На пазара се появи трети брой на литературното списание „Гранта”. То е издание с над 100-годишна история, но все още прохожда в България. Допреди малко повече от година, „Гранта” излиза само на три езика – английски, испански, италиански. Българският е четвъртият език, на който литературното издание живее. Новият брой има и нов издател. Защо, как и какви са очакванията на създателите на българската „Гранта”, разговаряме с главния редактор Светлозар Желев.

Наскоро излезе трети брой на „Гранта”. С какво този брой е по-различен от предишните два?

Първото и най-важно нещо е, че е с нов издател –„Жанет 45”. Това е голямата промяна. Иначе екипът и редакционната колегия са същите – аз като главен редактор и Валерия Иванова като отговорен редактор. „Революции” определено е много, много силен брой. Това е може би едно ново стъпало в развитието на „Гранта”.

От какво беше наложена промяната на издателя?

Издателство „Сиела” промени визията за бъдещето си и прецениха, че искат да излязат от проекта „Гранта”. Тогава поговорихме с Манол Пейков, управител на „Жанет 45”. Това е издателство, чийто профил чудесно съвпада с този на „Гранта”. Те като най-големия издател на българска литература от една страна, а от друга страна, поредицата на Манол Пейков за преводна литература, и то висока литература, са чудесно съчетание, така че нормално е „Жанет 45” да бъде новият дом на „Гранта”.

Това как ще промени облика на изданието? Трети брой вече изглежда по-различно от предишните два.

Неминуемо, въпреки че екипът, който работи по изданието, остава същият, издателят дава своята визия, своето по-различно отношение към нещата. Мисля, че благодарение на Райчо Станев, който е дизайнер и на корицата, и на самото списание, наистина то придоби един много по-различен, и смятам, много добър вид. Несъмнено всеки нов издател придава нещо допълнително и за всяко списание е важно при такава промяна, тя да бъде качествена и да води към развитие нагоре. Мисля, че с трети брой на „Гранта” това със сигурност беше постигнато.

Вече има три броя. Какво е развитието на „Гранта” към момента? Увеличава ли се аудиторията и интересът към изданието на българския пазар?

При първите два броя имахме проблем с комуникирането на това, че „Гранта” е на пазара, но с всеки един брой аудиторията става все по-голяма – хората, които научават, че има такова списание, научават какво съдържа, какви са принципите, на които се избират текстовете. Вече имената, които излязоха, стават доста – непознати за българския читател, дебютанти ( и български, и преводни). Несъмнено аудиторията расте, а надявам се това и все повече да се случва. От една страна това е обусловено от факта, че вече излязоха три броя и има „натрупване” – като комуникация, като publicity (публичност, бел. авт.), като информация. От друга страна, опитът ни всеки брой да бъде по-добър от предния, да достигаме до колкото се може по-голяма аудитория, започва да дава своите резултати, и се надявам третият брой да бъде още по-успешен от предишните два.

Трудно е все още да се каже, защото трети брой излезе буквално преди три седмици, така че той е много нов на пазара. Но според хората в книжарниците, интересът наистина е много голям и смятам, че това ще бъде най-успешният брой на „Гранта” до момента. Във всеки случай, тенденцията е към растеж.

Как така този брой излезе в по-голям обем, но на по-ниска цена?

Това се случи изцяло благодарение на Нов български университет и лично на подкрепата на почетния председател на настоятелството – проф. Богдан Богданов и на председателя на настоятелството проф. Антони Славински. Благодарение на тях НБУ застана зад списанието, зад идеята за него, зад смисъла, който влагаме. Благодарение на тяхната финансова подкрепа, въпреки че списанието е по-голямо, направено много по-добре полиграфически, е всъщност по-евтино – от 18.99 лв., каквато беше цената, сега е 14.99 лв. С това се надяваме да го направим по-достъпно за хората и да достигне до максимален брой читатели.

Трудно ли беше чуждестранно издание да бъде адаптирано към българския пазар?

Не мисля, защото преводните текстове, които бяха от международното издание на „Гранта” и в трите броя са от автори, които са изключително важни и престижни. Част от тях не са познати за българската публика, част от тях – са. Но дори непознатите са на изключително високо ниво. В трети брой попаднаха автори като Джанин ди Джовани, която е непозната за българския читател и за първи път излиза на български език, но е носител на две награди „Пулицър”. Адам Джонсън, който също е непознат за българската аудитория, но е тазгодишния носител на наградата „Пулицър” – най-голямата награда за литература. Ние го селектирахме още през февруари, а той получи наградата през май.

