Криминалният жанр не е моят, но за този роман не мога да си млъкна.

„Истината за случая Хари Куебърт“ на Жоел Дикер е написана чудесно, чете се бързо и не омръзва нито за секунда. Понеже не разбирам от криминална литература и съм чел прекалено малко, за да мога да оценя евентуалните качества на Дикер в жанра, ще си поплещя за останалите предимства, с които ме вкопчи „Хари Куебърт“.

На първо място, наистина отдавна не бях попадал на масивна книга (тук имаме над 500 стр.), която нито в един момент да не ме отегчи, умори или накара да оставя. Прочетох я на три пъти, а като се имат предвид времевите ограничения в ежедневието ми – това наистина е впечатляващо.

Две, „Истината за случая Хари Куебърт“ е книга за писатели, а аз си умирам за такива, още повече ако са написани така майсторски, с чист и цветущ стил, атрактивна фабула и пълнокръвни герои.

Нещо повече – романът с лекота можеше да е изпълнен като литературна мистификация, ако на мястото на автора Жоел Дикер пишеше името на главния герой Маркъс Голдман. Книгата звучи достатъчно автентично и реално, формално препраща към документалния роман на Труман Капоти („Хладнокръвно“) и може удоволствието от четенето щеше да ми е с една идея по-пълно, ако Дикер се беше опитал да ме излъже, че историята му е истина, а писателят ѝ – жив човек някъде там.

Три, има малка пачавра, а всяка книга с лолитка лекичко ме жегва. Добре де, в случая Нола не е пачавра, а половинката от много красива любовна история, но аз обичам да си говоря така. Всъщност, сюжетът на книгата следва забранената любов на писателя Хари Куебърт в непознато малко градче, където всички се знаят, с 15-годишната Нола. И, много ясно, той и тя няма как да си кажат, че са безумно влюбени един в друг, защото ще ги разчекнат (линчуват – ако предпочитате).

Четири, въпреки че обещах да не говоря за крими елемента, няма как да се сдържа. Ограничавам до минимално количество спойлери и обещавам да не издам нищо след 30-40 страница. Действието всъщност се развива 30 години след аферата на Хари и Нола – и респективно 30 години след като тя изчезва мистериозно. Та-дам! През 2008 г. тялото ѝ е открито заровено в двора на Куебърт, а до него стои лично подписан ръкописът на най-известния му роман. Те го арестуват, Маркъс Голдмън, негов по-млад приятел и протеже, се втурва да брани честта му и да разследва убийството, уверен, че Куебърт е невинен, и се впуска в диво приключение и разплитане на случая отзад-напред.

Долу-горе това е завръзката на историята – а оттам насетне врътките в сюжета продължаваха да ме изненадват пак и пак. Вярно, в редки случаи може би нещата стават леко предсказуеми, но обратите са толкова много и на толкова неочаквани места, че поне за лаик в жанра като мен бяха отлично замислени и позиционирани.

Пето, любовната история е наистина много сладка. Без да изпадат в лигавщини и клишета, милите чувства на Нола и Хари един към друг, поне както ги вижда при разследването си Голдмън, често ми изтръгваха по някоя развълнувана въздишка.

Шесто, съвестните егоисти на Дикер са изпипани чудесно. Няма да разкривам кои са, но представете си как много, от все сърце, искате нещо и накрая го правите, каквото и да ви коства, а след това чувството за необратимост и вина ви дере все по-силно и по-силно. Да, в „Хари Куебърт“ ще видите няколко такива казуса, които поне мен, като човек със силно его и малко съвест, доста ме депресираха.

Седмо, много харесах някои от образите на Дикер. Оставям настрана главните герои, за да не прецаквам нещата, но има второстепенни персонажи, които се появяват от време на време и ти пълнят душата. Като майката на Маркъс, която смята, че той е хомосексуалист; като един мълчалив баща, който думичка не казва при безконечното хокане от съпругата му; като адският книгоиздател, който прави всичко за пари и слава и аз го обожавам.

Осмо и вече спирам: всяка от над 30-те глави започва с писателски съвет от Хари Куебърт към Маркъс Голдмън. Малка част от тях са тъпи, повечето са достойни да се замислиш зад тях, а има и няколко страхотни бисера, които надлежно си извадих и закачих на личното въображаемо писателско табло.

