От години си мечтая да чета е.е. къмингс – този странен американски авангардист, чийто край не можеш да хванеш, чийто ритъм често може да те побърка, но чиято тайнственост и мистика привличат неустоимо. Преди време чух поемата му may I feel в рецитал на актьора Том Хидълстън и бях удивен – толкова удивен, че дори опитах да я преведа. Разбира се, не успях, но срещнах толкова трудности (при все че самият текст е по-скоро близо до класически стих на фона на обърнатата с хастара навън поезия на къмингс), че се запитах – ще се намери ли смелчага да го преведе, че и издаде на български?

Е, намери се и единственото, което мога да направя, е да му благодаря. „сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“ е вече в ръцете ми, а удоволствието ми е сравнимо с първия досег до „Любовната песен на Алфред Пруфрок“, задъхването при запознанството с Капоти или прокарването на пръсти по вълшебните илюстрации на „Изобретението на Хюго“.

е.е. къмингс, само кратко встъпление, е знаков за американския авангард и за англоезичната литература от ХХ век въобще. Написал е над 2900 стихотворения, два автобиографични романа, четири пиеси, няколко есета, автор е и на няколко картини. Макар и част от поезията му да е в традиционна форма, къмингс (който сам иска името му да се изписва с малки букви) е особено запомнящ се с типографския си неконформизъм – казано иначе, изобщо не се интересува от препинателни знаци, словоред, стихоред, стихотворна стъпка и прочее отживелици.

Колекцията „сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“ е извадка точно от такива творби – общо 56 ужасяващо объркващи парчета, забиващи се като ръждиви шишове в очите на почитателите на граматиката. Поетът изобщо не следва законите на писаното слово, наказва в ъгъла препинателните знаци, отваря и не затваря скоби, разкъсва думи, дроби фрази на дребни парчета и ги запраща на най-неочаквани места – и, предполага се, всичко крие собствен смисъл.

За мен лично бе необходимо да чета повечето от стихотворенията тук по три пъти. Първият – за да се насладя садистично на ритъма, на живия поетичен език, неподчинен на граматичните норми. Вторият – за да се опитам да вникна в съдържанието, отвъд формата, да усетя духа, заключен зад привидната словесна фриволност. И третият – за да направя връзката между думите и изключителните илюстрации на Люба Халева в книгата.

Защото художественото оформление превръща изданието от стихосбирка-явление в шедьовър, който всеки ценител на поезията (а и не само) трябва да притежава в библиотеката си. Естествено, не всеки би харесал е.е. къмингс. За разбиране изобщо и не говоря, при него така или иначе всичко е плаващо, а отворената скоба на смисъла рядко се затваря.

Но е крещящо безумие да изпуснеш подобен том, изпипан до последния детайл, с луксозните твърди корици, елегантната тъмна корица, естетиката на рисунките по текста, висококачествените типография хартия, преводът на Манол Пейков (ритмично много близък до оригиналния текст, колкото и сложно да изглежда това), замайващия вкус на е.е. къмингс и усещането за литературна революция.

А за самия смисъл на поезията му не смятам дори за зачекна темата, макар и да говорим преди всичко за литература. Защо? Защото също както точката и запетаята са с променливи позиции в текстопотока на къмингс, такива са и слоевете му – наглед той може да говори за природата, а в дълбочина – за любов. При следващ прочит пък на очи се набива страстта, а пластовете се разменят.

Затова и са особено ценни илюстрациите на Люба Халева, техният двойнствен смисъл достатъчно ясно препраща към метафизиката на поета, рисунъкът на художничката е толкова жив, колкото и спойката между формата и съдържанието на къмингс. Човек би могъл да се зачуди как тъкмо тези текстове досега са съществували без тъкмо тези илюстрации.

Вижте „сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“ на е.е. къмингс. (Ако се или не се влюбите в него, дръжте отговорен мен

https://www.youtube.com/watch?v=AjZouExnxPI

Дни наред не спирам да се усмихвам, улисан в мисли за Лулу!

