Редовните читатели на Литературата Днес знаят, че 2011 г. и първите 8 месеца на 2012 г. бяха твърде бедни откъм ревюта. Причината съм казвал и преди – освен че четях като цяло по-малко, желанието ми за писане просто се бе изпарило (първоначално се надявах за кратко, пък то!).
От началото на септември все пак, за добро или зло, започнах отново книжната офанзива
и само за три месеца блогът се върна пак в играта и почти се докопа отново до място в топ 100 на блогосферата.
Освен че отново се чете много и се пише много, особено се гордея с новата придобивка на Литературата Днес – максимално изчерпателен RSS-каталог на българските блогове за книги и литература. Хранилката в него има над 30 книжни местенца, от които периодично се изтеглят заглавието и началото на новите публикация – и така читателите просто могат да „прелистят“ и да открият това, което им е по вкуса.
В края на 2010 г., когато последно правих обзор на блога, в него попаднаха ревютата за 11 книги.
Сега са по-малко, но, смятам, по-добри – шест книги и двата броя на GRANTA.
Като се изключат първите две в списъка, които са истински чисти шедьоври, останалите не са подредени йерархично.
Това тук долу е Хюго Кабре. Той е 12-годишен мечтател, който сръчно поддържа сам часовниците на гара в Париж – пък дори и това да накара някой стар пазач да се разсмее скептично.
Хюго наднича през огромните циферблати, промъква се сред блъскащата се тълпа във фоайето, открадва по някой и друг кроасан или бутилка мляко и дебне… Дебне щанда за механични играчки, от който час по час заграбва по винтче, пружинка или някоя навиваща се мишка.
Истината е, че там, някъде горе – в запустелите надземия на гарата, е малката стаичка на Хюго Кабре, с кутийката му с часовникарски инструменти, колода карти и един автоматон, криещ спомена за мъртвия баща на момчета и тайна, която би трябвало да промени живота му.
Разказвам ви само първите глави от най-красивата книга, която съм докосвал в последните месеци –
„Изобретението на Хюго“ на Брайън Селзник. Виждаш шарената приказна предна корица, завърташ книгата и един тъжен поглед те пронизва, докато осъзнаваш, че си мернал с периферното си зрение черните страници в книжното тяло.
А вътре – между изгрева и залеза те чака поредица от лек и закачлив текст и очарователни драскащи въображението илюстрации. Там думите стават картини, а графиките се сменят в трогателни истории. Изпитваш онова, което зрителите на братята Люмиер са усетили, виждайки връхлитащия ги влак – просто защото не очакваш това от книга.
Брайън Селзник, който е автор на текста и илюстрациите, на няколко пъти прави толкова шеметни поредици от картини, че настръхваш, докато отгръщаш следващите страници и се молиш това да не свършва.
Понеже подобна неповторима атмосфера можеш единствено да абсорбираш с всичките си сетива.
Самата история в съвсем литературно отношение все пак не е нещо особено –
а от Селзник има далеч по-добри разказвачи на приказки, създали в пъти по-интригуващи, заплетени или трогателни сюжети.
Обаче целият този жив организъм, текстът, илюстрациите, оформлението, корицата, историята на легендата Жорж Мелиес и обединяващият ги страстен детският плам – истински шедьовър, който всеки ценител на книгите трябва да притежава в библиотеката си.
Ако се съмнявате – влезте в първата книжарница и разгърнете тази книга.
Прехвърлете няколко страници, докоснете се до магията ѝ и съм сигурен, че няма да я пуснете. А след като решите да я отнесете у вас, погълнете я на един дъх и си спомните за детското си мечтателство – непременно вижте и екранизацията на Скорсезе.
Ето и кой друг обикна тази книга:
]]>