Ричард Русо вече е известен на българската публика, защото неговият роман „Емпайър Фолс” излезе през май, но ние го селектирахме също преди да излезе романът му, когато още беше непознат. Получи се известно забавяне в излизането на „Гранта”, която трябваше да излезе през май месец, но заради смяната на издателя, броят се забави и излезе в края на септември.

Текстовете са насочени към всякаква аудитория – не са конкретно национални. В тема като революции влизат неща, които касаят революцията в Тунис, революцията в Сирия и събитията, които се случиха там. За нас неслучайно броят се казва „Революции”, без да има ограничението на политическа революция – тя може да бъде социална или икономическа, както е в случая с текста на Ричард Русо, който говори за изчезването на един град в Съединените щати заради глобалните пазари, промяната на бита на хората, дори поминъка им. Всички тези видове революции са част от голямото. България е част от глобалния свят и естествено, всички тези неща касаят и българската аудитория. Това се случва и в България – знаем колко много села се обезлюдяват, а населението на малките градове намалява все повече и повече. Така се получи, че когато през октомври миналата година избрахме темата, нямаше никакви идеи, че ще се случат февруарските събития, още повече – летните протести, които започнаха през юни в България. Мисля, че успяхме да уцелим момента, да уцелим ваксата, както се казва, достатъчно добре. Това е интересно, понеже мислихме много дали да вкараме текст и за българските събития, но понеже все още не мислим, че сме го преживели, за да дадем обективна оценка на това, което се е случило, въпреки че излязоха прекрасни текстове за протестите през тези няколко месеца. В крайна сметка избрахме да отбележим българските протести с един чудесен фоторепортаж на Вера Гоцева с лицата на протеста.

Какъв е балансът на автори в изданието – по-познати и съвсем не познати, от гледна точка предизвикване на интерес у аудиторията? Как се предизвиква интерес с непознати имена?

Това се решава за всеки брой отделно. По принцип „Гранта” като списание за нова литература има своя ангажимент към автори, които за първи път да бъдат публикувани. Естествено, голяма част от преводните имена вече са познати, но както казах, част не са. Затова основният критерий е качеството на текстовете и доколко те се вписват в конкретната тема на броя. Почти всички излезли в „Гранта Интернешънъл” имена вече са наложени на англоезичния пазар, а и не само, защото там има много преводни текстове. В крайна сметка изборът се гради изцяло върху качеството на текста и доколко той е в темата. Задължително пускаме във всеки брой дебютанти от българска страна. Това е много важно, за да може да бъде направено сравнение на новото, на литературата, която се случва в момента в България. В този брой има страшно много дебютанти в интерес на истината – Мариана Георгиева, Светослава Койнова, Стефан Стефанов. Това са все имена, които до момента не са били публикувани на българския пазар. Естествено има и такива имена като Владислав Тодоров – авторът на „Цинкограф” и на „Дзифт”, с началото на новия му роман, който все не е публикуван, Ангел Игов, Георги Господинов, Ани Илков, Албена Стамболова – все вече наложени на българския пазар имена.

Заедно с дебютантите, мисля, че качеството на текстовете е изключително високо на всеки един от тях – и на дебютантите, и на наложените имена. По същия начин е, както казах, и за англоезичната литература. В нея има много хора, които не са познати. Например Сантяго Ронкалиоло е в момента едно от най-големите имена на латиноамериканската литература, Тахар Бен Джелун и Антъни Шадид – нови имена на арабската литература, които тепърва излизат и на пазара в Западна Европа, и на световния литературен пазар. Всеки от текстовете е на изключително ниво. Мисля, че това е „най-равният” брой в това отношение.

Имаше ли ниша, която „Гранта” да запълни? Има ли нужда от подобни издания на българския пазар?

Трудно е да се каже ниша, защото в България все пак има списания като „Съвременник”, като „Страница” в Пловдив, като Панорама, като „Море” в Бургас. Но смятам, че все още има много сериозна нужда от такива списания. По принцип на българския литературен пазар ниши няма, защото има страшно много издателства във всякакви различни области. Но има нужда от такъв вид периодика, дори такава, която излиза два пъти годишно и е по-скоро като алманах, за да можем да сравним къде сме. Още повече, че самата идея на „Гранта” е да бъде издание за нова литература, за имена, които не са толкова популярни или за имена, които са популярни, но за непубликувани техни неща, които до голяма степен не е изключено и да не бъдат издадени. Не всички са откъси от роман, който в последствие ще бъде издаден или пък разказ, който може да не влезе в нито един сборник.

