Отривисто отказвах да пиша за „Рязко“ на Людмил Станев. Но няколко месеца по-късно сборникът му укорително ме зяпа от една от много купчини с книги в стаята, където работя, така че се пречупих. Познавам автора от „Няма такава книга“ – една колекция от няколко други сборника, сред историите на които много съм се смял и много съм мислил. Е, стигнах само донякъде, защото се оказа, че след около 80-90 страници хумористичният модел става толкова еднакъв, че все едно разговаряш с пиян човек, забравил какво ти е казал преди да отиде до тоалетната.

Е, рекох си, Станев отдавна не е издавал нещо ново, пък и „Рязко“ е малка книжка – нищо и никакви 120 страници. Зачетох я в един тролей и съвсем скоро съжалявах.

В „Няма такава книга“, докъдето четох, хуморът беше оригинален, макар и в някои моменти досадно еднотипен в повтаряемост на едни и същи езикови схеми, каламбури и сюжетни абсурди. Може да се каже, че този проблем е наличен и в „Рязко“ – само че ако извадим оригиналността и добавим усещането за нещо твърде познато.

Още първите страници са наситени със стари вицове и кръчмарски анекдоти – ако ще и да не са напълно дръпнати оттук-оттам от градския фолклор, те прекалено много напомнят на нещо вече дочуто. А всички знаем – шегите не стават по-смешни с повторение, още повече повърхностните. Заемките от Даниил Хармс пък в началото са толкова натрапчиви, че човек даже не се учудва, когато в една от историите се появява и името на руския чешит.

В едно интервю Людмил Станев отбелязва, че се изисква специални предварителни литературни познания, за да разбереш текстовете му. Навярно бих се съгласил, ако препратките му не бяха обидно очевидни – за Хармс стана дума, но в книжката се появяват например Гогол и изчезналият му гъз (о, колко хитро, но Гогол не се нарича „Гогол“, а „Николай Василиевич“, много трябва да ти сече пипето, за да направиш връзката), трябва да знаеш кой е също така Хемингуей (и приятелят му Скот, хм, сигурно става дума за Ридли?), да имаш някакво понятие от Марк Твен, да мернеш един-два опита за мистификации тип „Борхес“ и разпознаеш маниера на „Монти Пайтън“, да кажем (макар че британската трупа е несравнимо по-тежка артилерия от Людмил Станев).

За да му е интересно също така, читателят не бива да знае стария като света виц за пощаджиите, които пращат подарък на бедно дете, писало до Дядо Коледа, а то после ги нарича крадливи – авторът все пак претворява историята в свой разказ без много-много да я адаптира. Трябва да е чувал (не е нужно да е чел) „Старецът и морето“, да е подочул за Христо Фотев и Йордан Радичков.

Но така де, общата култура не е „специално познание“. Ако някой има претенции да е, нещата са лоши.

Голяма част от разказо-историите на Станев в „Рязко“ са изградени върху повърхностите езикови смешки, рядко – върху някоя негова измислица, която си струва четенето. Като хъркащият оркестър и летящият дядо например – те са любопитни посвоему и без да са нещо особено, а и край няма наниз от тъпизми. Сиреч – непретенциозни шеги, които реално може да са смешни, ако попаднеш в тях из интернет.

Тук е и големият проблем – въпреки че очевидно има дълбочина в доста от разказите на Людмил Станев, човек се отказва да я търси, засипан от ненужно големия брой скучни и елементарни смешки във и около тях. Не може да гледаш „Комиците“ и да четеш Достоевски едновременно, нали? Вниманието ти винаги ще се разсейва от нелепостта на екрана и истинската литература никога няма да вземе превес, докато не изключиш телевизора. Лошото при „Рязко“ е, че „хуморът“ е дотолкова градивна част на текстовете, че абстрахирането от него и опитите да не се раздразниш са невъзможни.

Имах опасения, че може просто аз да не схващам смешките или те да са на недостижимо за мен метаниво. Но се случих на представянето на „Рязко“ през април в София – книжарница „Гринуич“ беше препълнена от хора, а в един момент Людмил Станев зачете някой от разказите си. На ключови места (те трябваше да се забавните) той спираше за секунда и се усмихваше, за да изчака аплодисменти и бурен смях. Но такива не идваха, тук-там някое откъслечно прокашляне.

Преди да бъда разкъсан от собствената си злоба (както може би ще се стори на почитателите на Станев), ще призная, че „Рязко“ има и своите добри страни. На мен ми костваше много усилия да прочета цялата книга и да ги открия, но все пак отчетох няколко.

