Разказът „ Хамелеонът Светослав-Тертер“ започва така:

Още долу, докато го купуваха на ниво -2 на мола, и двамата бяха полазени от съмнението, че покупката точно на хамелеон не е непременно най-умното нещо, което можеха да направят точно в този неделен следобед.

За разлика от покупката на хамелеон, покупката на сборника „Само за напушени“ на Радослав Парушев би била много умна, ако обичате разчупена, съвременна ърбън проза, нямате задръжки да се подигравате с религия, политика, обществени ценности или пък да говорите спокойно за алкохол, мъчителна смърт на невинни лица и животни, свирки на букурещката гара „Норд“ и т.н. Обаче ако сте убедени комунисти или пуритански се кълнете в класическата литература до степен да плюете през рамо, когато някой се упражнява върху Големите (дори и успешно) – по-добре недейте.

В сборника виждаме: руси милфки, по-различна Будапеща ’56, един поразително напомнящ на някого зъл дух водник, цици, Александър Велики, wtf невероятната и поучителна история на Джуджето Чарли и неговия верен другар Човека мечка, плюс наблюдаваме обсесия по скандинавска митология (и може би сериала „Викинги“), опосум, който не е прост, и защо, по дяволите, чуваме напрегнат скандал между плодни прилепи?!

Разказите на Парушев са точно в стила, който помним от него – ама наистина. Човек би си казал, че 5 години след „Смъртта не е за всеки“, 11 след „Project GigaMono“ или даже 12 след „никоганебъдинещастен“ авторовият глас ще е позагубил поне малко от онова младежко звучене; от циничния градски изказ, който кара лелите да пищят, а дядовците да цъкат с език; от абсолютно абсурдните завръзки и сюжети. Аз поне се притеснявах от това – глождеше ме неприятното усещане, че зад „Само на напушени“ няма да стои онзи Чарли, а ще прозира един сериозен, зрял Радослав Парушев, някакъв претенциозен проекто-псевдо-Еко. Слава богу, това не е така. От първия ред виждаш добре познатото приятелче, което застава на ей толкова пред теб и дъхаво ти разказва истории, които, въпреки пълното си безсмислие, звучат реални.

Не ме разбирайте погрешно. Парушев определено търпи развитие в късата проза – изказът му е дори още по-естествен (нали си спомняте колко нормално звучеше например разказът му как Умберто Еко го е убил или как си карат с приятелчетата с колата през едно море? Е, тук и по-безумни неща са си… мееееех, какво пък толкова), обилстват, без да е прекалено, препратките към световната история и безмилостното им преплитане със съвременни явления, невероятни бисери и хрумки, свръхестествени феномени, препратки към top of the pops писателите в литературата, градски легенди и ежедневни случки от барове, паркове и джунгли. Като цяло, гаврата със Светая светих на хората, които се самопубликуват в сайтове за лично творчество и никога не са стигали по-далеч в Литературата от „Под игото“, продължава с неумолима сила. И това е страхотно.

Разбира се, понякога абсурдът е в повече и някои краища са откровено тъпи. Но дори в тези случаи, разказът си е струвал всеки ред. Какво като финалът звучи като евтин виц, ако преди това си се забавлявал от сърце? В два-три случая наистина се разочаровах, че дадени истории не получават заслужения феноменален завършек. После се усетих, че те така или иначе са били толкова нелепи (в единствения добър смисъл на думата!) и непонятни, че точно този край им приляга като китара в ръцете на Мик Тейлър.

За финал ще прибегна до метафора, която правя чрез един от разказите в „Само за напушени“ (толкова пък ако искате да знаете кой, ще трябва да си го намерите). С новата си книга Радослав Парушев взема шибалка и ни доминира. И хич не пита искаме ли, или не.

П.П. Сега, заглавието на сборника определено може да търпи критики. Ясно е защо е сложено – историите наистина понякога предполагат по-специфична умствена разстройка, за да ги хванеш – но прекаленият буквализъм и борхесу не е драг. От друга страна, названието „Само за напушени“ се вписва напълно окей с корицата – а пък тя само на пръв поглед ми се видя кофти. Всъщност дизайнът на Мария Минкова на първа/четвърта корица, ведно с оформлението във вътрешността на тома, прави напълно завършен и приятен книжен продукт, за което евала.

П.П.2, но и N.B. „Само за напушени“ струва 8 лв. Да, точно осем лева, което е възхитително ниска цена за книга въобще, през 2017 г. Вярно е, че сборникът е сравнително кратък и се чете скорострелно, но когато в книжарницата ми го подадоха и ми казаха колко дължа, почти реших, че са се объркали нещо и мисловно потрих ръце как ще се минат. Но не – осем лева за наистина качествена, мислена, ярка съвременна българска литература, която аз препоръчвам, пък вие, ако щете, ме плюйте.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Отривисто отказвах да пиша за „Рязко“ на Людмил Станев. Но няколко месеца по-късно сборникът му укорително ме зяпа от една от много купчини с книги в стаята, където работя, така че се пречупих. Познавам автора от „Няма такава книга“ – една колекция от няколко други сборника, сред историите на които много съм се смял и много съм мислил. Е, стигнах само донякъде, защото се оказа, че след около 80-90 страници хумористичният модел става толкова еднакъв, че все едно разговаряш с пиян човек, забравил какво ти е казал преди да отиде до тоалетната.

Е, рекох си, Станев отдавна не е издавал нещо ново, пък и „Рязко“ е малка книжка – нищо и никакви 120 страници. Зачетох я в един тролей и съвсем скоро съжалявах.

В „Няма такава книга“, докъдето четох, хуморът беше оригинален, макар и в някои моменти досадно еднотипен в повтаряемост на едни и същи езикови схеми, каламбури и сюжетни абсурди. Може да се каже, че този проблем е наличен и в „Рязко“ – само че ако извадим оригиналността и добавим усещането за нещо твърде познато.

Още първите страници са наситени със стари вицове и кръчмарски анекдоти – ако ще и да не са напълно дръпнати оттук-оттам от градския фолклор, те прекалено много напомнят на нещо вече дочуто. А всички знаем – шегите не стават по-смешни с повторение, още повече повърхностните. Заемките от Даниил Хармс пък в началото са толкова натрапчиви, че човек даже не се учудва, когато в една от историите се появява и името на руския чешит.

В едно интервю Людмил Станев отбелязва, че се изисква специални предварителни литературни познания, за да разбереш текстовете му. Навярно бих се съгласил, ако препратките му не бяха обидно очевидни – за Хармс стана дума, но в книжката се появяват например Гогол и изчезналият му гъз (о, колко хитро, но Гогол не се нарича „Гогол“, а „Николай Василиевич“, много трябва да ти сече пипето, за да направиш връзката), трябва да знаеш кой е също така Хемингуей (и приятелят му Скот, хм, сигурно става дума за Ридли?), да имаш някакво понятие от Марк Твен, да мернеш един-два опита за мистификации тип „Борхес“ и разпознаеш маниера на „Монти Пайтън“, да кажем (макар че британската трупа е несравнимо по-тежка артилерия от Людмил Станев).

За да му е интересно също така, читателят не бива да знае стария като света виц за пощаджиите, които пращат подарък на бедно дете, писало до Дядо Коледа, а то после ги нарича крадливи – авторът все пак претворява историята в свой разказ без много-много да я адаптира. Трябва да е чувал (не е нужно да е чел) „Старецът и морето“, да е подочул за Христо Фотев и Йордан Радичков.

Но така де, общата култура не е „специално познание“. Ако някой има претенции да е, нещата са лоши.

Голяма част от разказо-историите на Станев в „Рязко“ са изградени върху повърхностите езикови смешки, рядко – върху някоя негова измислица, която си струва четенето. Като хъркащият оркестър и летящият дядо например – те са любопитни посвоему и без да са нещо особено, а и край няма наниз от тъпизми. Сиреч – непретенциозни шеги, които реално може да са смешни, ако попаднеш в тях из интернет.

Тук е и големият проблем – въпреки че очевидно има дълбочина в доста от разказите на Людмил Станев, човек се отказва да я търси, засипан от ненужно големия брой скучни и елементарни смешки във и около тях. Не може да гледаш „Комиците“ и да четеш Достоевски едновременно, нали? Вниманието ти винаги ще се разсейва от нелепостта на екрана и истинската литература никога няма да вземе превес, докато не изключиш телевизора. Лошото при „Рязко“ е, че „хуморът“ е дотолкова градивна част на текстовете, че абстрахирането от него и опитите да не се раздразниш са невъзможни.

Имах опасения, че може просто аз да не схващам смешките или те да са на недостижимо за мен метаниво. Но се случих на представянето на „Рязко“ през април в София – книжарница „Гринуич“ беше препълнена от хора, а в един момент Людмил Станев зачете някой от разказите си. На ключови места (те трябваше да се забавните) той спираше за секунда и се усмихваше, за да изчака аплодисменти и бурен смях. Но такива не идваха, тук-там някое откъслечно прокашляне.

Преди да бъда разкъсан от собствената си злоба (както може би ще се стори на почитателите на Станев), ще призная, че „Рязко“ има и своите добри страни. На мен ми костваше много усилия да прочета цялата книга и да ги открия, но все пак отчетох няколко.

