От години си мечтая за читава българска периодика… Каквото и да си говорим, фактически в момента такава няма.

От едната страна са седмични вестници като „Литературен вестник“, „Култура“ или „Словото днес“, но те са насочени предимно към критика и към доста тясна аудитория и поне аз не познавам човек, който да е виждал някого в метрото например да е разгърнал „Култура“. От другата страна пък са масивните периодични списания наследници на социздания – като „Съвременник“, „Пламък“, „Факел“ (и отчасти „Море“), които също като че ли просто се отправят към библиотеките, към една дузина интелектуалци и към „Български книжици“, където обикновено събират прах.

Молих се, молих се за литературно списание, направено по западен модел, което да се прави, за да се купува, а не за да се раздава на семействата на публикуваните автори, и ето че на молбите ми бе откликнато, когато преди няколко месеца медиите гръмнаха с новината, че GRANTA ще се издава и в България. А забележете – феноменът големи и читаеми медии (като „Дневник“ например) да говорят за литература и не просто да препечатват прессъобщения е нещо страшно рядко у нас. Защо? Защото GRANTA е ужасно стабилна световна марка и заслужава внимание – стига да не бъде осрана по български, което бе и най-лошия ми страх – една GRANTA България, която не струва и колкото „Словото днес“…

И ето – GRANTA България е вече абсолютен факт – познайте кой на 24 май си купи първия брой от „Български книжици“!

ОК, цената е солена – 20 лева (18,99 всъщност, но това си е един Стамболов отвсякъде), но преди да се вика срещу нея трябва да се има предвид, че чисто като книжно тяло списанието е брилянтно – добра хартия, приятен печат, оригинална, а не чужда корица, илюстрации и фотографии, малко над 330 страници. Фактически, антология като тази, в този формат, не би трябвало да струва под 15-20 лева, така че лично за мен цената е перфектна. (Вметка – очаквах, че GRANTA ще е ежемесечник, после реших, че ще излиза на сезон веднъж, но накрая се оказа, че ще е на половин година, така че 38 лева за 12-месечие никак не е много, ако се интересуваш от литературния тренд.)

Но това са празни приказки – в крайна сметка 5, 10 или 20 лева все едно, ако съдържанието си струва!

А в GRANTA България, въпреки че имаш ужасно високи очаквания, всичко е на ниво. Може би не всичко е перфектно, а има и някои леки дефектни, но просто общата оценка от изданието е много, много над средната.

Първият брой на списанието си има всичко, за което един читател може да мечтае:

затрогваща емоционална история („Рожденият ти ден дойде и отмина“ на Пол Остър), лична драма в абстракция („Стая след стая“ – Джонатан Фоер), фантастика (разбираемо, тя е доста, като може да се отличат „Гентек“ на Владимир Сунгарски и „Човешки мигове пред Третата световна война“ на Дон Делило например), писателски биопсис (Артър Милър разказва за свои колеги в „Усещане за Челси“), съспенс (великият Стивън Кинг!) и страхотен хумор (Роберто Боланьо и У Цин дори са достатъчни).

Впечатляващо малко слаби текстове като за антология от такъв калибър може да се видят в дебютното издание на GRANTA у нас – всъщност имаше само един разказ, който така и не успях да дочета, защото ми омръзна, но това го отдавам на тоталната липса на интерес от моя страна към израело-палестинския конфликт. Въпреки че не съм фен на фантастиката пък (повечето ми познати и читатели знаят, че даже и не я понасям и много рядко посягам към подобни четива), нещата в жанра тук се оказаха достатъчно увлекателни, за да не ме изгубят – честно, дори препоръчвам „Минало“ на Богдан Русев – чудесна антиутопия на един свят, в който комунизмът не е паднал (за сметка на това – скапан край, но не всеки е съвършен) и „Гентек“ на Владимир Сунгарски – идея, която просто не е за разказ, а за цял роман.

GRANTA България, естествено, си има и своите бисери, които горещо, много горещо препоръчвам!

Единият от тях безспорно е „Рожденият ти ден дойде и отмина“ на Пол Остър. Американецът така или иначе е страхотен майстор на словото и само с половин изречение може да те разплаче, затрогне или ужаси – и с този си разказ (с биографични елементи, ако не греша) той го прави безпогрешно, описвайки мислите на един застаряващ мъж, който не може да заплаче при смъртта на майка си.

Иначе – „Синът на полковника“ на Роберто Боланьо – вярвате ли, че някой може просто да разкаже с вмъкнати свои коментари един скапан филм за зомбита и от това да излезе толкова вълнуващ разказ, че хем да се впечатлиш от лигава любовна история, хем да се задавиш от кикот на остроумните забележки на самия Боланьо към нея?