Сборникът се състои от няколко части (с общо 50 истории в тях) и те действително се преливат леко от една в друга – от по-скоро смешните (или нелепи – според моята дефиниция) към по-сериозните, които и заслужават известно внимание. Към финала се срещат и няколко особено приятни разказа, виждаме затрогващи и стягащи истории от живота на спешния медик и на бохема (Людмил Станев е и двете), а стилът е блестящ, докато не се появи тъпа шега, за да го замаже.

Силно вярвам, че негативното ми мнение към „Рязко“ се дължи на плоския хумор в сборника – ако има нещо, което мразя изключително, то е бездарните смешки и хората (в случая – писателите), в чиито текстове натрапчиво усещаш къде трябва да прихнеш във весел кикот, но само въздъхваш с досада.

Ако този основен елемент го нямаше, книгата щях да възприема коренно различно. Но пък явно и така се харесва много – на доста места вече се изказаха ласкаво за „Рязко“. Така че преди да съм ви отвратил с мнение или преди да съм ви отказал да се докоснете до Людмил Станев, препоръчвам да хвърлите поглед на ревютата по-долу, които хвалят различни качества на сборника, макар и с половин уста да признават, че не е най-добрата творба на автора си.

Милена Ташева, „Аз чета“: Тези истории не са смешни. Не по начина, по който са смешни „Мисия Лондон“ или „Английският съсед“. Не са и тъжни, както е тъжен Георги Господинов. Най-истинската дума за тях е, че са „истински“.

Темз, „На по книга, две“: Езикът на Станев е най-приобщаващият му коз. Той съсредоточава в себе си толкова виталност и хумор, че няма как читателят да не се окаже с подпряна на едната ръка брадичка като заслушано в приказки дете. Както една позната се изрази – „Станев е natural story teller”.

Христо Блажев, „Книголандия“: Людмил Станев разказва едни малки истории за малки хора – често със сърца, по-големи от телата им, разказва за промяната в света в последните десетилетия, която някъде обръща всичко с главата надолу, а другаде едва-що се забелязва.

А ето и няколко случайни цитати с подбрани смехории – не ги отбелязвах по време на четенето, а разгърнах книгата, след като написах ревюто. Не беше трудно да се спра на това онова.

„Друг един тип ми разказа, че един нос по Черноморието е наречен на жена, която отказала на султана. Ясно какво – и до днес носът се казва „Еми, не“.“

„Настаняваме се в апартамента му и започва молебен за слънце. За самия молебен не викаме поп, а започваме да ядем и пием като евреи след четиресетгодишен преход в пустинята. Някои играят карти и се надпсуват весело. Стига се и до синхронно псуване. Други готвят така, че пушекът, който се вдига от скарата, може да обърка случаен чужденец, че наближава Кремиковци.“

„Пари поне имаше – пишеше хороскопи за разни медии. Самият той не си вярваше поради простата причина, че сам ги измисляше.“

„Който не вярва на тази история, нека гледа на нея като на приказка.“ – краят на един разказ, далеч не най-абсурдният.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

От години си мечтая да чета е.е. къмингс – този странен американски авангардист, чийто край не можеш да хванеш, чийто ритъм често може да те побърка, но чиято тайнственост и мистика привличат неустоимо. Преди време чух поемата му may I feel в рецитал на актьора Том Хидълстън и бях удивен – толкова удивен, че дори опитах да я преведа. Разбира се, не успях, но срещнах толкова трудности (при все че самият текст е по-скоро близо до класически стих на фона на обърнатата с хастара навън поезия на къмингс), че се запитах – ще се намери ли смелчага да го преведе, че и издаде на български?

Е, намери се и единственото, което мога да направя, е да му благодаря. „сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“ е вече в ръцете ми, а удоволствието ми е сравнимо с първия досег до „Любовната песен на Алфред Пруфрок“, задъхването при запознанството с Капоти или прокарването на пръсти по вълшебните илюстрации на „Изобретението на Хюго“.

е.е. къмингс, само кратко встъпление, е знаков за американския авангард и за англоезичната литература от ХХ век въобще. Написал е над 2900 стихотворения, два автобиографични романа, четири пиеси, няколко есета, автор е и на няколко картини. Макар и част от поезията му да е в традиционна форма, къмингс (който сам иска името му да се изписва с малки букви) е особено запомнящ се с типографския си неконформизъм – казано иначе, изобщо не се интересува от препинателни знаци, словоред, стихоред, стихотворна стъпка и прочее отживелици.