Сборникът се състои от няколко части (с общо 50 истории в тях) и те действително се преливат леко от една в друга – от по-скоро смешните (или нелепи – според моята дефиниция) към по-сериозните, които и заслужават известно внимание. Към финала се срещат и няколко особено приятни разказа, виждаме затрогващи и стягащи истории от живота на спешния медик и на бохема (Людмил Станев е и двете), а стилът е блестящ, докато не се появи тъпа шега, за да го замаже.

Силно вярвам, че негативното ми мнение към „Рязко“ се дължи на плоския хумор в сборника – ако има нещо, което мразя изключително, то е бездарните смешки и хората (в случая – писателите), в чиито текстове натрапчиво усещаш къде трябва да прихнеш във весел кикот, но само въздъхваш с досада.

Ако този основен елемент го нямаше, книгата щях да възприема коренно различно. Но пък явно и така се харесва много – на доста места вече се изказаха ласкаво за „Рязко“. Така че преди да съм ви отвратил с мнение или преди да съм ви отказал да се докоснете до Людмил Станев, препоръчвам да хвърлите поглед на ревютата по-долу, които хвалят различни качества на сборника, макар и с половин уста да признават, че не е най-добрата творба на автора си.

Милена Ташева, „Аз чета“: Тези истории не са смешни. Не по начина, по който са смешни „Мисия Лондон“ или „Английският съсед“. Не са и тъжни, както е тъжен Георги Господинов. Най-истинската дума за тях е, че са „истински“.

Темз, „На по книга, две“: Езикът на Станев е най-приобщаващият му коз. Той съсредоточава в себе си толкова виталност и хумор, че няма как читателят да не се окаже с подпряна на едната ръка брадичка като заслушано в приказки дете. Както една позната се изрази – „Станев е natural story teller”.

Христо Блажев, „Книголандия“: Людмил Станев разказва едни малки истории за малки хора – често със сърца, по-големи от телата им, разказва за промяната в света в последните десетилетия, която някъде обръща всичко с главата надолу, а другаде едва-що се забелязва.

А ето и няколко случайни цитати с подбрани смехории – не ги отбелязвах по време на четенето, а разгърнах книгата, след като написах ревюто. Не беше трудно да се спра на това онова.

„Друг един тип ми разказа, че един нос по Черноморието е наречен на жена, която отказала на султана. Ясно какво – и до днес носът се казва „Еми, не“.“

„Настаняваме се в апартамента му и започва молебен за слънце. За самия молебен не викаме поп, а започваме да ядем и пием като евреи след четиресетгодишен преход в пустинята. Някои играят карти и се надпсуват весело. Стига се и до синхронно псуване. Други готвят така, че пушекът, който се вдига от скарата, може да обърка случаен чужденец, че наближава Кремиковци.“

„Пари поне имаше – пишеше хороскопи за разни медии. Самият той не си вярваше поради простата причина, че сам ги измисляше.“

„Който не вярва на тази история, нека гледа на нея като на приказка.“ – краят на един разказ, далеч не най-абсурдният.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Преди някоя и друга година се случи да съм в един и същи бар, в обща компания, с Александър Шпатов. Тогава бях позачитал негови разкази, вече го следях и във Facebook и малко неразчетено се впуснах в [пиянски] обяснения колко е як, колко ме кефи писането му и как нямам търпение да издаде нова книга.

Разбира се, после съжалявах за момента си на слабост, но днес си мисля, че бих го направил пак, ако засека отново Шпатов из София – причината е книга, за която няма как да не сте чули, ако често сте в социалните мрежи или ако четете редовно някой книжен блог.

#НаЖивоОтСофия

Мисля, че това е първата българска книга, чието заглавие е хаштаг – и да не е така, със сигурност е първата, на която хаштагът ѝ отива. В нея има 22 разказа, които са точно такива, както пише и на корицата – кратки и градски.

Има точно 22 лица на София – някои от тях може вече да сте виждали, други тепърва да опознаете, а третида не ви се вярва, че хич съществуват. Ако примерно сте забивали мацка в „Микстейп“ в подлеза на НДК – Шпатов има разказ за вас. Ако сте яли принцеси от „Славейков“ – Шпатов има разказ за вас. Дори да имате история от Петте кьошета – Шпатов ще ви залее с още няколко.

Ако, от друга страна, не сте били в подлеза на СУ, ще го видите много добре през третото око на момичето от София. Или пък ако никога, ама никога не сте си говорили с таксиджия (това не е възможно за столичанин, заклевам се), ще ви дойде един много добър за ОК Супертранс.

Чудите се защо в Младост няма църква, какво има в подземния гараж на моловете и не е ли редно селяните да бъдат изселени от София – Шпатов има истории за това. Бърз тур към летището, съботна обиколка по манастирите отвъд Околовръстното, лениви бири пред Народния, рязане на дръвчета по „Раковска“ – #НаЖивоОтСофия.

