Ревюто ми за „Сестри Палавееви“ на Алек Попов излиза малко по-различно от обичайните тук.

Причината е материалът, с който Алекс Кръстев (Аз чета) ме разстреля ден по-рано и не ми остави никакъв избор, след като каза що-годе това, което си мисля и аз, но с доста по-добре подбрани думи.

„Сестри Палавееви“ притежава остър, жив и автентичен език – наистина те вкарва в бурята си и не те пуска с нови и нови удари под кръста, над кръста и където другаде боли. Затова реших да структурирам своето ревю около три паметни цитата от романа – с кратки коментари защо и как немедлено трябва да се докопате до Алек Попов.

Както става ясно изначално, книгата разказва историята на две сестри близначки от софийската буржоация в началото на 40-те, които се втурват в преследване на комунистическата идея и хукват по гората да стават партизани. Там се присъединяват към групата на стар вълк, обучен във Великата майка СССР, и в протежението на книга непрекъснато се прибягва до един от най-очарователните елементи на „Сестри Палавееви“ – социалистическата апологетика, която героите съвсем сериозно поднасят, но май-май има нещо гнило…

– Всеки, който изпадне в безидейност – строго вдигна пръст Ленин, – става жертва на частнособственическа стихия. Тя само това и дебне. Някой да изпадне в безидейност.

Героите на Алек Попов са смазващи – всеки си има свое лице, свои лафчета,

познаваш ги безпогрешно само по действие или характерен признак. Един от пичовете например все си прави самокритика по комунистически, друг – говори с толкова русизми, че понякога е трудно да му хванеш края; трети, мой любимец, си пада доста сексист (зове се Копача, съкратено от Гробокопач на капитализма).

И всичко е поднесено със солидна доза хумор – в ревюто си Алекс отбелязва, че това всъщност не е смешно, и е напълно прав, но мен нищо не може да ме спре да си се кикотя на съветската осанка, отразена в легендарния безстрашен миньор Стаханов или пък на сляпата надежда някой ден сладоледопровода на Москва да мине и през Враца.

Самите сестри Палавееви са просто чудесни –

някъде към средата мисля, че започнах да ги различавам, а до финала вече въобще не бяха толкова еднакви като в началото, когато преспокойно си сменяха имената.

Самата аура на близначките обаче почти те кара да се влюбиш в тях, да искаш да знаеш всичко за тях, да влезеш в тях и да си готов на доста неща, за да го постигнеш (така беше и в историята за сестри Палавееви в Granta Bulgaria) – и тук идва вторият цитат, изречен от младо столично момиче към полицая, надушил дирите на пишман партизанките.

Но ги сънувате! Мечтаете за тях, нали? Близначки! Руси! Красиви… макар и само на девето място! Мислите си, че сте рицар? Въобразявате си! И вие сте като всички останали… чикиджии!

Много ценно в историята на Алек Попов е смазването на редица митове, градски легенди и ценности, градени и вкорени у нашенците не само от Партията, но и от цялата предмодерна народна конюнктура, която за истински ужас частично все още вирее и до днес.

Хората в „Сестри Палавееви“ са върли научни марксисти, но забиват по един кол в сърцата на трупове, за да не вампирясат; или пък например се плашат от змейовете, дебнещи в планински пещери.

Няколко пасажа от романа обаче наистина заслужиха безусловния ми респект –

те собствено се отнасят до народните вярвания за мастурбацията, но всъщност обхващат много повече и много по-дълбоко покълнали проблеми.

– Ако дете се драпа в къщата по Игнажден – прошепна бай Методи, обобщавайки вековния народен опит, – годината ще бъде безплодна. На пръча семето ще се разводни и няма да хваща. Кокошките ще снасят по-нарядко, а кравите няма да се отелят.

