Знаете ли защо обожавам поредицата за Хари Потър?

Въпреки целия наивитет и недостатъци, които опитен читател може да открие в нея, атмосферата зашеметява. Подхваща те във вихъра си, сърцето ти затуптява в тона ѝ и в миг отправянето на какъвто и да е упрек ти се струва престъпно.

„Принцът на мъглата“ на гениалния испанец Карлос Руис Сафон. Няма какво да се лъжем – новелата не е титаничното ниво на „Гробницата на забравените книги“ („Сянката на вятъра“, „Играта на ангела“, „Затворникът на рая“) и въпреки това е изпълнена със… Сафон.

„Принцът на мъглата“ собствено е първата книга на Сафон и не е трудно да се види, че от нея насетне той е израснал неимоверно много.

Къде обаче ранният Сафон е толкова добър, колкото и старшият?

За тинейджърски роман „Принцът на мъглата“ те държи в себе си през цялото време съмнително здраво.

Да, на места е доста предвидим, тук-там твърде клиширан (отшелник в крайморски фар, призрачен потънал кораб, клоун злодей и зловеща котка, ооооок), но е хиляди класи над обикновената литература за подрастващи.

„Принцът за мъглата“ си е точно това – малко мрачна история за хлапета, които се сблъскват с десетилетна мистерия, погубила не един и два живота. Трудно е да се очакват чудеса във фабулата при подобен сюжет – но Сафон наваксва твърде добре в останалите елементи на текста си.

И особено – с наркотично обсебващата атмосфера!

Проклетникът Сафон определено умее дори само с детайли да задържа вниманието. Часовник с въртящи се наобратно стрелки, накъсана аматьорска филмова лента или концентрични кръгове от загадъчни каменни фигури – защо ти трябва да се откъсваш от магията му?

Без разказ на сюжета от мен. Такъв най-вероятно ще има в ревюто на Христо Блажев в сряда в Книголандия. Ексклузивното ревю пък е на Мила Ташева – в Аз чета.

„Принцът на мъглата“ все още (към 14 май 2013) не е по книжарниците. Когато се появи – не го оставяйте само да ви мине през очите.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

Триста литературни богове, навярно никога не съм виждам такава книга… Обяснявам.

„Енигма“ на Антони Казас Рос тръгва по петите на четирима непознати – наглед съвсем различни един от друг, които малко по малко оплитат пътищата си. Това са преподавател по литература със странна книжна обсесия (за нея – по-долу), млада невинна студентка/барманка, асоциална и няма японка и талантлив и арогантен поет, който си изкарва прехраната с мокри поръчки.

Истински ужас, какофония от различни характери, през които през цялото време прозира един общ глас. Не вярвам да видите този глас преди средата на „Енигма“, в началото той едва доловимо шепти, хваща се за една или друга дума и е загадъчен като бледа нощна сянка. Но после –

бог да ви е на помощ, защото проклетията така закрещява, че може да ти пробие тъпанчетата.

Най-големият недостатък на романа са ужасните диалози – като съдържание те са прекрасни и бях очарован от това с каква лекота ми вменяват едно или друго усещане. Формата им обаче е истинско престъпление – звучат толкова неестествено, не на място, че в един момент се зачудих дали тази книга не е писана през XVIII век, въпреки че е позиционирана в наши дни. (Не мисля, че това се дължи на превода обаче, защото останалият текст се лее почти безупречно.)

Най-големият позитив са десетките, стотици енигми, изскачащи зад всеки ъгъл. Казас Рос изненадва непрекъснато – почти във всяка една от главите (които са от 1 до 4 стр., всяка разказана от някого от четиримата герои) се появява изпипано с перфекционистка интелигентност, които се оплита още повече в общото кълбо.

И еротиката.

В „Енигма“ има дяволски много секс от всякакъв вид – не е чудно, че героите са събират в група, наречена „Философи от будоара“ – Маркиз Дьо Сад е толкова пропит в Антони Казас Рос, че не бих подарил тази книга на майка си.

Жоаким, Зое, Наоки и Рикардо нито за миг не излизат от еротизма, всяко тяхно желание е свързано със сексуална страст… но в това няма и капка хедонизъм, защото те се стремят не към частично задоволяване, а към цялостно единение.

„Всъщност точно за това съм си мечтала винаги: да бъда по-скоро стихът, отколкото поетът. Тялото на Зое е стих, вашето тяло е стих, тялото на Рикардо също и сякаш ние четиримата образуваме една поетична правдивост, изразена чрез сексуалността, сътворила едно голямо тяло, в което четири къса намират своята завършена пълнота.“ (Наоки)

Най-странното е, че колкото и да има в изобилие фалоси, пищни гърди, устни върху влажни вагини, езици в ануси, оргазми, голи невръстни момичета, нежни докосвания и брутални прониквания – в нито един момент човек не чувства, че чете порнография, не усеща нищо нередно и не му се иска омерзен да затвори книгата с чувството, че е прекрачил и собствената си морална граница (като в „История на окото“ на Батай например).

„Енигма“ е ерудиран и интелигентен роман за хармонията между единените различни части –

непотребни за никого сами по себе си. Влизайки в цялото те се превръщат в безполов, асексуален андрогин, способен да задоволи сам в себе си всички свои потребности.

„Светът ни е толкова циничен, че и най-дребният порив към хармония, най-дребният идеализъм се приемат за наивност.“ (Жоаким)

Чувствам се длъжен да кажа и няколко думи за книгите – общата черта между четиримата герои е любовта не само към литературата, но и към самите книги. С това е свързана и обсесията на единия от героите, за която по-горе споменах – понякога той полудява, влиза в книжарница и започва да унищожава последните страници от романи на автори, които убиват героите си, защото не може да понесе писателския им егоизъм.

И в крайна сметка историята около четиримата се извива в грандиозно престъпление,

способно да унищожи с размах основите на литературата – за него няма да кажа и думичка, освен че изпитвам почти физическо удоволствие да чета добре написани книги за книги („Сянката на вятъра“ на Сафон и разказът „Тльон, Укбар и Tertius Orbis“ на Борхес са ми еталони). В случая – изпитах.

Final summation: Ако с думите си досега не съм ви уведил, че „Енигма“ си струва, прилагам и един последен цитат. Не мисля, че библиофил може да остане безучастен към него.

„Да прекосявам книгите мълчаливо за мен бе изненадващо преживяване. Усещах всеки автор и всеки текст по съвършено органичен начин. Книгите имаха пряко въздействие върху цялото ми същество и от време на време се налагаше да им разменям местата. Една книга се молеше да дойде на масата, за да открие този ден читател. Друга искаше да се върне на рафта и да се претопи в анонимната маса. Някои автори крещяха и не можеха да търпят азбучния ред, искаха определено да се спасят от някое фатално съседство и го заявяваха силно на висок глас. Достатъчно бе човек да се вслуша в книгите, за да разбере, че не може да им налага каквото и да било. Една книга е жив организъм със своите нужди, мечти и изисквания. А често книжарниците и библиотеките приличат на приюти за умиращи, в които са струпани едно върху друго видиотени същества.“ (Жоаким)

П.П. Заглавието на ревюто ми е колаборация от името на книгата и цитат от нея.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

а сагата му за Барселона създава истинско литературно приключение – „Сянката на вятъра“, „Играта на ангела“ и „Затворникът на рая“ са изключителни творби.

И така, бях много приятно изненадан от една брошура от 16 стр., която издателство „Изток-Запад“ подарява на щанда си на панаира на книгата в НДК при всяка покупка. Става дума за разказ на Сафон – „Огнената роза“, който връща векове назад в Барселона и дава обяснението откъде започва всичко.

Гробището на забравените книги е онзи елемент, от който в „Сянката на вятъра“ започна всичко.