Колекцията „сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“ е извадка точно от такива творби – общо 56 ужасяващо объркващи парчета, забиващи се като ръждиви шишове в очите на почитателите на граматиката. Поетът изобщо не следва законите на писаното слово, наказва в ъгъла препинателните знаци, отваря и не затваря скоби, разкъсва думи, дроби фрази на дребни парчета и ги запраща на най-неочаквани места – и, предполага се, всичко крие собствен смисъл.

За мен лично бе необходимо да чета повечето от стихотворенията тук по три пъти. Първият – за да се насладя садистично на ритъма, на живия поетичен език, неподчинен на граматичните норми. Вторият – за да се опитам да вникна в съдържанието, отвъд формата, да усетя духа, заключен зад привидната словесна фриволност. И третият – за да направя връзката между думите и изключителните илюстрации на Люба Халева в книгата.

Защото художественото оформление превръща изданието от стихосбирка-явление в шедьовър, който всеки ценител на поезията (а и не само) трябва да притежава в библиотеката си. Естествено, не всеки би харесал е.е. къмингс. За разбиране изобщо и не говоря, при него така или иначе всичко е плаващо, а отворената скоба на смисъла рядко се затваря.

Но е крещящо безумие да изпуснеш подобен том, изпипан до последния детайл, с луксозните твърди корици, елегантната тъмна корица, естетиката на рисунките по текста, висококачествените типография хартия, преводът на Манол Пейков (ритмично много близък до оригиналния текст, колкото и сложно да изглежда това), замайващия вкус на е.е. къмингс и усещането за литературна революция.

А за самия смисъл на поезията му не смятам дори за зачекна темата, макар и да говорим преди всичко за литература. Защо? Защото също както точката и запетаята са с променливи позиции в текстопотока на къмингс, такива са и слоевете му – наглед той може да говори за природата, а в дълбочина – за любов. При следващ прочит пък на очи се набива страстта, а пластовете се разменят.

Затова и са особено ценни илюстрациите на Люба Халева, техният двойнствен смисъл достатъчно ясно препраща към метафизиката на поета, рисунъкът на художничката е толкова жив, колкото и спойката между формата и съдържанието на къмингс. Човек би могъл да се зачуди как тъкмо тези текстове досега са съществували без тъкмо тези илюстрации.

Вижте „сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“ на е.е. къмингс. (Ако се или не се влюбите в него, дръжте отговорен мен

https://www.youtube.com/watch?v=AjZouExnxPI

След нея набързо си взех и другата книга на шантавия гватемалец, „Черната овца и още басни“, и за нула време изгълтах и нея. Тя е още по-кратичка – 80 страници, барабар с титула, илюстрациите, показалеца и съдържанието и се чете средно за 30 минути.

Разбира се, ако не се броят дългите паузи, в които спираш за препрочиташ любими пасажи (сиреч – цели текстове, тъй като в „Черната овца“ своеобразните басни често са не по-дълги от половин-една страничка), да се кикотиш или да се опитваш да си спомниш къде всъщност си чул това или онова, към което Монтеросо реферира.

С препратки към антична философия, история, класическа и съвременна литература Монтеросо прави наглед леката си четивна проза нещо, върху което си струва да надзърнеш малко по-внимателно. Той по езоповски (но само като форма!) си играе с герои животни и предмети в човешки ситуации, иронизира най-обикновени ежедневни и екзистенциални трагедии и създава с елегантното си остроумие внимателно ти разстройва клетия животец.

Като тук:

„Огледалото, което сън не го хващало“

Имало едно време едно ръчно Огледало, което като останело само и никой не се оглеждал в него, се чувствало отвратително, сякаш не съществува, а може и право да е било, но другите огледала му се подигравали и когато вечер ги приберели в едно и също чекмедже на тоалетката, заспивали като къпани, чужди на мъките на невротика.

Най-хубавото на Монтеросо е, че клишето му е напълно чуждо.

Дори напротив, той умишлено прибягва до него в част от текстовете си, движи ги по добре познат и разработен модел и точно когато изглежда неминуемо да ти се излезе като кофа помия т.нар. вековна поука, получаваш вместо нея прецизен юмрук в ченето.

Накратко казано – ако в някой миг ви се стори, че сте се върнали в детските си години и четете до болка втръсналите басни от някоя читанка, бъдете сигурни, че Монтеросо ще ви изненада. Той просто има непоносимост към не-интересности, не-оригиналности, затлачени стари като света не-ща.