По някакъв начин „Гранта” сама по себе си е уникално нещо. Да, в нея има и откъси от романи, които може би някога ще станат на книжно тяло, но голяма част от текстовете ще останат само в „Гранта”. За нас предоставянето на възможност и на български, и на чужди автори, които вероятно няма да бъдат издадени в книжно тяло в България, е много важно.

[dropshadowbox align=”center” effect=”curled” width=”250px” height=”” background_color=”#ffffff” border_width=”1″ border_color=”#dddddd” ]Светльо Желев: Сама по себе си „Гранта” е уникално нещо![/dropshadowbox]

След като имате възможност да сравнявате чуждестранни текстове с български, как Ви се струват нещата на българската литературна сцена?

Много е интересно. Определено българската литература през последните 6-7 години изключително много вдигна нивото си. Това са и количествени натрупвания. Както знаете, преди десетина години българската литература беше буквално нихилизирана от страна и на читателите, и на издателите, но през последните 6-7 години този процес беше обърнат и в момента български имена се налагат на публиката, превръщат се в бестселъри. Както примерно сега е Георги Господинов с „И всичко стана луна” – последната му книга, десет седмици е в топ 10 по продажби в България, което е изключително постижение. От тази гледна точка има промяна за българската литература, а тя е и качествена. Неслучайно хората започват да четат българска литература – не просто защото е българска, а защото е добра. В това отношение, когато се сравнят преводните и българските автори, читателят може да се убеди колко всъщност е добра, оригинална и смислена българската литература, да намери нови имена, които да следи и неща, с които възприемаме различно един познат автор. Типичен пример в този брой е Димитър Кенаров – популярен в България като поет, но в този брой е представен със свой репортаж за фракинга и шистовия газ. Текстът е изключително силен, но по принцип нямаше да излезе на български език, той е писан на английски. Наложи се да го превеждаме и през „Гранта” ще стане популярен за българската публика.

Това е списание за нова литература, за нов начин на писане, за нов поглед върху творчеството на един автор. Благодарение на тази концепция хората наистина могат да видят много добри постижения на български автори, които иначе не биха на българския пазар.

Критиката има ли значение за този своеобразен възход на българската литература днес, за да се поддържа високо ниво?

Критиката е най-важното нещо. За да се поддържа ниво в която и да е сфера на обществения живот – дали в политиката, икономическата или социалната сфера. Без контрол, който да бъде упражняван постоянно – дали от страна на гражданското общество или от страна на определени институции, нито едно общество не може да върви в правилната посока. По същия начин е в литературата – без сериозна и качествена критика, която да бъде обективна и да дава възможност и читателите, и писателите да се замислят върху това, което правят, и да се опитат да надграждат постигнатото, няма как да се случи нищо. За съжаление това е една от големите драми на българската литературата – липсата на оперативна критика. Истинска, качествена оперативна критика, която да дава поглед върху това, което се случва и препоръки, начини, идеи и варианти как нещата да се случват още по-добре. Много малко са медиите в България, които дават възможност за такъв тип оперативна критика. Съществува в „Литературен вестник”, във вестник „Култура”… Затова е много важно такъв тип медии да достигат до максимално количество хора.

Имаме проект заедно с Владимир Зарев, главният редактор на „Съвременник”, който се опитахме да лансираме при предното правителство и тогавашния министър на културата Вежди Рашидов и сега се опитваме да направим при сегашния министър на културата Петър Стоянович. Много е важно в най-големите библиотеки в страната – говоря за общинските библиотеки, които са най-често посещавани от хората, университетските библиотеки и в библиотеките на гимназиите да попада цялата българска периодика. Ясно е – по време на криза първото нещо, от което хората пестят, за съжаление, са книгите и голяма част от населението няма възможност за достъп до тези издания. Чрез този проект може да бъде дадена възможност на хората да се докоснат до тези автори и до оперативна критика.

