От години си мечтая за читава българска периодика… Каквото и да си говорим, фактически в момента такава няма.

От едната страна са седмични вестници като „Литературен вестник“, „Култура“ или „Словото днес“, но те са насочени предимно към критика и към доста тясна аудитория и поне аз не познавам човек, който да е виждал някого в метрото например да е разгърнал „Култура“. От другата страна пък са масивните периодични списания наследници на социздания – като „Съвременник“, „Пламък“, „Факел“ (и отчасти „Море“), които също като че ли просто се отправят към библиотеките, към една дузина интелектуалци и към „Български книжици“, където обикновено събират прах.

Молих се, молих се за литературно списание, направено по западен модел, което да се прави, за да се купува, а не за да се раздава на семействата на публикуваните автори, и ето че на молбите ми бе откликнато, когато преди няколко месеца медиите гръмнаха с новината, че GRANTA ще се издава и в България. А забележете – феноменът големи и читаеми медии (като „Дневник“ например) да говорят за литература и не просто да препечатват прессъобщения е нещо страшно рядко у нас. Защо? Защото GRANTA е ужасно стабилна световна марка и заслужава внимание – стига да не бъде осрана по български, което бе и най-лошия ми страх – една GRANTA България, която не струва и колкото „Словото днес“…

И ето – GRANTA България е вече абсолютен факт – познайте кой на 24 май си купи първия брой от „Български книжици“!

ОК, цената е солена – 20 лева (18,99 всъщност, но това си е един Стамболов отвсякъде), но преди да се вика срещу нея трябва да се има предвид, че чисто като книжно тяло списанието е брилянтно – добра хартия, приятен печат, оригинална, а не чужда корица, илюстрации и фотографии, малко над 330 страници. Фактически, антология като тази, в този формат, не би трябвало да струва под 15-20 лева, така че лично за мен цената е перфектна. (Вметка – очаквах, че GRANTA ще е ежемесечник, после реших, че ще излиза на сезон веднъж, но накрая се оказа, че ще е на половин година, така че 38 лева за 12-месечие никак не е много, ако се интересуваш от литературния тренд.)

Но това са празни приказки – в крайна сметка 5, 10 или 20 лева все едно, ако съдържанието си струва!

А в GRANTA България, въпреки че имаш ужасно високи очаквания, всичко е на ниво. Може би не всичко е перфектно, а има и някои леки дефектни, но просто общата оценка от изданието е много, много над средната.

Първият брой на списанието си има всичко, за което един читател може да мечтае:

затрогваща емоционална история („Рожденият ти ден дойде и отмина“ на Пол Остър), лична драма в абстракция („Стая след стая“ – Джонатан Фоер), фантастика (разбираемо, тя е доста, като може да се отличат „Гентек“ на Владимир Сунгарски и „Човешки мигове пред Третата световна война“ на Дон Делило например), писателски биопсис (Артър Милър разказва за свои колеги в „Усещане за Челси“), съспенс (великият Стивън Кинг!) и страхотен хумор (Роберто Боланьо и У Цин дори са достатъчни).

Впечатляващо малко слаби текстове като за антология от такъв калибър може да се видят в дебютното издание на GRANTA у нас – всъщност имаше само един разказ, който така и не успях да дочета, защото ми омръзна, но това го отдавам на тоталната липса на интерес от моя страна към израело-палестинския конфликт. Въпреки че не съм фен на фантастиката пък (повечето ми познати и читатели знаят, че даже и не я понасям и много рядко посягам към подобни четива), нещата в жанра тук се оказаха достатъчно увлекателни, за да не ме изгубят – честно, дори препоръчвам „Минало“ на Богдан Русев – чудесна антиутопия на един свят, в който комунизмът не е паднал (за сметка на това – скапан край, но не всеки е съвършен) и „Гентек“ на Владимир Сунгарски – идея, която просто не е за разказ, а за цял роман.

GRANTA България, естествено, си има и своите бисери, които горещо, много горещо препоръчвам!

Единият от тях безспорно е „Рожденият ти ден дойде и отмина“ на Пол Остър. Американецът така или иначе е страхотен майстор на словото и само с половин изречение може да те разплаче, затрогне или ужаси – и с този си разказ (с биографични елементи, ако не греша) той го прави безпогрешно, описвайки мислите на един застаряващ мъж, който не може да заплаче при смъртта на майка си.

Иначе – „Синът на полковника“ на Роберто Боланьо – вярвате ли, че някой може просто да разкаже с вмъкнати свои коментари един скапан филм за зомбита и от това да излезе толкова вълнуващ разказ, че хем да се впечатлиш от лигава любовна история, хем да се задавиш от кикот на остроумните забележки на самия Боланьо към нея?

„Те ме мразят“ на У Цин – признавам, че китайската проза не ми е много интимна и за това бях на косъм просто да прескоча тези десетина странички от GRANTA. Оказа се, че те са повече от приятни – постмодерен разказ на една антиутопия за китайски клошар, който просто седи и си гледа бой между други двама мъже, а след като е арестуван от дракони роботи и разпитван с часове от банкомат… просто си иска дзяодзъ. Накрая има и куче, и мацка. Няма да кажа повече!

Зорница Гъркова пък е представена с „Девет на осми“ – нямам си и на идея коя е Зорница Гъркова (според биографичната бележка е перничанка и това е първата ѝ художествена публикация), но пише страхотно! Ако не е имала невероятен късмет с писането на разказа си, то това е име, което трябва да се следи занапред.

И накрая – Стивън Кинг! Отдавна не бях чел своя отколешен любимец и веднага щом затворих GRANTA България (понеже „Дюната“ на Кинг е последният разказ в нея, а и неслучайно, защото часове след него не бива да четеш нищо друго) съжалих заради това… Както винаги, Кинг просто те увлича с неподражаемия си стил, мятка те напред-назад по наглед линеарната си фабула, а накрая просто те запокитва нанякъде така, че те забива в стената и не осъзнаваш къде се намираш. Това е Кинг, това е „Дюната“, те трябва да се прочетат!

П.П. GRANTA България прави адски силен старт и ще е истинска изненада, ако той не бъде белязан от финансов успех за издателите от CIELA. Моят съвет като читател към тях обаче е да ограничат рекламата на собствените си издания в списанието. ОК е да публикуваш разкази на свои автори, но не е толкова ОК да слагаш цели извадки от бъдещите им романи – първо, че те съвсем не са по темата на броя – „Бъдеще“ (не че тя не е достатъчно относителна, за да обхваща абсолютно всичко, но все пак!), и второ – не звучат като цялости, а са просто незавършени фрагменти.

Рекламата е очевидна (макар и не грубовато натрапчива) и не ми допада. Въпреки това е успешна, защото и двата откъса от бъдещи романи, на Красимир Дамянов и на Момчил Николов, звучат страхотно и ме спечелиха да ги прочета целите веднага след излизането.

П.П.2. Представянето на GRANTA България, бр. 1, е на 30 май, сряда в НДК – в рамките на Панаира на книгата.

Някак вътрешно е заложено у човека да смята, че механизмът на любовта е забулен в пълна мистерия, неопознаваем е и е безсмислено да се опитваш да го разгадаеш (т.е. нещо като аналогията между разчепкването на съставните части на хумора и дисекцията на жабата – никому не е интересно, а след края на действието жабата вече е мъртва).

Е, как бихте се почувствали, ако откриете, че машини за любов има и те работят? Че всъщност абсурдността на нещата се корени и начева от една картина на умиращ тореадор, вагина в куфар и съвършено произведение на изкуството, наречено „Любовникът“?

„Машини за любов“ на Момчил Николов е роман 2 в 1.

По-точно казано, той е два романа в едно книжно тяло, два романа, посветени на двама различни герои, които като че ли първо смяташ за един човек, но впоследствие откриваш, че едновременно са съвсем различни и огледални един на друг.

