Всъщност изобщо не се получи така – мъчих я пустата GRANTA цяла седмица, а сега не съм убеден точно как да започна.

Ако забелязвате заглавието „Секс, изнасилвания, фетишизъм и педофилия“, трябва да знаете, че това е един от малкото пъти, в които съм писал заглавието преди текста. Исках да седна предварително и да видя кои са нещата, които най-вече са ме впечатлили, та около тях да завъртя всичко.

Оказа се, че съм доста подразнен от грубия подход на подбора на разказите (понеже стихотворенията, тук и понататък в този материал, не са на дневен ред). Е, в първия брой темата „Бъдеще“ беше доста относителна (по отношение на почти всичко), а тук със „Секс“ просто се прекалява жестоко.

Не съм очаквал точно аз да го кажа*, но буквализмът на секса се излива почти отвсякъде – аз лично чаках повече препратки, въображение, някак си не просто сексът да се случва. Така например е в „Дуелът“ на Алек Попов, което е прекрасно разказана история за две фатални близначки в столична девическа гимназия през 30-те (или пък 40-те), в които учителят по старогръцки е страстно влюбен. Или пък в „Две дълги и един къс секс разказа“ на Деян Копчев – чудесен пример за младежко и свежо писане с неочакван край.

Обаче в сборника/броя има ужасни неща – „Агонията на интимността“ на Джанет Уинтерсън например.

Импотентна, анемична в тезите, донякъде феминистична, повърхностна история, която на всичко отгоре опитва да аргументира със старогръцката митология. Иначе казано – защо жените не трябва да описват секс.

От друга страна по-нататък, в „Описание на нощта“ на Силвия Чолева, ми се върна надеждата за качествено женско писане по темата – ето това е доста добре построен разказ за мъж и жена, тяхната среща, няколкото часа заедно и раздяла. Как читателят го вижда? През очите и на двамата –мъжът, жената, мъжът, жената. Тя, която си мисли, че не го иска в леглото си, а той – че тя едва „прикрива възбудата си“. Абе класна работа – макар и нищо прекалено велико.

Един от разказите, които особено ме спечели, се оказа неочакван – краткият „Бреме“ на Ан Енрайт,

който проследява пътя на дама в напреднала бременност от първия до седмия етаж в компанията на американец. Практически в историята не се случва нищо – просто много мисли, няколко разменени реплики и един сандвич с телешко; въпросът е, че четейки, някак се озоваваш точно в този асансьор, попиваш атмосферата му и се объркваш – ти бременната жена ли си или мъжът, който я гледа.

„Склопяване“ на Надежда Дерменджиева – БАМ! Макар и да има известен потенциал, с избраната тема, сексуалното насилие над деца, този разказ вече има ужасно висока летва. За съжаление, остава далеч под нея – най-малкото: когато човек чете разказ с изнасилвания на деца, се натъжава, нали?

„Осмата топка“ на Стоян Ненов – също провал. Странни опити за логически връзки между нещата, съшита с бели конци история, бледи персонажи… Единственото хубаво в този разказ за мен се оказа, че си припомних добрите години, в които „8^th Ball“ още не се беше превърнал в „8-bit“.

За „Д.Б. и чехлите на Мариета“ на Владо Трифонов ми е най-трудно да говоря – той разказва за един суперинтелигентен държавен чиновник с фетиш към предмети. В конкретния случай – чехлите на една мегатлъста колежка от Волуяк. Мнението ми – слабо. Този разказ започна толкова увлекателно и прекрасно и бе напът да ми стане най-любимият още преди да съм преполовил цялата книжка, но след това се стигна до срещата на главния герой с тези чехли, която, макар и да има своите достойнства, е разочароваща поне в сюжетно отношение…. и лично аз останах прекалено нещастен, че „Д.Б. и чехлите на Мариета“ започна нечовешки яко, а свърши така, че да съм принуден до 2-3 месеца да го забравя.

Страхотно се изкефих обаче на „Първа среща с момиче, което е вещица“ на Хъ Сяоджу.

Ако помните, в първия брой пак един от фаворитите ми беше китайски разказ. Сега пак така! „Първа среща с момиче, което е вещица“ е чуден свеж градски разказ за един младеж, хванал бас, че ако до полунощ на 30 април не прави секс, няма да е с жена до Нова година. И да ви звучи тъпо, разказът е просто магически написан, гледните точки на читателя честичко се сменят, а диалозите са размазващи.

И големият майстор – Реймънд Карвър!

Обожавам Реймънд Карвър (въпреки че може да изглежда, че имам уклони към къси разкази от скоро „леката литература“), този човек е личният ми бог за това как се пише по онзи чувствен начин, сграбчващ за гърлото.