Предаването „Библиотеката” на БНТ беше закрито. Реално в момента няма нито една електронна медия – говоря за класически медии като радиото и телевизията, която да има сериозен критически обзор върху случващото се на пазара. До известна степен програма „Христо Ботев” на БНР се занимава с такива неща, „Артефир” особено, но е много важно да има такива телевизионни предавания, които в нормалните страни са превърнати в институция, като да кажем предаването на Бернард Пиво във Франция, където се прави оперативна критика върху случващото се и тя стига до максимален брой хора. В момента в България единствената медия, която прави това, е интернет. В момента най-силно литературата се случва в интернет, през сайтове като „Аз чета”, блоговете като „Книголандия”, „Литературата днес”, „Изгубени в прехода”…

За мен поради затварянето на всички останали канали интернет ще се превърне в най-силния инструмент за прокарване на линия за качествена литература. Затова много ценя и уважавам всичко, което правят литературните блогъри в България. Това е медията, която може да ни комуникира по някакъв начин и литературната критика може да се случва там. Много се радвам, че отново литературата в България се случва въпреки държава и въпреки всичко, само заради мисията, която чувстват хората, за да правят неща.

„Бъдеще”, „Секс”, „Революции”, четвърти брой обаче няма обявена тема. Защо?

Това е много интересна тема за проучване. Директно казвам – оказва се, че българските писатели пишат много трудно по тема, а най-трудно пишат по темата секс. Не знам дали нашето общество е все още много консервативно или традиционалистко, но някак си, особено при темата „секс” и втория брой, авторите бяха изключително затруднени.

Затова ние избрахме следващия вариант за случване на нещата и той е – да набираме текстове и съобразно качеството им да определим темата. По принцип така се случва в „Гранта Интернешънъл”. Те естествено имат огромно натрупване на текстове, от които да извадят най-добрите и да бъде формирана темата.

Така че засега сме обявили събиране на текстове, което тече до 1 декември и на базата на качеството на текстовете ще изберем тема. По същия начин ще бъде и със следващия, пети, брой, защото ще се опитаме да влезем в графика, който преди бяхме определили – единият брой да излиза на 24 май, а другият – на 1 ноември. Сега заради забавянето, трети брой излезе в края на септември. Нашата идея е четвърти брой да излезе, ако не до края на декември, то най-късно в началото на януари и съответно пети брой да излезе на 24 май, както беше според първоначалната ни идея. Събираме текстове и за двата броя, без да има тема.

[dropshadowbox align=”center” effect=”curled” width=”250px” height=”” background_color=”#ffffff” border_width=”1″ border_color=”#dddddd” ]Четвърти брой на „Гранта” се готви за края на декември или най-късно началото на януари. Какъв по-приятен коледен подарък за българската литература?[/dropshadowbox]

Какъв е интересът на автори към „Гранта”?

Изключително голям. „Гранта” все още е най-уважаваното и престижно литературно издание в света. Мисля, че и едно от най-старите заедно с „Парис ревю”, което също съществува от XIX век. Интересът да бъдеш публикуван в „Гранта” в англоезичния свят е изключителен. Българският език стана четвъртият език, на който излиза „Гранта” след английски, испански и италиански. След като издателите на „Гранта” в Англия видяха, че това се случва и на български език, избраха политика към увеличаване семейството на „Гранта” и в момента вече има 13 „Гранти” в световен мащаб. Част от тях все още не са излезли. Списанието излиза вече в Турция, Швеция, Норвегия, беше публикувана китайската „Гранта”, догодина ще излезе японската „Гранта”. Излезе бразилската, португалската, очакваме френската и немската. „Гранта” определено се превръща в световно семейство определено.

Публикуването в „Гранта” дава престиж в самата страна, но дава възможности и през общността в световен мащаб. В момента има концепции всички участници в „Гранта” от всички 13 списания да бъдат обединени в обща база данни, от която всеки един от издателите да може да набира текстове. Това ще дава възможност България и всяка от тези други национални литератури да бъдат издавани и на други езици. Колегите ни от Швеция вече поискаха да им препоръчаме български автори, които да бъдат публикувани в шведската „Гранта”. Има една концепция – през 2015 г. да бъде издаден брой на „Гранта Интернешънъл” с текстове от абсолютно всяка страна на семейството на „Гранта”. Тази възможност за изнасяне на българската литература навън е изключително важна и се надявам българските писатели да осмислят важността на стъпките, които правим – подавайки текстове и участвайки в броевете на „Гранта” да се опитаме да поставим България на литературната карта на света, което е нашата основна цел.