Сюжетите на Монтеросо са концентрирани, бързи, ненормални и адски логични – Монтеросо разказва за Мълнията, която веднъж сглупила да падне два пъти на едно място, за мрежата от сънища на Хлебарката на Кафка, за жабата, която искала да е автентична жаба, за Коня, който разсъждава, че е глупаво конският рай да е под върховенството на бог във формата на кон, понеже всеки знае, че ако конят може да си представи Бог, то той би бил под формата на Конник.

Най-лошото на „Черната овца“ е колко мъничка е – знам, казах това и за „Събрани съчинения“ и навярно липсата на излишество е сред най-важните качества на Монтеросо, но просто читателят в мен ревеше ли, ревеше за още. И разбира се, прочетох от кора до кора книгата 2 пъти, а някои от разказите в нея по доста повече.

Аугусто Монтеросо е абсолютно задължителен за всеки любител на кратката проза.

Още – за всеки ценител на добрите книги. Още – за всеки, който не се смее на вицовете в „Телеграф“. И най-вече – за всеки, който ненавижда поуката, прозираща в литературата, който ненавижда сухия стил, кухото съдържание и клишето във всичките му форми.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Изтънчен, оригинален, бърз и остроумен!

100 страници безупречни като стил, герои и сюжети разкази – това са „Събрани съчинения“ на Аугусто Монтеросо, новият ми любимец в кратките истории.

Без никакво колебание го поставям до Борхес, Чехов и Карвър. Титаничен майстор на стила, остроумието и краткостта, трите ми любими характеристики на разказа. Божествен!

Във всеки от 13-те разказа гватемалският писател (първият ми гватемалец, а като се има предвид нивото му – може да се окаже и последният) показва различно свое лице и учудва с нова стилистика, изненадваща гледна точка, монолог без пунктуация или егоистично бездарно излято слово.

След като си чел например за пленен от канибали монах, който се мисли за много умен и ерудиран тарикат, те връхлетява история за смъртта на едно куче, разказана с толкова много (или един?) различни гласове, че съвсем ти взема ума.

Монтеросо е виртуоз в монолозите – с еднаква лекота той се пренася в тялото на мастит бизнесмен, принуден да слуша концертите за пиано на дъщеря си, първа дама, влюбена в поетичните рецитали, жертвоготовна да осени публиката със собствения си гений, търговец с изсушени човешки главички или динозавър.

И убедително ти показва света им, остроумно и ерудирано, без помен от авторов тон!

Както личи и от обема – Монтеросо пише удивително кратки и шантави истории, коя от коя по-различни. И въпреки че едно от несъмнените качества на сборника е неговата убийствена скорост и скромни 100 странички, колкото повече се доближаваш до финала, толкова повече се опитваш да си набиеш спирачки и да имаш още и за после.

Е, не успяваш – четеш, лигите ти текат и тайничко се надяваш след края на книгата да има някъде скрит още един разказ. Всъщност и това се получава – прочиташ последната история, едноименната „Събрани съчинения“ и сърце не ти дава да оставиш Монтеросо настрани, затова просто отваряш на произволен разказ и се зачиташ пак.

А той, както казах – от шантав, по-шантав и от различен – по-различен (и то въпреки че си го чел преди половин час!).

Особено ако попаднеш на „Крава“ – едно от най-тъжните, вдъхновени и дълбоки неща, които съм чел някога. Препечатвам тук краткия разказ, вярвам, че това е най-добрият завършек на опита ми за изключително убедително ревю на Аугусто Монтеросо.

Крава

Както си пътувах онзи ден във влака, внезапно скочих щастлив на крака и радостно се размахах, и взех да приканвам всички да обърнат внимание на пейзажа и да се полюбуват на здрача, който стоеше особено добре. Жените, децата и едни господа, които прекъснаха разговора си, ме изгледаха озадачено и ми се присмяха, но когато отново си седнах смълчан, не можеха и да допуснат, че току що съм видял край пътя плавно да се отдалечава една мъртва-мъртвеничка крава, която си няма кой да я погребе или да ѝ издаде събраните съчинения, или да дръпне прочувствена и сълзлива реч за това каква добра крава е била, и за всичките струи димящо мляко, с които е допринесла животът изобщо и влакът в частност да продължат нататък.

П.П. Навярно сте усетили, но „Събрани съчинения“, присъщо на иронията у целия Монтеросо, е всъщност дебютен сборник (1958). Защо излиза чак сега у нас? Все тая, важното е скоро да се появят и другите му книги. Нетърпеливо гледам към „Жанет-45“.

П.П.2. Книгата разполага с невероятни илюстрации. Струва 10 лева и това биха били може би най-добре изхарчените 10 лева в която и да е българска книжарница.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )