Редовните читатели на Литературата Днес знаят, че 2011 г. и първите 8 месеца на 2012 г. бяха твърде бедни откъм ревюта. Причината съм казвал и преди – освен че четях като цяло по-малко, желанието ми за писане просто се бе изпарило (първоначално се надявах за кратко, пък то!).

От началото на септември все пак, за добро или зло, започнах отново книжната офанзива

и само за три месеца блогът се върна пак в играта и почти се докопа отново до място в топ 100 на блогосферата.

Освен че отново се чете много и се пише много, особено се гордея с новата придобивка на Литературата Днес – максимално изчерпателен RSS-каталог на българските блогове за книги и литература. Хранилката в него има над 30 книжни местенца, от които периодично се изтеглят заглавието и началото на новите публикация – и така читателите просто могат да „прелистят“ и да открият това, което им е по вкуса.

В края на 2010 г., когато последно правих обзор на блога, в него попаднаха ревютата за 11 книги.

Сега са по-малко, но, смятам, по-добри – шест книги и двата броя на GRANTA.

Като се изключат първите две в списъка, които са истински чисти шедьоври, останалите не са подредени йерархично.

Разкази от световна класа! Осем парчета смазващо добра литература, човешки герои, вдъхновяващи събития и съдби, които трудно могат да те оставят безучастен. Не ежедневни, а съдбовни истории – навярно най-силният български писател на къси разкази.	Първата книга, която ме е разплаквала по такъв неконтролируем начин. Истински шедьовър,  пропукващ и най-коравото сърце със съсипващата си атмосфера, черно-белите илюстрации и история, която е трогателна без ни най-малък намек за блудкавост.
Убийствен книгоиздателски проект! Това е книгата, чийто цикъл в Литературата Днес приключи за около 4 часа – от момента, в който я взех от „Милениум“, през прочита до написването на ревюто. Средна работа качество на самия текст, но симбиозата с илюстрациите и цялостното изпълнение на книгата правят „Изобретението на Хюго“ абсолютно задължително притежание за всеки книгоманиак.	Страхотно въздействаща среда – макар и не по начина на Нес. Когато четеш тази книга, просто оставаш затиснат под канарата на безизходицата.Много тежък за четене роман, на места муден, но безкрайно интелигентен, циничен и чаровно отблъскващ.
Въпреки факта, че на няколко пъти бях готов просто да захвърля тази книга в някой ъгъл и без никакви угризения да я забравя завинаги, в крайна сметка тя ми даде много. Колкото и скучна да става на места и преспокойно да може доста да се съкрати без да изгуби от есенцията си, романът е безкрайно интелигентен и е в състояние да те оплете и напълно да се загубиш из десетките му герои.	Колебах се дали да добавя този заглавие в списъка, но вероятно под влияние на най-скорошния му прочит се реших все пак да го включа заради три неща – мащаби на действието, каквито не съм виждал у друг български прозаик, християнската философия, която е написана по почти брилянтен начин, и персонажа на Никол. Както писах и в ревюто си, „Кастинг за месия“ може да стане №1 в българските класации, може и да пробие на чуждите пазари, но заради съществените си недостатъци ще остане просто посредствен роман далеч зад Големите в литературата.
Без съмнение първите два броя на литературното списание GRANTA („Бъдеще“ и „Секс“) имат безкрайно много трески за дялане – като се започне от няколко (дори не малко!) разказа с отвратително качество и се стигне до малоумно ниското ниво на редакторската и коректорска работа. При все това опитът да се направи качествена нашенска литературна периодика не бива да се подминава с лека ръка, а и и в двата броя действително има страхотни истории.

Случвало ли ви се е да четете някой непознат ви досега автор и през цялото време да си казвате: „Е, това е супер неправдоподобно, не съм съгласен“, бла-бла и накратко да си му теглите по една майна през 50 страници, но все пак да четете нататък… и в един момент, след като затворите последната страница, да се усетите, че всъщност въпросният писател така здраво ви е бръкнал в мозъка, че не сте съвсем уверен дали тезите му са толкова далечни от собствените ви виждания за нещата.

Мишел Уелбек е нещо такова – ужасно циничен, разочарован от обществото идеалист (по Sunday Telegraph), брутален в голяма част от времето и обрисуващ нещо средно между ежедневната обстановка, която всички познаваме, някакъв извратен ъндърграунд и странно имагинерна антиутопия – защото тя само се предусеща, но така и не се стига до нея.

Според Зори другите два издавани на български романа на Уелбек са по-добри от „Елементарните частици“ – няма как да знам, защото това е първият ми досег с него и със сигурност ще си остане така поне за няколко месеца.

Чисто и просто Уелбек е тежък автор – вероятно на моменти прекалява с теоритичната обосновка на изследванията на героите си (вярвам, че прекаляването е съвсем умишлено, но може би из целия роман има към 20-ина страници, пръснати безразборно, които просто съм прескачал, защото съм бил отегчен до смърт), но честите беседи между героите, както и вътрешните им монолози, на места са просто брилянтно близо до четивна философия в чист вид.

В общи линии романът проследява животите на двама полубратя, които нямат нищо общо помежду си – нито минало, нито настояще, нито бъдеще, но в един момент се оказва, че са единствените хора, с които могат да упражнят типичния „социален контакт“. Единият е изключителен учен и гений в областта на молекулярната биология, а другият – израснал и малтретиран в сиропиталище и превърнал се в безобиден затворен перверзник.

„Елементарните частици“ е вулгарен, груб, циничен и адски интелигентен роман –

нещо повече, въпреки нагледната си мудност, през цялото време нагнетява своята меланхолична атмосфера и се приближава към кулминацията на два човешки живота – в един момент читателят просто бива ударен и зашеметен от няколко последователни лавинообразни епизода, до които несъзнателно е бил доведен. И тогава изпитва съжаление, може да се разплаче, да настръхне и да съчувства с цялото си сърце на герой, който само преди 200 страници го е отвращавал.