[dropshadowbox align=”center” effect=”curled” width=”250px” height=”” background_color=”#ffffff” border_width=”1″ border_color=”#dddddd” ]Цел №1: България да бъде поставена на литературната карта на света.[/dropshadowbox]

Имаше ли опасност проектът „Гранта” да пропадне, след като досегашният издател се отказа от него?

Такава опасност винаги има, защото самото начинание „Гранта” е донкихотовско – за малък пазар като нашия и за още много ограничената четяща публика, която търси сериозна и качествена литература. Никъде в световен мащаб едно такова списание не е печелившо, няма как да бъде по принцип. Винаги съществува възможността да стъпим накриво и този проект да пропадне, но пак казвам, благодарение на Нов български университет и това, че застанаха зад нас, дава възможност да се борим и да продължим да съществуваме. Благодарение на тази финансова подкрепа имаме възможност и цената да е по-ниска и да повишим и качеството. Ако нещо се случи и, недай Боже, няма финансова подкрепа, за съжаление няма как да се самоиздържа.

И „Гранта Интернешънъл” е по същия начин. Зад нея стои благодетел – Зигрид Раузинг, една дама, която сега стана издател, но винаги е подкрепяла финансово „Гранта”. В световен мащаб винаги зад самото издание „Гранта” стои някой благодетел или огромно издателство, което прави този проект без изискване на финансови резултати. Това могат да си го позволят само много големи издателства. Примерно в Норвегия издател е най-голямото норвежко издателство и литературна агенция „Гилдендал”, в Швеция това е издателство „Бониерш”, което е най-голямото шведско издателство. Навсякъде този проект се случва като елемент от литературния контекст, не като комерсиално начинание.

За съжаление в България няма издателства, които да са толкова богати, че да си позволят донкихотовската борба да останат на пазара, защото в крайна сметка печалбата е задължителна, ако едно издателство иска да съществува. От тази гледна точка в България е много, много по-трудно.

Ако ти харесва какво четеш в Литературата Днес, можеш безплатно да се абонираш за текстовете в блога. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Всъщност изобщо не се получи така – мъчих я пустата GRANTA цяла седмица, а сега не съм убеден точно как да започна.

Ако забелязвате заглавието „Секс, изнасилвания, фетишизъм и педофилия“, трябва да знаете, че това е един от малкото пъти, в които съм писал заглавието преди текста. Исках да седна предварително и да видя кои са нещата, които най-вече са ме впечатлили, та около тях да завъртя всичко.

Оказа се, че съм доста подразнен от грубия подход на подбора на разказите (понеже стихотворенията, тук и понататък в този материал, не са на дневен ред). Е, в първия брой темата „Бъдеще“ беше доста относителна (по отношение на почти всичко), а тук със „Секс“ просто се прекалява жестоко.

Не съм очаквал точно аз да го кажа*, но буквализмът на секса се излива почти отвсякъде – аз лично чаках повече препратки, въображение, някак си не просто сексът да се случва. Така например е в „Дуелът“ на Алек Попов, което е прекрасно разказана история за две фатални близначки в столична девическа гимназия през 30-те (или пък 40-те), в които учителят по старогръцки е страстно влюбен. Или пък в „Две дълги и един къс секс разказа“ на Деян Копчев – чудесен пример за младежко и свежо писане с неочакван край.

Обаче в сборника/броя има ужасни неща – „Агонията на интимността“ на Джанет Уинтерсън например.

Импотентна, анемична в тезите, донякъде феминистична, повърхностна история, която на всичко отгоре опитва да аргументира със старогръцката митология. Иначе казано – защо жените не трябва да описват секс.

От друга страна по-нататък, в „Описание на нощта“ на Силвия Чолева, ми се върна надеждата за качествено женско писане по темата – ето това е доста добре построен разказ за мъж и жена, тяхната среща, няколкото часа заедно и раздяла. Как читателят го вижда? През очите и на двамата –мъжът, жената, мъжът, жената. Тя, която си мисли, че не го иска в леглото си, а той – че тя едва „прикрива възбудата си“. Абе класна работа – макар и нищо прекалено велико.

Един от разказите, които особено ме спечели, се оказа неочакван – краткият „Бреме“ на Ан Енрайт,

който проследява пътя на дама в напреднала бременност от първия до седмия етаж в компанията на американец. Практически в историята не се случва нищо – просто много мисли, няколко разменени реплики и един сандвич с телешко; въпросът е, че четейки, някак се озоваваш точно в този асансьор, попиваш атмосферата му и се объркваш – ти бременната жена ли си или мъжът, който я гледа.