„Те ме мразят“ на У Цин – признавам, че китайската проза не ми е много интимна и за това бях на косъм просто да прескоча тези десетина странички от GRANTA. Оказа се, че те са повече от приятни – постмодерен разказ на една антиутопия за китайски клошар, който просто седи и си гледа бой между други двама мъже, а след като е арестуван от дракони роботи и разпитван с часове от банкомат… просто си иска дзяодзъ. Накрая има и куче, и мацка. Няма да кажа повече!

Зорница Гъркова пък е представена с „Девет на осми“ – нямам си и на идея коя е Зорница Гъркова (според биографичната бележка е перничанка и това е първата ѝ художествена публикация), но пише страхотно! Ако не е имала невероятен късмет с писането на разказа си, то това е име, което трябва да се следи занапред.

И накрая – Стивън Кинг! Отдавна не бях чел своя отколешен любимец и веднага щом затворих GRANTA България (понеже „Дюната“ на Кинг е последният разказ в нея, а и неслучайно, защото часове след него не бива да четеш нищо друго) съжалих заради това… Както винаги, Кинг просто те увлича с неподражаемия си стил, мятка те напред-назад по наглед линеарната си фабула, а накрая просто те запокитва нанякъде така, че те забива в стената и не осъзнаваш къде се намираш. Това е Кинг, това е „Дюната“, те трябва да се прочетат!

П.П. GRANTA България прави адски силен старт и ще е истинска изненада, ако той не бъде белязан от финансов успех за издателите от CIELA. Моят съвет като читател към тях обаче е да ограничат рекламата на собствените си издания в списанието. ОК е да публикуваш разкази на свои автори, но не е толкова ОК да слагаш цели извадки от бъдещите им романи – първо, че те съвсем не са по темата на броя – „Бъдеще“ (не че тя не е достатъчно относителна, за да обхваща абсолютно всичко, но все пак!), и второ – не звучат като цялости, а са просто незавършени фрагменти.

Рекламата е очевидна (макар и не грубовато натрапчива) и не ми допада. Въпреки това е успешна, защото и двата откъса от бъдещи романи, на Красимир Дамянов и на Момчил Николов, звучат страхотно и ме спечелиха да ги прочета целите веднага след излизането.

П.П.2. Представянето на GRANTA България, бр. 1, е на 30 май, сряда в НДК – в рамките на Панаира на книгата.

Последните си няколко дни изгубих в променливоуспешни битки с бирата, много работа и… обмисляне дали мога да направя оригинална рецензия на „Туристът“ на Богдан Русев. Причината е, че в нея историята проследява пътя на един турист, чиято професия е да няма дом, багаж, приятели и близки, а единствено да обикаля хотелите по целия свят и да пише за тях рецензии. Ако са добри – хотелът скоро ще получи огромен прилив от резервации. Ако са лоши обаче, реномето дори на цял курорт може да бъде завинаги заличено.

Интересното при рецензиите на туриста е нестандартният му подход – в една от тях напривер прави съпоставка на арабски хотел с визията от анимационния филм „Семейство Флинстоун“, в друг изготвя готварска рецепта, в трети – изброява 50 други хотела в същия град, които са по-добри в нещо.

Като допълнение към работата си обаче, туристът има още едно, скрито, амплоа – деликатно помага на хора да се самоубият. Желаещите просто си поръчват смъртта в специализиран сайт и скоро към тях се присъединява човек от агенцията, който да постави края.

За сюжета – толкова.

Самият роман е странен. Откровено казано, не е нито твърде добър, нито съвсем за изхвърляне. В сравнение с нелепостта и наивитета на „Къщата“ или самоцелността на разказите (например в „Електрочакра“) обаче със сигурност за момента това е върхът на Богдан Русев.

В „Туристът“ впечатляват няколко неща, за които забелязах, че създават противоречиви впечатления у читателите. Първо, няма емоции. Брилянтно изписана апатия, пълна ампутация на чувствата на главния герой, кратки телеграфни изречения – все едно четеш вестникарска дописка.

Според Анастасия Карнаух от „Аз чета“ това е ужасно и е най-големият, незаобиколим в никой случай, дефект на романа.

Според Христо Блажев от „Книголандия“, който традиционно създава впечатление за безстрастие в ревютата си, си имаме работа с добър писателски стил и липсата на емоция в книгата умело внушава липсата на емоция у героя.

Аз бих бих по-скоро в „златната“ среда, въпреки че мнението на Книголандски изглежда по-близко до вижданията ми. Липсата на емоционалност е емоционалност сама по себе си – поне и по този начин. Още повече че има моменти в романа, когато тя някак се пропуква и прозира през действията на туриста.