„И двамата имат сходни мечти, мечтите на и двамата се разминават по сходен начин“ – това смята и самият Момчил Николов, който с „Машини за любов“ най-сетне завършва трилогията „Кръглата риба“ – започнала с изключително веселата книга трета „Горният етаж“, апокалиптичното психо „Кръглата риба“ и завършваща с блестящо начало – „Машини за любов“.

Какво е това, което може да обедини нещастното и злополучно търсене на съвършеното изкуство на един самотник, съществуването и копнежа за любов на друг самотник, една мъртва птица и изрисуван ангел в наркоманско свърталище? Нямам представа – общите черти между тях са също толкова много и също толкова сходни и с разликите.

Романът се оказва една загадка – объркано пътуване на нечии мечти в мрака, преплитането им с чужди стремления, болки и радости. Действието скача от Северна Америка до Камбоджа, от вчера до днес, но същината му е точно тук, в България – макар и разкъсана между сивата и прашна София и веселия натруфен от туристи Камен бряг.

Всеки читател, който харесва Момчил Николов, знае, че една от първите му литературни награди е за романа „Foxy lady“ – така и непубликуван. Е, всъщност той е вплетен майсторски в двете сюжетни линии на „Машини за любов“; мистериозната Фокси най-накрая излиза наяве, макар и все така загадъчна и енигматична.

Така че – явно всъщност си имаме работа с три романа. Всеки от тях – силен, прекрасен и практически с възможност да съществува и сам за себе си. Когато обаче се съберат в себе си, се получава зашеметяващо творение.

Светата триада, затваряща трилогията „Кръглата риба“. По-конкретно – поставяща началото на може би единствената трилогия в съвременната българска литература, която наистина си струва четенето.

Повече за книгата може да разберете от материала „Момчил Николов разказва…”!

„Hash Oil” на Момчил Николов се оказа един от първите представители на съвременната българска литература, които съм чел. Практически „Hash Oil” се оказа в ръцете ми като наследник на „Горният етаж” – романчето на Момчил Николов, в което така се влюбих, че и досега ми е от любимите книги, препоръчвам го на всеки, имам към момента 2 или 3 бройки в себе си и около 4-5, раздадени на приятели „наем”, и което със сигурност в Литературата Днес никога няма да бъде представено в самостоятелен текст, а в най-добрия случай ще се радва на някое и друго дълго и ентусиазирано изречение във възхвала на величието му.

Връщам се на „Hash Oil” – по ред на написването предшества „Горният етаж” с около година, което веднага личи по качеството. Честно казано, творчеството на Момчил Николов е толкова типичен пример за градивност, че няма накъде повече – нещата му стават все по-добри, по-изчистени, по-стилни и т.н.

Че „Hash Oil” не може да стъпи и на прегънатото крайче на някоя страница от „Горният етаж” е пределно ясно. И въпреки това е една прекрасна история – непретенциозна, лишена от елитарно напъване, кратка и ясна и най-важното – убийствено забавна. Вярно, хуморът е груб, циничен, говори се много за наркотици, секс, курви, алкохол, проповядват се т.нар. пороци, нещо като съкратен практически наръчник с онези неща, които майките ни винаги са казвали да не правим и до които все пак опираме в един момент.

Земни герои, реални истории, каквито може да се случат примерно утре в Билкова (according to Радослав Парушев) или в някой люлински апартамент, леко повествование и малък брой страници. Четиво за хола по време на скучен мач, за спалнята преди да заспиш, за спалнята след като се събудиш, за тоалетната, за кухнята, докато въртиш неделни палачинки…

Но… имам една забележка към новото издание, това на CIELA – момчета и момичета, безумно е изданието да е описано като „първо”, след като очевидно не е. Изданието е второ и ще си остане второ във всички анали на българското книгоиздаване. Полиграфията ви обаче я бива. И е евтина – само десет лева (половин каса бира, две средни макменюта, два екземпляра на „Горният етаж” от Български книжици (just sayin’), един нискоразреден GSM с двугодишен договор с някоя от гнусните мобилни компании).