Вече казах – 22 истории за града с главно Г, които една с една не си приличат, от които лъха обичния/омразния дъх на София, които преливат от софийски лица, които разсмиват, трогват и предизвикват всички емоции, които можеш да видиш в един градски автобус.

Накратко – с които си спомняш своите собствени истории от София и малко се натъжаваш, че са вече минало, а после се обнадеждаващ, че какво пък, защо пък да по-добри от бъдещите?

А, и още нещо – форматът на разказите. Шпатов доста често просто си лафи с читателите, закача ги с това-онова и вместо това, което искат, им дава далеч по-добро. Играе със заглавията, с бележките под линия, с текста като цяло, не знаеш какво да очакваш от нито една история, изобщо – във всяка нейна част, от заглавието, през текста, до завършека му.

В крайна сметка, какво да очакваш от книга хаштаг, освен истории, които да дописваш?

П.П. Ако някъде някога Шпатов реши да публикува онлайн разказа „Молба за напускане“, бих го споделял толкова упорито, че ще загубя много последователи във Facebook, но ще спечели много читатели #НаЖивоОтСофия.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Е много е свежа, книгата на Деян Копчев е просто много свежа!

Ако ви се занимава с леко и приятно четиво, което постоянно те разсмива, мисля, че ви трябва „Лятна детективска история с таралеж“.

Не че разказите в сборника са връх на писането – те по хиляди параграфи отстъпват на големите майстори в кратките форми, рядко сюжетът се радва на особена дълбочина, а персонажите, освен главния герой, прекалено често стоят малко статично като развитие.

Но в крайна сметка на кого са му притрябвали тези неща?

Всеки обича понякога да захвърли тежката литература, да вземе нещо бързо, цветно и да се изкефи на макс. „Лятната детективска история“ е нещо такова – сбирщина страхотно написани шантави истории за писатели, секс, психари и с неочаквани краища дори за хора, които са виждали бая неочаквани краища.

Героите на Копчев доста често са писатели, доста често пият и доста честа правят саркастични забележки. Те говорят точно така, както говори един истински човек, а някои реплики са толкова открояващи се, че ти се прищява да си ги присвоиш (но да, да, знаеш, че това би било жалко).

Персонажите са впечатляващи и с някои свои маниери – няма спор, че в голямата си част централният герой в същината си е един човек, и от време на време личат тези самонадеяни жестове, които го доказват. Те са вмъкнати в текста толкова естествено, толкова визуално, че когато например някой си каже: „Жалко, че нямах слънчеви очила. Иначе щях да си ги сложа.“, леко се подмокряш, защото съвсем ясно се очертава надутата походка на пича, когото толкова добре си опознал в последните страници.

Илюстрация: Мария Недялкова

За да не ме разберете погрешно – героите не са еднакви, просто някои от тях в есенцията си  приличат. Например освен детектива, търсещ немъртви, впиянчения писател и зарязания циник (които са като различни лица на един и същ човек) имаме и един супердобър сценарист на порнофилми, хлапе травестит, едно адски грозно дете, двама стопани на кучета, които си лафят за квантова физика (разказът е един път!), пич, който е влюбен в ебати яката, но и страшно тъпа мацка, един Чарлз Буковски (бе не е наречен така, ама си личи, мамка му) и т.н. и т.н.

Вече казах за неочаквания край – почти всички от историите (може би без първата, най-дългата, за чието водаческо място в сборника имам резерви) са толкова добре цъкнати, че читателят вижда, че му се готви нещо ужасно, от време на време предугажда какво би могло да е то, Копчев го залита здраво към едно или друго и накрая – бам!, не знаеш откъде ти е дошло. Абе, образец!

И картинките са готини – да, в „Лятна детективска история с таралеж“ има картинки, които не са много, но са страхотни и запомнящи се, а това силно допринася допълнително за цялата кинематография на сборника. Да не говорим, че той самият е изпълнен и доста добре, коректорските грешки са колкото броя на тестисите ми, хартията е приятна, шрифтът радва и като цяло е удоволствие да държиш книгата в ръце.

Илюстрация: Мария Недялкова

Има си хас, препоръчвам я яростно – Деян Копчев, гарантирам, ще ви хареса страшно много,

ако не се червите, когато някой пръдне или псува, ако не закривате очи, когато в някой филм се стигне до по-горещи сцени, а и ако не са ви напукани устните, защото ще се наложи доста да се посмеете.

Бонус: Издателите от Deja Book са се погрижили и книгата да е максимално достъпна и тя струва 11,90 лева, което е доста скромно на фона на пазара. А и вече казах, струва си.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )