„Наръчник на оптимиста“. Ще се усмихвате, ще плачете и ще се влюбите…

Наръчник на оптимиста - Матю Куик

Невъзможно е да започна това ревю от другаде, освен от филма.

Въпреки че някой може да сметне излизането на български на книгата „Наръчник на оптимиста“ за позакъсняло (едноименният филм по романа излезе през 2012, а нашумя силно в началото на 2013 г. заради Оскарите), по-скоро не е така.

Истината е, че много харесах екранизацията (преди около година) без изобщо да предполагам, че е по книга. И хоп, преди няколко дни от „Емас“ научавам, че е тя тъкмо излязла от печатницата, получавам я и я отварям със смесица от:

1) Нетърпение, по дяволите, обичам този филм!;

2) Притеснение, че любовта ми към филма ще ми развали кефа и най-вероятно дори няма да дочета книгата.

Оказа се, че една година е точното време, през които да се гледа филма/чете книгата (или обратното). Двете версии са достатъчно различни, за да не си пречат изобщо, фабулата е силно разместена, а за 12 месеца си забравил доста от детайлите, които евентуално биха присъствали и в двете заглавия.

Единственото, което те афектира, докато четеш, е, че неминуемо виждаш главния герой като Брадли Купър, а баща му – като Де Ниро (но е спорно дали това е негатив, още повече, че решението на издателите е да сложат на корицата постера на филма).

След тази пространна прелюдия, заговарям за самата книга.

„Наръчник на оптимиста“ е прекрасна! Разказана е през очите на нашия герой Пат – 30-ина годишен мъж с психично разстройство, причинено от травма в миналото, довела до раздялата със съпругата му, Ники.

И така, в началото на романа нашият Пат излиза за домашно лечение от психиатричното заведение, където е настанен. Цялото му ежедневие е посветено на три неща – мисли как да си върне съпругата Ники, многочасови тренировки, за да е във форма, когато Ники се върне, и мачовете на Орлите.

Естествено, някак от самото начало всеки знае, че няма изгледи тази Ники да се върне. Пат обаче разсъждава трогателно и умилително като дете – той се упражнява да е мил, а не прям, тренира неуморно, защото Ники се е влюбила в него, когато е бил в добра форма, чете любимите ѝ книги и очарователно и неразбиращо ни ги преразказва (има няколко глави, в които Пат дава своя прочит на литературни класики като „Великият Гетсби“, „Сбогом на оръжията“ и „Алената буква“ – просто не може да повярвате колко сладко той се възмущава, че Дейзи не отива на погребението на Гетсби).

Той вярва, че всичко си има позитивна страна, 15-километровите му кросове винаги са насочени към слънчевите лъчи, а животът е един режисиран от Бог филм, който неминуемо завършва с хепиенд. Дотук добре – долу-горе ви обясних що за странен тип е Пат.

Сега се появява герой №2 – Тифани, също психо като Пат, даже абсолютна ненормалница, която през цялото време ту обикваш, ту намразваш. Персонажът на Тифани е истинско бижу – действията ѝ, речта ѝ говорят повече от красноречиво за вътрешното ѝ разстройство, за дълбоката нужда да е до някого без да знае точно как да стане тази работа… и за разлика от Пат не вижда нищо позитивно в живота си.

И се връщаме към Пат, който се упражнява да е мил, а не прям, защото Ники не е обичала, когато той е прям. Признавам си, в някои епизоди исках просто да хвърля книгата с въпроса:

„Защо хората са такива гадняри, той искаше само да помогне“,

понеже понякога Пат се оказва в такива безизходици, че действията му, били ти и правилни, се възприемат погрешно. И собствените му мисли за равносметката са убийствени, по детски интерпретативни и непринудено трогателни.

„Наръчник на оптимиста“ бъка от проблемни герои – освен двамата главни и недосегаемата Ники, тук са бащата темерут на Пат, чието настроение се влияе само от представянето на любимия футболен отбор и който някак не може да приеме, че синът му е луд, клетата майка, която да се справя с всичко и е на ръба да зареже целия си живот, братът и жена му, хилавият най-добър приятел и скептичната му съпруга, верният другар на Пат от психиатричното заведение (или „лошото място“ – както той сам го нарича).

Романът беше чиста наслада за читател като мен – с приятен съвременен превод, написан на прекрасен език, предизвиква почти цялата палитра от емоции, за които мога да се сетя (накрая дори сълзи ми напираха, честно, неведнъж из книгата избухвах в неочакван смях, а наивните разсъждения на Пат ми вадеха усмивката, която обикновено крия), забавен, тъжен и умилителен.

Освен това „Наръчник на оптимиста“ е практически за всеки –

не мога да си представя човек, който да затвори последната страница и равнодушно да каже, че не му е харесало. Просто не мога – Матю Куик си е свършил работата на много, много над средното ниво.

И да, препоръчвам го горещо.

П.П. Коректорските грешки се броят на пръстите на едната ръка, обаче са наистина дразнещи.

Габи от Аз чета също харесва книгата.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )

 

Comments

  1. […] Други ревюта: Книголандия Аз чета Книгозавър Литературата днес Четецът Ловци на […]