Настъпи тягостно мълчание. В спомените на всички живееше по някоя забрадена, облечена в черно, бабичка, с коприва в едната ръка и дрянова тояжка в другата. Сега това гърбаво войнство се надигаше от ъглите на забравата и настъпваше бойко и смело, както само древните бабички умеят, когато трябва да се гонят демоните, заключени в човешката природа. С восъчни лица и подбелени очи, те сипеха страховити закани и тежки прокоби за позорен недъг, за семейно проклятие и мъчителна смърт.

Не вярвайте на тези баби. Не вярвайте на пропагандата. Осмисляйте социализма и насадените ценности, практики, „познания“.

Нещо такова настоява Алек Попов – макар и наистина на места прекалено директно.

Без да ти даде възможност сам да разкостиш мита и да го заклеймиш, той просто на места го излага, опакован в шеговито декоративно целофанче, което с едно движение разгъваш, удивляваш се на вътрешността и… дотам.

И все пак – държа да кажа, че „Сестри Палавееви“ трябва да се чете – книгата определено е нещо различно, нещо, което по-скоро не сме виждали и което, въпреки известни недостатъци, носи искрено удоволствие.

За книгата писа и Христо Блажев.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Всъщност изобщо не се получи така – мъчих я пустата GRANTA цяла седмица, а сега не съм убеден точно как да започна.

Ако забелязвате заглавието „Секс, изнасилвания, фетишизъм и педофилия“, трябва да знаете, че това е един от малкото пъти, в които съм писал заглавието преди текста. Исках да седна предварително и да видя кои са нещата, които най-вече са ме впечатлили, та около тях да завъртя всичко.

Оказа се, че съм доста подразнен от грубия подход на подбора на разказите (понеже стихотворенията, тук и понататък в този материал, не са на дневен ред). Е, в първия брой темата „Бъдеще“ беше доста относителна (по отношение на почти всичко), а тук със „Секс“ просто се прекалява жестоко.

Не съм очаквал точно аз да го кажа*, но буквализмът на секса се излива почти отвсякъде – аз лично чаках повече препратки, въображение, някак си не просто сексът да се случва. Така например е в „Дуелът“ на Алек Попов, което е прекрасно разказана история за две фатални близначки в столична девическа гимназия през 30-те (или пък 40-те), в които учителят по старогръцки е страстно влюбен. Или пък в „Две дълги и един къс секс разказа“ на Деян Копчев – чудесен пример за младежко и свежо писане с неочакван край.

Обаче в сборника/броя има ужасни неща – „Агонията на интимността“ на Джанет Уинтерсън например.

Импотентна, анемична в тезите, донякъде феминистична, повърхностна история, която на всичко отгоре опитва да аргументира със старогръцката митология. Иначе казано – защо жените не трябва да описват секс.

От друга страна по-нататък, в „Описание на нощта“ на Силвия Чолева, ми се върна надеждата за качествено женско писане по темата – ето това е доста добре построен разказ за мъж и жена, тяхната среща, няколкото часа заедно и раздяла. Как читателят го вижда? През очите и на двамата –мъжът, жената, мъжът, жената. Тя, която си мисли, че не го иска в леглото си, а той – че тя едва „прикрива възбудата си“. Абе класна работа – макар и нищо прекалено велико.

Един от разказите, които особено ме спечели, се оказа неочакван – краткият „Бреме“ на Ан Енрайт,

който проследява пътя на дама в напреднала бременност от първия до седмия етаж в компанията на американец. Практически в историята не се случва нищо – просто много мисли, няколко разменени реплики и един сандвич с телешко; въпросът е, че четейки, някак се озоваваш точно в този асансьор, попиваш атмосферата му и се объркваш – ти бременната жена ли си или мъжът, който я гледа.

„Склопяване“ на Надежда Дерменджиева – БАМ! Макар и да има известен потенциал, с избраната тема, сексуалното насилие над деца, този разказ вече има ужасно висока летва. За съжаление, остава далеч под нея – най-малкото: когато човек чете разказ с изнасилвания на деца, се натъжава, нали?