Мъничката книга с подзаглавие „Детски стихотворения за възрастни“ на Петя Кокудева продължава упорито да си стои в ума ми, а неслучайно не съм я извадил и от раницата, с която не се разделям.

„Лулу“ е много кратка стихосбирка с късички стихотворения и божествени илюстрации. Тя ни среща с мъничката си героиня, чрез която на невероятно жив и наивен език ни запознава с това какво е хубаво и какво – не.

Обаче да не се объркате – това не е тонът на баба ви, която ви казва да не си бъркате в носа. Лулу ни показва как с финес и доброта решава сериозните проблеми, с които всички ние, възрастните, се сблъскваме.

Лулу и какво е вкъщи

малка стая – ала цяла:

обзаведена със чувства.

смях и радост по стените

си висят като изкуства

вкъщи за лу е

щом чувство нахлуе

Удивително е как нещо толкова просто, толкова детско (че и римувано!) е възможно да те затрогне дълбоко. Това прави Лулу – затрогва с всеки нов стих, с елегантно гъделичкане изкопчва добродушни въздишки дори и от черногледите си читатели (какъвто например съм аз).

Илюстрациите са другото лице на книгата.

Красивите рисунки на поруменялата Лулу, макар и да опитват да следват оптимизма в думите ѝ, неотменно носят сянката на меланхолията. Дали ще я зърнем увиснала на зелено клонче, или потопена в полупълна чаша вода – това си е все нашата Лулу.  Запознаваме се с нея в един есенен ден, докато гони пожълтяло листо, и я изпращаме с широката ѝ усмивка, докато изпира котката си.

Обичам Лулу, но колкото и да ми се иска, не мога да го кажа по-хубаво от Ани Илков, Екатерина Йосифова и Иван Цанев:

Къде намираме Лулу ли?

Във възрастен свят, но където

удобно да е на детето.

Тя в това на света помага,

вместо от него да бяга.

Вземете си „Лулу“, почетете я на глас – на себе си, на приятел или на близко дете, и лично ви гарантирам, че блажената усмивка ще грейне на лицата ви.

Лулу и страшните хора

Лулу си сложи обеци

от парчета огледало тясно

и мигом всички подлеци

се стреснаха от себе си ужасно.

лицата си страшните хора

съзрат ли, загубват опора.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Говорим си с Владислав Христов за поезията, пътя на пишещия и читателя, за фотографията и кратките прози, ин и ян, редакторите и кориците, смъртта и носталгията в стиховете му. Поводът – излизането на новата му книга, „Фи“. Причината – обичаме разговорите за стойностно изкуство.

Преслав Ганев: Колко време е писана „Фи“ – от първото до последното стихотворение?

Владислав Христов: В разстояние на две години са писани текстовете. Тя се появи като естествено продължение на „Енсо“ и се явява част от една трилогия, която ще приключи с третата книга – „Германии“. Това са текстове, свързани с пребиваването ми в Германия и нещата, които съм преживял в тази страна.

Тази книга ще затвори цикъла от три книги и по-нататък мисля да обърна внимание на кратката си проза. Натрупал съм материал и трябва по някакъв начин да видя как ще се разпознаят текстовете и как ще се оформи с времето книга с кратки прози.

Нещо повече за „Германии“? Тя ще е поетическа книга?

Тя си е стихосбирка, като предишните две и е готова. Искам да си изчака времето, защото поне една година е нужна от книга до книга, за да може да отлежи и в читателите, и в автора. В „Германии“ има доста неща, които излизат две години, след като съм се прибрал – словото и поезията искат повече отлежаване, нещата се появяват години след това, кристализират и могат да бъдат описани в стих.

Кога разбираш, че е дошъл моментът да издадеш една стихосбирка? Миналата година издаде „Енсо“, тази година – „Фи“?

Това е някакво вътрешно напасване между текстовете. Започва първо събирането им. Отварям нов файл и там започват да се трупат текстовете. Понякога пиша и на хартия, където ме хване – стихът може и в тоалетната да те хване и трябва да го напишеш някъде, защото после наистина съжаляваш, понеже колкото и да кратък да е, няма да се роди в такава чиста форма, за да го запишеш. И така, в този нов файл някакси започват текстовете да се напасват, като един пъзел – кой при кого е добре да стои, кой към кого препраща. Така малко по малко книгата като чудовище се намества в едно легло, разпознава си мястото и приляга плътно.

Идва един момент, в който не искаш да добавяш текстове, тогава е нужно да засилиш автоцензурата си и да започнеш да махаш. Една книга трябва да бъде изчистена и всеки текст да оправдава  присъствието си. По този начин книгата се оголва, остава абсолютно достатъчна като текстове. Тогава решавам, казвам „Край“ и нито махам, нито добавям.

След това вече потърсвам помощта на редактора – всеки автор, колкото и дълбоко да е навлязъл в дебрите на поезия или проза, има нужда страничното око да му помогне буквално да се ориентира в собствените неща.  В случая потърсих Силвия Чолева, която за мен е знакова и като автор, и като присъствие в българската литература. Помогна ми с виждания и коментари по текстовете и така книгата доби краен вариант.

Каква е твоята комуникация с редактора, докъде му позволяваш да стигне в намесата си?

Това е много тънка работа. Първо редакторът трябва да бъде припознат като близост, трябва да ти е близък като светоусещане, а не да е редактор, който само е постигнал висоти в писане или критика. Може да ти е редактор някой, който е по-млад от теб като възраст или като творчество, но има добро усещане за случване на текста и за детайла.

Редакторската работа е преди всичко работа на компромис. Авторът стига до някакъв краен модел на завършен текст и вече с този текст потърсва помощта на редактора. За мен той трябва да има козметични функции, т.е. не бива да пренаписва или да има големи вмешателства в книгата.

Редакторът се появява, казва малко „тук – да“, „тук – не“, „тук какво ще кажеш да бъде така“. Когато той ти каже „виж колко по-хубаво става“, ако ти се съгласиш значи е постигнат компромисът. Ако има моменти, с които ти не си съгласен с редактора, той не бива да настоява. Книгата все пак е на автора, а не на редактора.

Ти каза, че стихът може да те хване навсякъде. Имаш ли наблюдение как настроението влияе върху нещата, които пишеш? Например моментите, в които си щастлив ли пишеш по-добре, или обратното – нещастен, разочарован?

Състоянието на пишещия е много важно, защото чрез написването на текста той най-малкото успява да храносмели цялата заобикаляща го действителност, нещастието или щастливите моменти.

Поезията като цяло не е жанр, в който радостта намира подслон. Поезията е преди всичко метод да се пребориш с нещата, които ти се случват в негативен план, да ги пресъздадеш. Затова и в моята поезия има доста смърт, доста носталгия. Това е напълно разбираемо, защото в радостния момент на човек въобще не му е до писане, той просто се наслаждава. Докато тъгата е по-друго чувство, то има нужда от повече мислене върху него, от повече отсяване за да достигне до завършен текст.

В „Енсо“ стиховете имат заглавия, във „Фи“ нямат. Това е най-първосигналната разлика, която може да се види между двете книги. Какво е значението на заглавията в случая и в поезията като цяло?

Заглавията някак автоматично отпаднаха при „Фи“. Самите текстове бяха достатъчно ясни и концентрирани, за да сложа едно допълнително заглавие, което твърде да насочва.

Заглавието за мен е оправдано, когато помага за разшифроването на текста. В случая текстовете нямаха нужда от такъв допълнителен шифър, от такава насочваща патерица. В „Енсо“ имаше заглавия, които наистина доста ги мислех и ги слагах, защото и другите текстове имаха заглавия. Във „Фи“ по-свободно реших те да нямат заглавия и мисля, че на никой читател няма да му липсват.

Корицата на книгата? Какво значение има тя? Може ли една лоша корица да унищожи добър текст и обратно?

Последните няколко години има много положителни тенденция в правенето на корици. Те започват да не бъдат толкова служебни спрямо книгата, да бъдат много по-свързващи книгата с читателя, да бъдат преход.