В „Обади се, ако ти потрябвам“ не ме разочарова и капка! Историята е за съпрузи в криза на брака – които решават да опитат да спасят връзката си с едно лято насаме, без да звънят на любовниците си. Убийствено бавен разказ, в който от всяко изречение лъха болка, страдание и някакво свръхестествено безсилие.

Ако ви хареса – искрено препоръчвам „Катедрала“ на Карвър. Вероятно един от петте най-велики в историята сборници с разкази, а по отношение на мен една от книгите, за които никога не бих се осмелил да пиша.

За кого не писах?

Има парчета в GRANTA, бр. 2, за които не изказвам мнение. Причината е, че или са поезия, или не съм ги дочел, или просто нямам какво да кажа за тях – като „Жаби“ на Мо Йен (за което имам съмнения, че е откъс от роман).

Това са „Спа“ на Том Маккарти (не го бъркайте с Кормак), сюрреалния „Желанието на Франк В.“ на Петър Денчев (не го бъркайте с Петър Делчев), „Проблеми за Адам и Ева“ на Джо Макмилан (авторът е жена, а текстът – репортаж за сексшопите в Китай, не го изтраях), писмата на Керуак и Гинзсбърг, „Сексуалният живот на африканските момичета“ на Тайе Селаси, „Жаби“ на Йен и интервюто с него. Също така поезията.

Също така – откъсите от нови книги на Капка Касабова и Калин Терзийски.

Чудесно е едно издателство да промотира собствените си издания при всяка възможност, но хора, осъзнайте се, илюстрацията към текста на Капка Касабова е като втора корица на малотиражка от 90-те, тази реклама не е красива.

Общо взето това е GRANTA, бр. 2. Темата на 3-ия брой е „Революция“, а някъде до края на март се събираха ръкописи. Съветът ми към издателите е все пак да прецизират малко повече редакторската и коректорска работа –

има фрапантни ужасии и почти няма разказ без поне няколко изпуснати букви тук-там. А буквите, по някакъв свой си начин, са важни.

*И аз исках да участвам във въпросния брой с мой разказ, но изпуснах сроковете. Ако не бях и ме бяха публикували там – разказът, който имах предвид, щеше още повече да налее масло в тезата ми.

Трудно ми е да нарека „Алкохол” (на CIELA) наръчник за отказване от алкохола. Въпреки че действително изглежда като такъв, посланието (колкото и да мразя това понятие) сочи натам, въобще всички пътища отиват към Клуба на трезвениците, просто няма как един такъв роман да бъде нравоучителен.

Да, тегаво е да четеш за провалите в нечий живот, да ужасните поредици от събития, прогресивно увеличаващите се негативни емоции – всички предизвикани от 200-тата грама водка след ставане, безпаричието, евтиния алкохол, тъпите момиченца, жадни за слава и бохемския живот на пияницата. Тегаво е, обаче колкото и да е странно ми се струва, че алкохолният период от живота на Калин Терзийски (да, романът е автобиография) е бил абсолютно необходим за това, в което се е превърнал.

Гениален поет – безспорно. Ужасяващо талантлив разказвач – просто вижте сборника „Има ли кой да ви обича” – един действително прекрасно изпипан художествен стил, богато и качествено съдържание, буквички, които емоционално те разтърсват. Но щеше ли Калин Терзийски да бъде това уникален творец, ако не беше минал през алкохолната центрофуга?

За самия роман ми е трудно да говоря – почти сигурен съм, че в голямата си част е автобиографичен (и писан с помощта на Деяна Драгоева). От всяка страница бликат несвоевременните размишления на Калин Терзийски, които дори за човек като мен (на когото никак не се нравят дългите прочувствени слова за битието на човека) са повече от възхитителни, от всяко изречение се усеща депресията, болката, нестандартното мислене на човек, който просто не е в крак със своето време, чието поколение е скапано (макар и не колкото предходното), и който също е скапан, но по коренно различен начин.

Убийствена алкохолна естетика. Висша философия на нетрезвия ум. Пиянската проза на повече съвременни български автори, на уж лайфстайл класици като Бегбеде или литературни революционери като Милър и Буковски – дори Калин Терзийски да не е по-добър от тях (а той почти сигурно е), то със сигурност е доста по-различен и може да даде на читателите си повече, отколкото алкохол е изпил.

Малцина са онези автори, които в малки страни без литературни традиции дръзват да пуснат библиофилски сборник с разкази на цена от 100 лева – преди дори да са малко известни! Защото да, през 2008 излиза “13 парчета от счупеното време” на Калин Терзийски – в тираж 100 броя, всеки за по 100 лева и всеки с уникална илюстрация от автора. И съдържанието на книгата никога няма да бъде преиздадено.

П.С. Търся си това издание.