„Осмата топка“ на Стоян Ненов – също провал. Странни опити за логически връзки между нещата, съшита с бели конци история, бледи персонажи… Единственото хубаво в този разказ за мен се оказа, че си припомних добрите години, в които „8^th Ball“ още не се беше превърнал в „8-bit“.

За „Д.Б. и чехлите на Мариета“ на Владо Трифонов ми е най-трудно да говоря – той разказва за един суперинтелигентен държавен чиновник с фетиш към предмети. В конкретния случай – чехлите на една мегатлъста колежка от Волуяк. Мнението ми – слабо. Този разказ започна толкова увлекателно и прекрасно и бе напът да ми стане най-любимият още преди да съм преполовил цялата книжка, но след това се стигна до срещата на главния герой с тези чехли, която, макар и да има своите достойнства, е разочароваща поне в сюжетно отношение…. и лично аз останах прекалено нещастен, че „Д.Б. и чехлите на Мариета“ започна нечовешки яко, а свърши така, че да съм принуден до 2-3 месеца да го забравя.

Страхотно се изкефих обаче на „Първа среща с момиче, което е вещица“ на Хъ Сяоджу.

Ако помните, в първия брой пак един от фаворитите ми беше китайски разказ. Сега пак така! „Първа среща с момиче, което е вещица“ е чуден свеж градски разказ за един младеж, хванал бас, че ако до полунощ на 30 април не прави секс, няма да е с жена до Нова година. И да ви звучи тъпо, разказът е просто магически написан, гледните точки на читателя честичко се сменят, а диалозите са размазващи.

И големият майстор – Реймънд Карвър!

Обожавам Реймънд Карвър (въпреки че може да изглежда, че имам уклони към къси разкази от скоро „леката литература“), този човек е личният ми бог за това как се пише по онзи чувствен начин, сграбчващ за гърлото.

В „Обади се, ако ти потрябвам“ не ме разочарова и капка! Историята е за съпрузи в криза на брака – които решават да опитат да спасят връзката си с едно лято насаме, без да звънят на любовниците си. Убийствено бавен разказ, в който от всяко изречение лъха болка, страдание и някакво свръхестествено безсилие.

Ако ви хареса – искрено препоръчвам „Катедрала“ на Карвър. Вероятно един от петте най-велики в историята сборници с разкази, а по отношение на мен една от книгите, за които никога не бих се осмелил да пиша.

За кого не писах?

Има парчета в GRANTA, бр. 2, за които не изказвам мнение. Причината е, че или са поезия, или не съм ги дочел, или просто нямам какво да кажа за тях – като „Жаби“ на Мо Йен (за което имам съмнения, че е откъс от роман).

Това са „Спа“ на Том Маккарти (не го бъркайте с Кормак), сюрреалния „Желанието на Франк В.“ на Петър Денчев (не го бъркайте с Петър Делчев), „Проблеми за Адам и Ева“ на Джо Макмилан (авторът е жена, а текстът – репортаж за сексшопите в Китай, не го изтраях), писмата на Керуак и Гинзсбърг, „Сексуалният живот на африканските момичета“ на Тайе Селаси, „Жаби“ на Йен и интервюто с него. Също така поезията.

Също така – откъсите от нови книги на Капка Касабова и Калин Терзийски.

Чудесно е едно издателство да промотира собствените си издания при всяка възможност, но хора, осъзнайте се, илюстрацията към текста на Капка Касабова е като втора корица на малотиражка от 90-те, тази реклама не е красива.

Общо взето това е GRANTA, бр. 2. Темата на 3-ия брой е „Революция“, а някъде до края на март се събираха ръкописи. Съветът ми към издателите е все пак да прецизират малко повече редакторската и коректорска работа –

има фрапантни ужасии и почти няма разказ без поне няколко изпуснати букви тук-там. А буквите, по някакъв свой си начин, са важни.

*И аз исках да участвам във въпросния брой с мой разказ, но изпуснах сроковете. Ако не бях и ме бяха публикували там – разказът, който имах предвид, щеше още повече да налее масло в тезата ми.