Един от най-добрите, естествено, е последният, а той и перфектно описва цялостното усещане от „Истината за случая Хари Куебърт“ (малко по-долу можете да го видите).

И така, лично аз не съжалявам за прочита и на една страница от романа и искрено го препоръчвам за четене.

Хубавата книга, Маркъс, не се мери само с последните думи, а с общия ефект от всички думи, които са ги предшествали. Около половин секунда след като е свършил книгата, след като е прочел последната дума, читателят трябва да усеща, че го обзема могъщо чувство. В този момент той трябва да мисли за всичко, което е прочел, да погледне корицата и да се усмихне с малко тъга, защото героите ще му липсват. Хубавата книга, Маркъс, е книгата, за която съжаляваме, че е свършила.

П.П. Баба ми хареса „Истината за случая Хари Куебърт“, а тя чете криминални романи, така че явно и там, където съм неподготвен, има какво да се понрави.

П.П. 2. Преводът е супер, а изданието е направено по всички стандарти и без досадни редакторски или коректорски грешки.

П.П. 3. Обаче корицата е грозна.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

„02. Екзистенциален роман“ не е като „01. Неприличен роман“.

На задната корица пише, че за разлика от първия, няма да ми стане смешничко, а тъжничко. Ей затова не вярвам на задните корици – въобще пък не ми стана тъжничко, освен в един мнооого кратък момент.

„02. Екзистенциален роман“ на Ивайло Борисов следва част от принципите на предшественика си, когото много харесах. Обаче като цяло е боклук – и получи най-ниската оценка, която някога съм давал в Goodreads (макар и да съм там отскоро).

Това е като един огромен сборник с есета, палимпсести, както Ивайло ги нарича, с излияния за това, което се случва, което не е готино, не заслужава внимание и трябва да бъде смачкано, за да не превземе изцяло скапания ни живот в пробитата България.

Не ме разбирайте погрешно – аз съм напълно съгласен с повечето от идеите в книгата

(които някой може и да смята за идеи на героя му Бенедикт Томов, но явно не е чел блога на Ивайло Борисов) и подкрепям този тип унищожителен хейт срещу простотията, тесногръдието, еколозите, средностатистическите българо-селяни, житейските путки, консуматорите, гурутата, съседите, които си остъкляват балконите, културтрегерите, феминистките, разследващите журналисти и педалите (без никаква хомофобия).

Проблемът е, че просто досажда – същите неща си бяха и в първата книга, има ги и тук, но в двойно, че и тройно по-голям обем. Реалното действие, реалният роман, в „02.“ сигурно е под 50 странички. Всичко останало са размисли – уж свързани с действието, но просто хаотични парчета изливащи се фекалии срещу ужасните пороци на обществото ни.

Биха стояли великолепно като самостоятелни материали в блог, сайт или в сборник.

Но тук са просто забавно написани текстове, които са всичко друго, но не и роман. А това, че очакваш роман (е, мамка му, това е заглавието!), прецаква цялата работа. Вероятно ако съотношението действие-разсъждение беше по-близко, нещата щяха да стоят съвсем другояче…

Примери въобще не ща да давам – на няколко пъти се разсмях жестоко, но доста по-често внимателно проверявах кога свършва частта и се питах с какво съм наказан да чета едно и също пак, и пак, и пак. Последните 10-20 страници ги минах за около 2 минути, само диагонално и без да имам обичайното гузно чувство, че чийтвам. Нервите не ми стигнаха да понеса толкова мъдрост на едно място.

И пак ще кажа – есетата са читави, тезите са силни и аргументирани, а стилът е готин. Просто са прекалено много, прекалено еднообразни, прекалено предсказуеми (макар че и аз не очаквах в един момент да започне да се хейтва самото хейтене, това беше част от текста от най-висока класа!).

Но че преминават границите на обществено-приетото, преминават ги – евала за което.

И все пак – препоръчвам „01. Неприличен роман“. Този става понякога да си го отваряте и да си прочитате по 3 странички, а след това да го заебавате за още 5 години.

Но колегата Блажев го харесва. Жоро от Библиотеката пък го боготвори.

А ако това ревю не ви кефи – можете да си изберете друго от този блог или да огледате последните от всички останали блогове за книги – на ето тази страница!