Редовните читатели на Литературата Днес знаят, че 2011 г. и първите 8 месеца на 2012 г. бяха твърде бедни откъм ревюта. Причината съм казвал и преди – освен че четях като цяло по-малко, желанието ми за писане просто се бе изпарило (първоначално се надявах за кратко, пък то!).
От началото на септември все пак, за добро или зло, започнах отново книжната офанзива
и само за три месеца блогът се върна пак в играта и почти се докопа отново до място в топ 100 на блогосферата.
Освен че отново се чете много и се пише много, особено се гордея с новата придобивка на Литературата Днес – максимално изчерпателен RSS-каталог на българските блогове за книги и литература. Хранилката в него има над 30 книжни местенца, от които периодично се изтеглят заглавието и началото на новите публикация – и така читателите просто могат да „прелистят“ и да открият това, което им е по вкуса.
В края на 2010 г., когато последно правих обзор на блога, в него попаднаха ревютата за 11 книги.
Сега са по-малко, но, смятам, по-добри – шест книги и двата броя на GRANTA.
Като се изключат първите две в списъка, които са истински чисти шедьоври, останалите не са подредени йерархично.
„Жестокото присъствие на времето“ ще ви откаже от себе си поне няколко пъти –
изглежда ми немислимо някой да я погълне от кора до кора и да няма нито един момент, в който да я обвини в мудност, излишества, прекалена натруфеност или друго от кофата с литературни недостатъци.
И въпреки тези кратки колебания дали си струва да продължиш да се изтезаваш с Игън, все пак нещо постоянно те ръчка в кръста. Нещо, което е 1) достатъчно ефимерно, та да усещаш само фоново побутването му, но и 2) загатващо такава мощ, че да не те напуска страхът да не ти строши поне няколко гръбначни прешлена.
Все съм обичал да започвам ревюта с „Всичко започва с…“ При „Жестокото присъствие на времето“ на Дженифър Игън, дявол да го вземе, ако някой може да ми каже дали, къде и защо започва/свършва нещо.
Това е грандиозен роман с десетки пълнокръвни герои – никой не е по-важен от останалите, никой с никого не си прилича, но връзките помежду им, макар и ситуирани в различни десетилетия, части на света и социални прослойки, никнат непрекъснато.
Главите на книгата са общо 13, написани в различен стил и от сякаш различен човек –
и няма една с една директно свързани. Всяка удря на различно място, ключът към всяка е нечие важно решение. Човек се затруднява да проследява кога и защо се случващото се може да влезе в цялостния сюжет на романа.
Отговорът е, че не влиза – „Жестокото присъствие на времето“ е книга без цялостен сюжет, тя е сбор от десетки различни сюжетища и ако някой се опита да направи карта на всичко случващо се в романа, би се получило нещо като схема на електрическа мрежа през погледа на 12-годишно момиченце.
И все пак – една обща цел прозира през страниците. Музиката живот, животът музика. Всеки в тази книга е свързан с музиката, тя го лашка напред-назад и прекалено често той не може да я контролира, не може да контролира себе си и сам се погубва – без значение дали това значи да сложи сурова риба на бюрото на стар приятел, да обслужва генерал диктатор или просто да окрадне нечие портмоне.
Но в музиката, както открива едно малко момче някъде там из „Жестокото присъствие на времето“, всичко се променя от паузите. Онези 1,2-секундни моменти, в които вокалът и мелодията спират, ти мислиш, че това е краят, но когато рокендролът гръмва отново, изпитваш облекчение. А после парчето наистина свършва и
ТОЗИ.ПЪТ.КРАЯТ.Е.НАИСТИНА.
Чуйте тази песен и обърнете внимание на 3:39. Така ще разберете за какво говорим.
]]>