да бъде видян почти реално във въображението на читателя, картините се поднасят детайлно без това да идва с разточителни описания на атмосфера, образи или събития в текста. Просто някак изплува, а усещането да имаш прожекция в главата си, докато четеш, е много, много приятно.

Ритъмът на романа обаче се променя, и то няколко пъти, един от които много рязко, което води със себе си и логична читателска аритмия. Докато в началото имаме трагична история за низвергната млада родилка (и сме готови да си изплачем очите за нея), към края срещаме близо 40-страничен екшън, картечен огън, кръв и трупове. Стилистиката между трите части на книгата, макар запазена в същината си, се изменя на места по-рязко, отколкото може би е нужно.

Томов в жив разговор обяснява това с факта, че трите части за замислени и изпълнени като различни – и ако се пренасят на голям екран, трябва да се филмират от различни режисьори, съответно Зорница София, Вим Вендерс и Мартин Скорсезе. Един читател обаче не знае и не би трябвало да знае това по презумпция – той забелязва менящия се ритъм и ако не е почитател на подобен нетрадиционен метод (а и все пак романът е по-скоро класически, отколкото експериментален), се обърква и чуди кога е зачел друга книга. В крайна сметка романът е роман, а филмите, особено от различни знакови режисьори – филми.

Що се отнася до героите – както споменах, те са изградени чудесно, като живи са и ти позволяват да правиш с тях точно това, което се очаква от герои в силна литература. Да ги обичаш, мразиш, презираш, да страдаш по тях, да им се възхищаваш, дори да им простиш ужасяващи прегрешения. Накратко, да ги усещаш до себе си, да искаш да ги прегърнеш или удариш, да изпитваш носталгия, когато си заминат.

Ако при сюжета може да съществуват субективни забележки, то по отношението на героите – не. Там става дума за блестяща работа на Томов и Бренченс, наистина са поставили по страниците на романа си пълнокръвни образи, от цялата палитра на човешката душевност. И това заслужава силни адмирации – защото дефекти в историята, особено ако не са чак толкова фатални, както е в „Докато дишам“, са простими, но кухите и двуизмерни персонажи са първата характеристика на слабата литература.

Забелязвате, навярно, че в това ревю няма почти нищо за сюжета на романа. Смятам, че най-доброто, което можете да направите преди да си вземете „Докато дишам“ (което искрено ви направите, защото е четиво, което докосва прекалено много от човешките сетива), е да си спестите да знаете какво предстои да четете. Аз направих така – нямах никаква информация за историята, макар спойлерите да извираха и да извират все още отвсякъде. Изобщо не съжалих. След прочита на книгата прегледах текста на задната корица и прочетох няколко ревюта – ако знаех неща, казани там, удоволствието ми щеше да е намалено, и то навярно немалко.

Затова – просто си купете „Докато дишам“ на Георги Томов и Дейна Бренченс, отпуснете се и се оставете на нея. Тази книга знае как да обгрижи емоциите ви.

П.П. Отново ще се примоля на издателите от „Сиела“ да дърпат ушите на коректорите си. И в тази книга, както и в други техни, елементарните грешки зачестяват с приближаването към края на текста. Навярно става дума за не повече от десетина недоглеждания, но когато те ти се набиват в очите насред кулминационни моменти, просто не е ОК.

П.П.2. Не мога да приема тази корица, с тези шрифтове и т.н. Съжалявам, но препоръчвам да направите обложка на книгата, когато я четете.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Ревютата за любимата ми Деница Дилова и романът ѝ „Дневният живот на нощните пеперуди“ се нароиха доста – има силни и слаби, сериозни и не дотам, много позитивни и малко негативни. В това многообразие, запитах се, къде мога да се вместя аз? Защо да се вмествам изобщо в изброяването на качествата на книгата, след като списъци с тях вече бликат из блогове и групи във „Фейсбук“?

И как мога да кажа нещо все още неизказано – отвъд това, че романът притежава забележителна структура, забавен е, чете се на един дъх, от всяка страница лъха очарователен цинизъм, изреченията са плашещо завладяващи афоризми, а главната героиня, Нина Бранкович, е от онзи тип скици, които по-добре да не се хващаш да рисуваш?

Много просто – дирижирах интервю с Нина Бранкович. Нейните отговори в него са точни цитати от книгата (с много леки козметични промени на места). Те, разбира се, са извадени от съответния си контекст и публикувани без благословията на писателката Деница Дилова, още по-малко на издателите ѝ от „Сиела“. И въпреки това говорят много сами по себе си. У моите въпроси ще забележите това, че са не на място.