„Склопяване“ на Надежда Дерменджиева – БАМ! Макар и да има известен потенциал, с избраната тема, сексуалното насилие над деца, този разказ вече има ужасно висока летва. За съжаление, остава далеч под нея – най-малкото: когато човек чете разказ с изнасилвания на деца, се натъжава, нали?

„Осмата топка“ на Стоян Ненов – също провал. Странни опити за логически връзки между нещата, съшита с бели конци история, бледи персонажи… Единственото хубаво в този разказ за мен се оказа, че си припомних добрите години, в които „8^th Ball“ още не се беше превърнал в „8-bit“.

За „Д.Б. и чехлите на Мариета“ на Владо Трифонов ми е най-трудно да говоря – той разказва за един суперинтелигентен държавен чиновник с фетиш към предмети. В конкретния случай – чехлите на една мегатлъста колежка от Волуяк. Мнението ми – слабо. Този разказ започна толкова увлекателно и прекрасно и бе напът да ми стане най-любимият още преди да съм преполовил цялата книжка, но след това се стигна до срещата на главния герой с тези чехли, която, макар и да има своите достойнства, е разочароваща поне в сюжетно отношение…. и лично аз останах прекалено нещастен, че „Д.Б. и чехлите на Мариета“ започна нечовешки яко, а свърши така, че да съм принуден до 2-3 месеца да го забравя.

Страхотно се изкефих обаче на „Първа среща с момиче, което е вещица“ на Хъ Сяоджу.

Ако помните, в първия брой пак един от фаворитите ми беше китайски разказ. Сега пак така! „Първа среща с момиче, което е вещица“ е чуден свеж градски разказ за един младеж, хванал бас, че ако до полунощ на 30 април не прави секс, няма да е с жена до Нова година. И да ви звучи тъпо, разказът е просто магически написан, гледните точки на читателя честичко се сменят, а диалозите са размазващи.

И големият майстор – Реймънд Карвър!

Обожавам Реймънд Карвър (въпреки че може да изглежда, че имам уклони към къси разкази от скоро „леката литература“), този човек е личният ми бог за това как се пише по онзи чувствен начин, сграбчващ за гърлото.

В „Обади се, ако ти потрябвам“ не ме разочарова и капка! Историята е за съпрузи в криза на брака – които решават да опитат да спасят връзката си с едно лято насаме, без да звънят на любовниците си. Убийствено бавен разказ, в който от всяко изречение лъха болка, страдание и някакво свръхестествено безсилие.

Ако ви хареса – искрено препоръчвам „Катедрала“ на Карвър. Вероятно един от петте най-велики в историята сборници с разкази, а по отношение на мен една от книгите, за които никога не бих се осмелил да пиша.

За кого не писах?

Има парчета в GRANTA, бр. 2, за които не изказвам мнение. Причината е, че или са поезия, или не съм ги дочел, или просто нямам какво да кажа за тях – като „Жаби“ на Мо Йен (за което имам съмнения, че е откъс от роман).

Това са „Спа“ на Том Маккарти (не го бъркайте с Кормак), сюрреалния „Желанието на Франк В.“ на Петър Денчев (не го бъркайте с Петър Делчев), „Проблеми за Адам и Ева“ на Джо Макмилан (авторът е жена, а текстът – репортаж за сексшопите в Китай, не го изтраях), писмата на Керуак и Гинзсбърг, „Сексуалният живот на африканските момичета“ на Тайе Селаси, „Жаби“ на Йен и интервюто с него. Също така поезията.

Също така – откъсите от нови книги на Капка Касабова и Калин Терзийски.

Чудесно е едно издателство да промотира собствените си издания при всяка възможност, но хора, осъзнайте се, илюстрацията към текста на Капка Касабова е като втора корица на малотиражка от 90-те, тази реклама не е красива.

Общо взето това е GRANTA, бр. 2. Темата на 3-ия брой е „Революция“, а някъде до края на март се събираха ръкописи. Съветът ми към издателите е все пак да прецизират малко повече редакторската и коректорска работа –

има фрапантни ужасии и почти няма разказ без поне няколко изпуснати букви тук-там. А буквите, по някакъв свой си начин, са важни.

*И аз исках да участвам във въпросния брой с мой разказ, но изпуснах сроковете. Ако не бях и ме бяха публикували там – разказът, който имах предвид, щеше още повече да налее масло в тезата ми.