Първият сблъсък на читателя с книгата е визуален – корицата. При едно отблъскване от корицата или неадекватност спрямо текста цялата книга губи. С този дигитален живот, който водим с навлизащите технологии, кориците също стават все по-разнообразни, по-концептуални. Дори навлизането на ярките цветове в последните няколко години, издателите да си позволяват нещо по-шумно, по-цветно, по-рязък очен контакт със зрителя – това за мен е похвално.

В случая с „Фи“ корицата се роди спонтанно. Разгледах различни варианти и реших да бъде със една моя снимка на нитове на един стар влак, който се намира в глух коловоз на гарата в Банско. Разхождайки се там, видях как тези нитове са като човешки гръбнак и понеже „Фи“ е доста телесна книга, свързана с човешкото тяло, със смъртта, с разграждането му, с живота преди това, тези нитове много добре паснаха към текста и мисля, че ще свършат работа да преведат читателя от визуалното до поезията.

Ти каза няколко думи какво ни казва книгата. Сподели още малко за смъртта във „Фи“.

Темата за смъртта остава табу не само в литературата, но и в изкуството като цяло, но тя така или иначе е част от човешкия живот, неговият естествен завършек. Трябва да говорим за нея, но не самоцелно, естествено.

Аз съм я поставил в контекста на живота, на жизнерадостни неща и въобще на щастливите моменти. Сблъсъкът с нея, може да преобърне всеки автор. Много стойностни книги са написани от автори, които са имали пряк сблъсък със смъртта, който са пресъздали чрез словото. Тя буквално действа доста отрезвяващо и кара човек да преосмисля много неща. Във „Фи” е заложена темата за страха от смъртта – трябва ли той да ни обременява през целия ни живот, чакайки я, или трябва да приемем смъртта като естествено събитие, като влюбването или всяко едно нещо, което ни се случва в живота.

Кажи ми няколко книги, които би поставил пред „Фи“ в книжарниците?

Авторът, който много ме е променил в последните години, книгата, която ме е поставила в други релси на мислене относно поезията, е „Кого живея“ на Костас Монтис. Всеки пропуснал тази книга, задължително трябва да я прочете. Монтис е много важен за поезията като цяло, защото той учи да задаваме въпроси. Поезията е не само неща, които са минали през автора и са вляти в текст, а е и моженето да задаваш въпроси и да оставяш много работа на читателя.

Стойностната поезия трябва да оставя поне половината от работата на читателя, а не да дава готови формули, които не оставят никакъв път на читателя – в поезията трябва да има дълъг път на читателя, не по-малък от пътя на пишещия. Читателят трябва да положи труд, да навлезе в текста и този текст да остави в него усещания и мисли, които да обърнат нотката на живота му, да го накарат да преосмисли какво се случва.

Кога започна да пишеш поезия?

Поезия започнах да пиша 95-а година, когато бях студент първа година в Пловдив. Тогава средата ми беше много четяща и покрай голямата размяна на книги и върволица на автори, реших, че мога да си позволя да прекрача крачката от читател към пишещ  човек.

За какво пишеше тогава?

Доста различно, в мерена реч и с рими. Пишейки една година така, бях натрупал около стотина стиха, много добре звучащи, но след като се сблъсках с едни автори, които са от една компания, от 20-те години на миналия век във Франция – Бретон, Деснос, Арагон, тогава до такава степен ме преобърнаха като мислене, и писане, че всички тези римувани неща буквално ги хванах един ден и ги изхвърлих в кошчето. Оттогава нататък започнах да дълбая в полето на свободния стих.

Сега, след близо 20 години, има ли неща, което са се запазили в писането ти и до днес?

Мисля, че тотално съм се видоизменил като писане. Сега моите текстове са доста по-философски, доста по-кратки, концентрирани, повече оставящи читателя да работи, докато тогава бяха по-дълги, във вид на поеми, много сочни и пълни с метафори и сюрреалистични нотки. Сега съм далеч от такова писане. То е изиграло достатъчната роля да ме освободи от класическия схванат римуван стих и да ме прати към сфери, където свободата на изразяване няма установени граници.