Мислите на Нина и пърхащото ѝ обаяние достигат до вас благодарение на Литературата Днес и Преслав Ганев.

– Здравей, Нина! Преди време ти беше успешен главен редактор на регионален вестник, а после внезапно изчезна, сменяше периодично работата си, беше в автомивка, беше продавачка, какво ли не. Какво се случи във вестника?

– Един следобед разбрах, че нещата не отиват на добре. Разбрах го в момента, в който седнах пред компютъра, отворих тефтера с информация, източих снимките от служебния Pentax и осъзнах, че няма да мога да напиша нито ред. Не само сега, но и утре, вдругиден, никога. И не ме мързеше. Просто вече не ми се правеше това, което правех седем години, ден след ден.

– И започна да миеш коли от сутрин до вечер. Но как се промениха нещата в същината им, отвъд смяната на работата?

– Да казвам „не“ вкара живота ми в нови релси. Той стана истински. Ако думата „да“ отваря някаква врата, то тя след определено време се оказва грешен избор. А думата „не“, затваряйки вратата, отваря десетки други.

– Всичко опира до избора?

– Човекът е единственото живо същество, което непрестанно прави избори, за които рано или късно съжалява. Друга изцяло негова особеност е, че ако не ги направи, пак съжалява. Целият живот преминава в безкрайни терзания и съжаления. Това дори едно улично куче не го преживява, дори то намира смисъл и радост в помиярския си живот. Дори то не си навлича врагове само, тъй както само човек умее да си навлече.

– Казваш, че нямаш близки приятели освен един – Даниел. Разкажи ни за него.

– С Даниел презираме по-голямата част от нещата, на които се кланят хората. Хомосексуалист, който отрича гей-връзките и непрекъснато им се подиграва – нямаше как да не ме спечели. Да ми вменява, че сексът е абсолютно безполезен и тъп, човек, който не спира да се чука с когото му падне – не можеше да не го харесам. Той присъстваше в живота ми с тежестта на майка, баща и трима братя.

– Ти си героиня от роман, не е ли малко клиширано най-добрият ти приятел да е хомосексуалист?

– Забелязвам, че много хора покрай мен се впрягат на тема принципи. На бой налитат даже. Принципите не са нещо велико, извън и над битието ни. Те са най-обикновени правила, съобразени с нуждите ни. Имах познат, който си беше нисък, за мъж си беше направо тапа. Та той все ни натякваше принципа си „по-секси е в една двойка, когато жената е по-висока от мъжа“.

– Устройваш истинско тържество на вулгарността и цинизма – нещо, което може би малцина очакват от една дама. Мислила ли си какво би било, ако се беше родила мъж?

– Ако бях мъж, щях да съм с голям член, в това изобщо не се съмнявам. Но радостта ми щеше да стига до там! Щях да съм непрестанно с проблемна ерекция, просто щеше да ми пада винаги когато трябва да ми стане. Сигурна съм. Щеше да ми пада от напълно безобидни неща. Например от безмозъчни същества насреща ми, от нелоялна конкуренция, от високи очаквания, от пренавиване, от студени крайници, от нахлули спомени, непозната миризма и кой знае още от какво. Ако бях мъж, досега да съм скочил от някоя тераса.

– Имаш много критичен език що се отнася до четенето, твои размишления по темата станаха много популярни в социалните мрежи. Какво са ти направили горките четящи хора?

– Четенето дава само повече власт на лошото. То прави онова, което правят и парите, с тази разлика, че за лошата страна на парите никой не храни съмнение. Някога четенето може и да е било полезно, но в новия век служи на злото. Четящите са обикновени мошеници, които внушават, че едва ли не ги ръководи Божията промисъл. Богатите са роби на парите, те нямат нужда от книги. Бедните и онеправданите – истински свободните – също не се нуждаят от тях. Книгите са мечът на средната класа, класата на пълните неудачници, в която попадам и аз.

В личен план тази нездрава любов към книгите не ме направи нито по-добра, нито по-щастлива. Четенето ме направи първо надменна, после самотна, а накрая ме подлуди.

– Но все пак продължаваш да четеш непрекъснато?

– Искам да съм компетентна в колкото може повече области. Пълно прахосничество на дните ми.

– Какво ще кажеш за това интервю, сърдиш ли се, че си го съчиних?

– Да те няма в интернет, означава да те няма изобщо.

Защо наистина Нина Бранкович говори тези неща и цялата ѝ история – в романа „Дневният живот на нощните пеперуди“. Със сигурност книга, която си струва четенето (пък дори и да си навлечете гнева на героинята заради това).