Давид Мартин заплете мистерията в „Играта на ангела“, а краят на „Затворникът на рая“ така овърза  конците, че тази загадъчна скрита библиотека придоби очарование, за каквото в началото дори не можеш да си помислиш.

„Огнената роза“ ни изпраща в средата на XV век и ни запознава със забулен в тайна строител на лабиринти, който пристига в Барселона на призрачен кораб, пълен с мъртъвци. И носи със себе си странно мускалче, гарантиращо безсмъртие. Там, в съвсем кратичката история, виждаме един Семпере – далечен предшественик на Даниел Семпере, когото вече добре познаваме; пред нас се разкриват и мащабните планове на грандиозен лабиринт, поръчан от самия византийски император.

Един съвет – не четете „Огнената роза“ преди „Сянката на вятъра“. След това – може.

Разказът е прелестен, но надали сам по себе си може да затрогне читателите.

„Изток-Запад“ обаче дава добър шанс да притежавате скромната червена брошурка – и нейният ред ще дойде!

Аз обичам Карлос Руис Сафон и неслучайно пламенно държах да съм сред първите в България, прочели и писали за поредната му, трета от тетралогията за Барселона, книга – „Затворникът на Рая“. След апологията на Христо Блажев и страхотното ревю ва Милена от Аз чета, идва и моят ред!

Към „Затворникът на Рая“ няма как да подходиш по друг начин освен с огромни очаквания, потекли лиги и запас от свободно време, за да не се налага нещо да прекъсва четенето. Ако не помните, преди този роман бяха игривото приключение „Сянката на вятъра“ (за което така и не измислих недостатък) и мрачната психо депресарска „Играта на ангела“, от която тръпки да те побият.

След двете, освен божествените впечатления, останаха много размисли.

Особено „Играта на ангела“, честна дума, ме накара просто да седя и просто зазяпан нанякъде да си се чудя – и кво сега се случва, що е така и за какво въобще си говорим?

Отговорите идват в „Затворникът на Рая“ – струва ми се, че това е липсващата брънка на тетралогията. На преден план тук излиза моят любимец от „Сянката на вятъра“ – Фермин. Още тогава си казвах, че не може просто да изпипаш колоритен герой като този и да го зарежеш във второстепенна роля – и явно действително не е така, Фермин има какво да разкаже, с какво да изненада и как да те стресне.

Докато „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“ можеха преспокойно да се четат и отделно, „Затворникът на Рая“ не може – даже е задължително да си си припомнил предните два романа – аз не бях, за което съжалявам, а сега се каня в близко бъдеще да ги изчета пак, наведнъж.

Този роман на Сафон очевидно не е като другите – срещаш познатите живи герои, тягостната атмосфера, невероятните диалози, но като че ли му липсва съспенсът, динамиката на Сафон.

В него просто не се случва нищо напълно ново – случките са навързани около главните герои от предходните книги, Даниел Семпере и Давид Мартин, обясняват техните премеждия, действия и мотиви от преди, препращат един към друг, обрисуват малко по-цялостната картина на този удивителен свят, който испанският гений създава.

И най-важното – отварят вратата към (сигурен съм) грандиозния завършек,

който все още е забулен в пълна мъгла.

Едно е ясно – последната част от тетралогията на Сафон ще е истински шедьовър, но няма да я видим скоро – поне не в следващите 2 години. Но така е – за величието се чака…

П.П. Не харесвам корицата – не знам дали е шрифтът на заглавието, или нещо друго, но просто нещо ме отблъсква – и то не в добрия смисъл.

П.П.2 Приятелите ми от „Книга за теб“ имат готина оферта за купуване вкупом с отстъпка на трите издадени досега книга от цикъла „Гробището на забравените книги“. Хвърлете едно око и да знаете, че твърдо стоя зад думите на Христо Блажев Книголандеца, че за Сафон главата си залагам.