Ой, ой, ой! Завърших ревю за любима книга, което години наред не смеех да започна!

Нека ви разкажа какво точно се случи. Преди години, може би 7-8, прочетох сборника „Алилуя“ на Виктор Пасков и се влюбих безусловно. Оттогава все го отварям, чета си части от него и примирам от възхищение. През 2007 г. завърших гимназия с дипломна работа за Виктор Пасков, 2-3 години по-късно изнесох нещо като доклад върху част от творчеството му на една литературоведска конференция.

През това време бях чел „Балада за Георг Хених“ от кора до кора два пъти – а сигурно десетки пъти съм я разгръщал и зачитал просто така, да си припомня. След като преди по-малко от месец „Студентът по хармония“ ме отнесе, нямаше как да не се върна към „Балада“-та. Минах през чудовищно великия „Ти, който си на небето“, а след това се оставих и на самата повест да се стовари върху ми.

И о, триста богове, тази книга е най-нежното, най-хармонично и най-трогателно нещо, излизало изпод перото на българин!

„Балада за Георг Хених“ е един отвратителен свят, видян през погледа на дете.

Представете си чистия ум, разсъдък, възприятия на едно 10-годишно хлапе, а след това изсипете върху него цялата помия на вековната човешка глупост, потресаващите парадокси на социализма и трагедията на обикновения делничен и тестогръд човек.

И накрая го сблъскайте с мъдростта и любовта на препатилия възрастен чех, майстор лютиер. Великият Георг Хених, чиято житейска кулминация е срещата с Бог, покойните роднини и странната виола д’аморе, изработена специално за господа.

Ако това ревю ви кара да мислите, че „Балада за Георг Хених“ е сладникаво четиво, значи ви заблуждавам. Това е четиво, което натъжава, но и връща вярата в човека.

Няма значение дали някой вярва, или не вярва в богове или небесни сили – Виктор Пасков съсредоточава цялата тази мощ в едни нищо и никакви стотина страници.

Противопоставя красотата на добродетелта и изкуството срещу делничната битка за залък хляб и на един… бюфет.

Бюфет стои във физическия център на „Балада за Георг Хених“ – бюфет, който майката на младия цар Виктор толкова бленува и изисква от съпруга си; бюфет, заради който велик музикант захвърля цигулката и се прегърбва над дърводелския тезгях.

А кулминацията – цяла сюрия бедни дребни хорица, танцуващи, пиещи и веселящи се заради цветния и монументален БЮФЕТ. Повярвайте ми, това е епизод, в който буца засяда на гърлото.

Четете, приятели! Четете „Балада за Георг Хених“! Това е връх на българската литература! Това е изкуство в чистия му вид!

Виктор Пасков, ти, който си на небето! Алилуя!

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Ако не сте, това ревю ще ви стори безсмислено. Ако не сте чували за „Невръстни убийства“, „Мартина“, „Германия, мръсна приказка“ или „Аутопсия на една любов“ – просто спрете до тук.

Защото сега ще пиша за „Студентът по хармония“ на Красимир Дамянов – книгата, която ме разтърси; книгата, която най-добрият приятел на Виктор Пасков пише за него няколко години след смъртта му.

„Студентът по хармония“ на Красимир Дамянов, описан като „действителен роман“. И наистина, звучи болезнено истински. Не е тайна, че Краси Дамянов е един от най-близките сподвижници на Пасков от периода в средата на 80-те, докато Пасков заминава за Париж (92-93-а), а след това така и не се връща за постоянно в България.

Това е златният период на писателя – на приливи и отливи Дамянов е бил с Пасков, когато са излизали най-добрите му неща – „Невръстни убийства“, „Мартина“, шедьовърът „Балада за Георг Хених“, „Ций Кук“, „Германия, мръсна приказка“. А това означава, че на пръсти се броят хората, които са видели творчеството на Виктор Пасков преди да излезе из пръстите му, видели са как се прави и какво е коствало написването му.

(Кратка бележка: Като цяло Пасков винаги се е славил като човек с безумно много познати в писателските кръгове, но малцина писатели е допускал до себе си; както се вижда от „Аутопсия на една любов“ неговият дружески кръг са музикантите.)

Имате ли представа какво е след като си ридал върху „Балада за Георг Хених“, след като завинаги в сърцето ти се е запечатало кънтящото „Георг Хених, ти, който си на небето! Цар Виктор говори!“, един ден да отвориш „Студентът по хармония“ и всичко да се завърти. Да разбереш какво е коствало на Пасков да напише това, как го е написал, къде го написал, защо го е написал…

За читател, който смята автора на „Мартина“ за литературен бог, това е Библията.

Да прочетеш автентентични писма на Виктор Пасков, буквално да чуваш как гръмкият му пиянски глас ехти през страниците, да си го представиш как прегръща близкия си приятел и се разделят на „Раковски“… Не може да го разбере онзи, който не е кълнял над „Германия, мръсна приказка“ с думите „Това е!“

За съжаление, личността на самия Красимир Дамянов не ме интересува чак толкова. Той е изключителен писател (сборникът му „Къщата на обесения“ ми стои на челно място в библиотеката, за да зачитам невероятният разказ „Лице на убиец“, пример за смазваща стилистика), но баладата му за Виктор Пасков го засенчва.

В „Студентът по хармония“ всъщност практически се вижда софийският (а отчасти и варненският и пловдивският) културен живот от онези години. За съжаление, колкото и интересно е да се видят връзките между творците и обществениците от това време, те са поставени в ужасна междинна среда. Нито са просто маркиране на контекста, за да изпъкнат Виктор Пасков и самият Красимир Дамянов, нито са достатъчно разгърнати, за да се създаде поне нещо, напомнящо цялостна представа за средата.

И все пак – дълбоко, искрено, с ръка на сърце препоръчвам „Студентът по хармония“

на всички почитатели на Виктор Пасков. Но не забравяйте – той не е авторът само на чистата и непорочна „Балада за Георг Хених“, той е онзи вулгарен пияница (не алкохолик, както сам поправя прегрешилите), скандализирал с „Германия, мръсна приказка“, описвал с несравним за времето си цинизъм как баща пита „Защо се плезиш“ обесеното си дете; онзи противоречив мъж, който така и не се отърси от скандалите.

А последният му, може би помните – бе само година преди смъртта му, когато влезе в яростна медийна полемика с Георги Господинов и Мартин Карбовски за това случила ли се е в България 1968 г. От този материал на lyd можете да започнете да четете по темата, ако ви вълнува.