В България малко хора четат поезия, това не е голяма тайна. Как се решаваш да издадеш стихосбирка, при положение, че има доста по-ефективни начини да популяризираш творчеството си – чрез интернет например?

Поезията, и то стойностната поезия, винаги се е четяла от шепа хора, защото най-малкото изисква подготовка, за да я разбереш. Това не е лошо, защото тя, за разлика от другите жанрове, не търси масовост. И това може би е начинът тя да се спаси. В другите жанрове в последните години има голяма девалвация и процентът например на некачествената проза спрямо качествената е около 80 към 20.

Като изключим графоманите и хората, които си плащат за книгите, в поезията в България има 4-5 книги годишно, които са стойностни – те остават, от повече не мисля че има нужда.

Препоръчай ни някои от стойностните български неща, които са излезли през тази година.

Бих искал да препоръчам предстоящата книга на Иво Рафаилов – „Изброими изкушения“. Предполагам до броени седмици също ще излязат книгите на Марин Бодаков „Северна тетрадка“ и на  Иван Христов „Американски поеми“. Наистина стойностни книги са „Азбука на завръщането” на Галина Николова, Йордан Ефтимов – „Сърцето не е създател”. Почитателите на по-философски насочената поезия могат да потърсят  „това едно/можеш ли го” на Илко Димитров.

Мисля, че толкова книги са напълно достатъчни, защото те най-малкото искат и отстоянието на времето, за да попият в литературната среда.

Ти си и фотограф. Кажи ни няколко думи за връзката между фотографията и поезията.

Връзката е много топла, защото фотографията също е затваряне на едно камерно пространство, само че в образ – както е и улавянето на момента в стиха. Поезията, не само хайку, а и като цяло, е фиксирането на един момент и пресъздаването му. Фотографията също е едно такова фиксиране. Което не може да каже от словото, бива казано от визията – и обратното. Това са за мен допълващи се сфери и един автор не е нужно да слага граница между тях.

Можеш ли да поставиш хайку, като улавящо мига, между традиционната поезия и фотографията?

Хайку е много по-близко до фотографията от останалата поезия. Да кажем аз отдавна вече малко по малко започнах да се отделям от хайку, то не ми стига като думи. Затова и последните ми книги не са с хайку, а с поезия, макар че имам материал сигурно за две книги с хайку, но си го оставям като нещо, което в момента не ми достига да изразявам себе си.

В кратката проза също започнах да увеличавам обема. Моите най-дълги прози бяха по половин страница, но сега последните ми става все по-дълги. Това са естествени процеси при всеки автор – други пък от дълги текстове преминават на кратки, всичко зависи от развитието във времето.

Значи не очакваме скоро книга с хайку?

Не. Започнах да се отдалечавам от него. То ми е ценно и ми е дало много, но някак сега съм го оставил в архивите да отлежава. Сигурен съм , че един ден ще се върна към него, както се връщам към фотографията, която бях изоставил за сметка на словото.

Ту се приближавам, ту се отдалечавам от нещо, когато нещо друго ми стане потребно като изразно средства. Мисля, че всеки автор е така, това са естествени процеси на видоизменяне.

Ако поставим в четирите ръба на един квадрат традиционната поезия, хайку, кратката проза и фотографията, какво ще има в центъра на този квадрат?

В средата на този квадрат ще бъде Човекът. Това са  различни блюда или питиета, към които той посяга в определен момент от живота си. Той не бива да има скрупули и да се чувства като изневерил на едното или на другото. Трябва всеки автор да бъде свободен да посегне към оръжието или към храната, която му е нужна за да се себеизрази – просто трябва да бъде свободен.

Доста от авторите робуват. Ако той е станал добър в една сфера, да кажем поезия или проза, под своя или под натиска на читателите – смята, че следващата му книга също тя трябва да бъде такава, просто това се очаква от него. Авторът трябва да бъде свободен и да не робува нито на читателя, нито на каквото и да е, особено пък на това какво е „модерно“ да се пише сега.

Трябва да бъде много близък до себе си. Така и неговите книги ще бъдат отвъд желанията и модата, ще останат много след него.

