Последната книга на американеца и страстен почитател на хайку Дейвид Ланю е „Сегавечно“ – няма да обяснявам какво значи тази дума, някъде в началото на романа надълго и нашироко е дискутирано, а след това продължава да се повтаря пак и пак, ако някой случайно е пропуснал да разбере.

Както вероятно сте забелязали, ако сте чели ревютата ми за „Човекът, който пишеше хайку“, „Хайку войни“ и „Смеещият се Буда“, първите две ми бяха страшно приятни, „Буда“-та ми досади много, а сега, като знам, че съм минал цялата тетралогия (понеже те имат доста връзки помежду си), мога да поставя „Сегавечно“ някъде по средата.

Честно, много съм разколебан за тази книга – от една страна не предлага почти нищо особено. Просто автобиографичен фрагмент от живота на писателя, гарниран с доста приятни хайку. Историята обаче не е особено атрактивна – мемоарните текстове могат да са интересни или ако авторът им е бил значима личност, чийто исторически и/или културни действия искаш да разбереш през живота му, или ако животът му е бил страшно интересен и си струва дори и само като фикция.

Сега не е така – историята на Ланю минава от колежанските му години, първата му съпруга и една от сериозните му приятелки. Ноо това не впечатлява особено и „Сегавечно“ изглежда нещо като наръчник към предходните три книги. Практически „Сегавечно“ се оказва бегла разходка из част от живота на писателя и насочва читателите, които познават трите други книги, към това кои са вече познатите им Зъбльо, г-жа Сливов цвят, господарят Кага и т.н.

Но ако не сте чели „Човекът, който пишеше хайку“, „Хайку войни“ и „Смеещият се Буда“, „Сегавечно“ си остава една лековато и приятно поднесе история. Чете се бързо и в интерес на истината в по-голямата си част грабва вниманието, но нищо повече.

А, да, и учи да се живее сега и завинаги. То това е и сегавечно, де.

За съжаление, що се отнася до мен сега Ланю остава по-скоро като донякъде посредствен прозаик. Сега, а и в сегавечно…

Винаги съм харесвал хайку, но съм го възприемал като нещо твърде сериозно, почти наддуховно, с което шега на бива. Е, „Човекът, който пишеше хайку” на Дейвид Ланю абсолютно ме обори и то без да сваля божествената окраска на традиционните японски миниатюри.

Историята е за един селски младеж, който мечтае да стане поет и един ден блянът му се сбъдва – издекламира свое хайку на великия учител Чаша-чай (той е и единственият персонаж базиран на реална личност – прочутият Кобаяши Иса) и е приет за ученик на хайку-майстора. Зъбльо, така се нарича пишман-поетът, всъщност се оказва доста добър в творенето и единственото, което му трябва е да усвои духа на хайку – или да подражава на охлюва, катерещ Фиджи, както самият Ланю казва в едно от своите обръщения към читателя.

Романът е нацепен на части – действието ту е в Стара Япония и следва приключенията на Зъбльо, Чаша-чай, трима странстващи поети (песимистичният и черноглед Куро, вечно пияният веселяк Мидо и Широ, който безмълвно изрича всяко свое хайку) и един безнадеждно погубен от любов даймийо, ту се пренася в Ню Орлиънс, където самият Ланю следва словата на Буда и ги записва със старата си химикалка „Бик”. Времето и пространството обаче, под кукловодската писалка на Ланю, често се преплитат – така и в един момент Зъбльо се оказва влюбен в една от приятелките на Ланю, а писателят се оказва лице в лице с едно от ключовите места в живота на младия поет, живял преди почти две столетия.

Със сигурност обаче традиционната ви представа за хайку и сериозните стари японски поети ще бъдат преобърнати – и то в положителен смисъл. Инсигнацията на Зъбльо като поет например се случва, когато той довършва едно хайку на учителя си… изписано с пикня в снега (разбивайки леда/прас!/отидох в нужника). Или пък литрите саке, които се леят по време на поетичните сбирки и гениалните стиховете, които се раждат, разбивайки на пух и прах пуританските възгледи на „възвишените” читатели.

Цитирам ви и четири от любимите си хайку в „Човекът, който пишеше хайку”, като се надявам, че издателство „Изток-Запад” и преводачката Светла Христова няма да се сърдят. Просто няма как обаче толкова невероятен превод да не бъде споделен с повече хора!

Абсолютно препоръчвам „Човекът, който пишеше хайку” на Дейвид Ланю – както и колегата Блажев впрочем. Особено ако Япония ви е интересна, а хайку-поезията ви е присърце – защото, освен всичко друго, романът е и брилянтен наръчник за писане на традиционните миниатюри!