И въпреки че според Настя романът не попада в категориите на книга, която „радва или ужасява“ или носи „знание или спокойствие“, аз мисля, че тъкмо това прави Богдан Русев с „Туристът“. Ужасява с липсата на чувства и лекотата на действието, на убийството, на ежедневните полети, на страха от самолети, ужасява, когато убива момиче, което харесва, или ти вменява съчувствие, когато прекарва цял ден с престара жена, която трябва да евтаназира.

Това е то – ако има нещо, което Богдан Русев е успял да направи, то е да редува чувствата ти през почти пълната им палитра без да напише и един ред за каквато и да е емоция.

Всичко друго обаче е под средното ниво – книгата има някаква композиция, но е по-скоро като сборник разкази, отколкото като роман. Завръзки, развръзки и кулминации са разляти и пръснати навсякъде (в лошия смисъл, има автори, които успяват да пишат страхотно чрез такъв модел). Срещат се грешки и неточности – не става дума за граматика или правопис (което е издателски проблем, които тук липсва почти напълно), а за авторски недоразумения. Предпочитам да не цитирам, но дори сега се сещам за два такива случая – пренебрежимо малки, но все пак дразнещи, ако ги фиксираш.

А краят е ужасяващ – нелеп, скучен, престорено изненадващ.

Може би тази идея би имала ефект, ако бе по-пространно развита, а не хвърлена произволно на половината от последната страница. ОК, изненадващ край, но единственото, което си казваш като го прочетеш е „WTF?!“. И да, по принцип дори едно изречения на финала може да е шедьовър на заключението и да преобърне изцяло читателската представа за нещата, но… в „Туристът“ това просто е досадна кръпка на петата на чорапа. Хубавото е, че е толкова кратък край, че може и да не се чете изобщо.

Изглежда, че Богдан Русев върви надолу. От великите книги-игри, с които израсна цяло четящо поколение, през киберпънк-разказите му, статиите в Егоист и разните му лайфстайл-списания, до два-три романа (от които „Къщата” не е съвсем за изхвърляне), чат-пат читава уводна статия на Капитал Light, приказките от Белегаст, които някак преживях, но „Безкрайният път” премина всяка граница.

ОК, детска книга е, полиграфията е прекрасна, кориците са твърди, а илюстрациите ги бива, въпреки че са далеч от класиката, обаче има нещо в творчеството на Богдан Русев, което здраво ме съмнява. Обожавам писането му, когато не се взема насериозно (влюбих се например в „Анатомията на Питър”, превод е негов), но да се занимаваш с детска литература е претенциозно занимание и не се удава на всеки.

Историята в „Безкрайния път” е далеч от стандартна детска приказка – няма ги обичайните елементи на повествованието, а не ми се струва да има нишка, която да впечатли едно дете (а повярвайте, знам колко е трудно дори от само десетките часове, прекарани с малката ми братовчедка) – бледо подобие на Пипи Дългото чорапче, изпратено в космоса, история за благородство и приятелство, малко съспенс накрая и… завършек без край? Харесвам автори, които се ебават с читателя и накрая го оставят без дългоочаквания финал на творбата – това обаче е детска книга и не ми се вярва много хлапенца да схванат връзката между „Добре дошли във войната” и „Безкрайния път”. То даже аз не я схващам напълно, така че смятайте…

Илюстрациите обаче, вече казах, ги бива доста, както и полиграфията, която наистина отива на детска книжка – дебели лъскави страници (които не режат), пълноцветен качествен печат на илюстрациите, големи букви, приличен шрифт – почти пълно съвършенство на формата, казано с няколко думи.

„Безкрайният път” има едно огромно предимство пред съвременните си жанрови конкуренти – връща традицията на аудиоприказката. Към книжното тяло има приложено CD, на което с приятен, макар и малко монотонен и немного претенциозен откъм правилната интонация, женски глас чете текста на „Безкрайния път”.

Евала на Богдан Русев, че пробва иновации – първо беше електронната му книга, сега аудиокнига. Време е да очакваме и силна книга…

Послепис: Хора, ако някой от вас си вземе книгата (малко съм суров към нея, но все пак не е чак толкова зле) и реши да я попрочете или да пусне CD-то на детето си, нека да сподели как то ще я приеме. Може пък повечето от днешните хлапетии да харесват такива неща, знае ли човек…

Втори послепис: Подарявам „Безкрайният път” – като продължение с традицията на подаряваните книжки. Условието отново е само да пуснете коментар към този материал преди 19 юли. Схемата ще бъде следната: на 19-и ще изчета внимателно всички коментари, ще подбера онези от тях, които ми се струват най-впечатляващи (ако имате малко дете, това е плюс), и ще тегля жребий между тях. И да не забравите да си напишете истинския мейл при въвеждането на коментара, защото иначе не мога да се свържа с вас. Успех!