 „Германии“ – кога?

„Германии“ – следващата година, живот и здраве. С нея искам да завърша тази трилогия с поезия, за да се обърна към кратката проза. Историите в кратките прози за мен са много близки до самия живот. Поезията, ни вкарва в други нива на комуникация с читателя, отделя го и го кара да погледне отгоре нещата, да ги обхване всецяло, да попие в тях. Прозата обратно – приземява. Като Ин и Ян са. Едното балансира другото.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Живее и работи като журналист в София. Има многобройни публикации в периодичния литературен печат – „Granta”, „Литературен вестник”, „Съвременник”, „Страница”, „Факел”, „ЛИК” и др.

Издадени книги – „Снимки на деца” (кратки прози, 2010), „Енсо” (стихове, 2012, номинирана за наградата „Иван Николов”), „Фи” (стихове, 2013). Член e на международната организация „The Haiku Foundation”. Носител е на първи награди от конкурсите – за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), националния конкурс за хайку на свободна тема (2010) и международния конкурс „Cherry blossom” (2011).

Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond”, Световния хайку клуб „World Haiku Review”, както и в „Simply Haiku”, „Whirligig”, „Sketchbook”, „The Heron’s Nest”, „Мodern Haiku”, „Notes from the Gean”, „Lynx”, „Naiku Heute”, „Asahi Haikuist Network”, „The Mainichi Daily News” и мн. др., част са от международни антологии и сборници.

 Текстове на Владислав Христов са издавани на английски, немски, френски, испански, италиански, японски, руски, хърватски, арабски и унгарски езици. Организатор е на много инициативи, свързани с популяризирането на хайку в България.

краят на въжето е въже за връщане

„Любовта като цирков номер”

Никола Петров

Когато „Въжеиграч” се появи, поне няколко пъти чух, че това е най-добрата стихосбирка, която е излизала в последните две години. След като я прочетох, разбрах от какво произтичат позитивните отзиви. Това е дебютната стихосбирка на Никола Петров. Но тя е специална не заради това, а защото е от друго време, защото не е очаквано от автор, който издава първа стихосбирка, да демонстрира такава сигурност чрез стиховете си.

Текстовете не се надуват с популярната за съвременната литература циничност (прости ми, Преславе), нито в тях може да се открие следа от вулгарно доказателство за „смелост” на автора. Мисля, че не е редно да сравнявам „Въжеиграч” с какъвто и да е друг пример от българската литература в последните години – най-малкото, защото текстовете звучат като писани в друго време с други правила.

Независимо кой ни говори в стихосбирката, в което и да е от стихотворенията – те са пропити с думите на един градски човек, който не принадлежи на онзи град с непочистените кучешки градинки или нощните клубове, а на града, в който мъглата оживява, града, който е прекрасен декор за меланхолията, града, край който планината въздиша с пулса на електрическите стълбове.

Меланхолията се е спуснала над текстовете както мъглата над града – нежна, тиха, неизбежна. Стихотворенията са завършени, цялостни, без клишета. Показват собствен стил и усет за думите. Структурирани са в две части. В първата от тях – „Пътници”, акцентът е върху пътя, върху движението. Втората  – „Докато порой или комета или невнимателен ботуш” също не остава статична, защото се опира на танца и музиката. И двете носят много вътрешна енергия.

Винаги съм си мислила, че в добрите стихотворения най-важни са началото и краят. Май така е и с прозата. При Никола Петров всяко стихотворение е самостоятелна история. Поезията му има сюжет, не е тихо подреждане на красиви думи, а движение – плавно и надолу, движение с въртене, танц или друго.

Ако името на автора не ви говори нищо или не вдъхва доверие, то редактор на стихосбирката е Мария Калинова.

• Преди малко повече от година пътувах в един автобус към Стара Загора заедно с Никола. Тогава той ми даде да прочета стихотворението „Поради липса на естествено състояние”. То носеше заглавието „Въжеиграч”.  Мисля, че оттогава съм пристрастна, когато става дума за поезията на Никола Петров.