Нина Бранкович от „Дневният живот на нощните пеперуди“: Презирам нещата, на които се кланят хората

Denica-Dilova-Dnevniyat-jivot-na-noshtnite-peperudi

Ревютата за любимата ми Деница Дилова и романът ѝ „Дневният живот на нощните пеперуди“ се нароиха доста – има силни и слаби, сериозни и не дотам, много позитивни и малко негативни. В това многообразие, запитах се, къде мога да се вместя аз? Защо да се вмествам изобщо в изброяването на качествата на книгата, след като списъци с тях вече бликат из блогове и групи във „Фейсбук“?

И как мога да кажа нещо все още неизказано – отвъд това, че романът притежава забележителна структура, забавен е, чете се на един дъх, от всяка страница лъха очарователен цинизъм, изреченията са плашещо завладяващи афоризми, а главната героиня, Нина Бранкович, е от онзи тип скици, които по-добре да не се хващаш да рисуваш?

Много просто – дирижирах интервю с Нина Бранкович. Нейните отговори в него са точни цитати от книгата (с много леки козметични промени на места). Те, разбира се, са извадени от съответния си контекст и публикувани без благословията на писателката Деница Дилова, още по-малко на издателите ѝ от „Сиела“. И въпреки това говорят много сами по себе си. У моите въпроси ще забележите това, че са не на място.

Мислите на Нина и пърхащото ѝ обаяние достигат до вас благодарение на Литературата Днес и Преслав Ганев.

– Здравей, Нина! Преди време ти беше успешен главен редактор на регионален вестник, а после внезапно изчезна, сменяше периодично работата си, беше в автомивка, беше продавачка, какво ли не. Какво се случи във вестника?

– Един следобед разбрах, че нещата не отиват на добре. Разбрах го в момента, в който седнах пред компютъра, отворих тефтера с информация, източих снимките от служебния Pentax и осъзнах, че няма да мога да напиша нито ред. Не само сега, но и утре, вдругиден, никога. И не ме мързеше. Просто вече не ми се правеше това, което правех седем години, ден след ден.

– И започна да миеш коли от сутрин до вечер. Но как се промениха нещата в същината им, отвъд смяната на работата?

– Да казвам „не“ вкара живота ми в нови релси. Той стана истински. Ако думата „да“ отваря някаква врата, то тя след определено време се оказва грешен избор. А думата „не“, затваряйки вратата, отваря десетки други.

– Всичко опира до избора?

– Човекът е единственото живо същество, което непрестанно прави избори, за които рано или късно съжалява. Друга изцяло негова особеност е, че ако не ги направи, пак съжалява. Целият живот преминава в безкрайни терзания и съжаления. Това дори едно улично куче не го преживява, дори то намира смисъл и радост в помиярския си живот. Дори то не си навлича врагове само, тъй както само човек умее да си навлече.

Казваш, че нямаш близки приятели освен един – Даниел. Разкажи ни за него.

– С Даниел презираме по-голямата част от нещата, на които се кланят хората. Хомосексуалист, който отрича гей-връзките и непрекъснато им се подиграва – нямаше как да не ме спечели. Да ми вменява, че сексът е абсолютно безполезен и тъп, човек, който не спира да се чука с когото му падне – не можеше да не го харесам. Той присъстваше в живота ми с тежестта на майка, баща и трима братя.

– Ти си героиня от роман, не е ли малко клиширано най-добрият ти приятел да е хомосексуалист?

– Забелязвам, че много хора покрай мен се впрягат на тема принципи. На бой налитат даже. Принципите не са нещо велико, извън и над битието ни. Те са най-обикновени правила, съобразени с нуждите ни. Имах познат, който си беше нисък, за мъж си беше направо тапа. Та той все ни натякваше принципа си „по-секси е в една двойка, когато жената е по-висока от мъжа“.

– Устройваш истинско тържество на вулгарността и цинизма – нещо, което може би малцина очакват от една дама. Мислила ли си какво би било, ако се беше родила мъж?

– Ако бях мъж, щях да съм с голям член, в това изобщо не се съмнявам. Но радостта ми щеше да стига до там! Щях да съм непрестанно с проблемна ерекция, просто щеше да ми пада винаги когато трябва да ми стане. Сигурна съм. Щеше да ми пада от напълно безобидни неща. Например от безмозъчни същества насреща ми, от нелоялна конкуренция, от високи очаквания, от пренавиване, от студени крайници, от нахлули спомени, непозната миризма и кой знае още от какво. Ако бях мъж, досега да съм скочил от някоя тераса.

– Имаш много критичен език що се отнася до четенето, твои размишления по темата станаха много популярни в социалните мрежи. Какво са ти направили горките четящи хора?

– Четенето дава само повече власт на лошото. То прави онова, което правят и парите, с тази разлика, че за лошата страна на парите никой не храни съмнение. Някога четенето може и да е било полезно, но в новия век служи на злото. Четящите са обикновени мошеници, които внушават, че едва ли не ги ръководи Божията промисъл. Богатите са роби на парите, те нямат нужда от книги. Бедните и онеправданите – истински свободните – също не се нуждаят от тях. Книгите са мечът на средната класа, класата на пълните неудачници, в която попадам и аз.

В личен план тази нездрава любов към книгите не ме направи нито по-добра, нито по-щастлива. Четенето ме направи първо надменна, после самотна, а накрая ме подлуди.

– Но все пак продължаваш да четеш непрекъснато?

– Искам да съм компетентна в колкото може повече области. Пълно прахосничество на дните ми.

– Какво ще кажеш за това интервю, сърдиш ли се, че си го съчиних?

– Да те няма в интернет, означава да те няма изобщо.

Защо наистина Нина Бранкович говори тези неща и цялата ѝ история – в романа „Дневният живот на нощните пеперуди“. Със сигурност книга, която си струва четенето (пък дори и да си навлечете гнева на героинята заради това).

Comments

  1. […]    „Дневният живот на нощните пеперуди“ („Сиела“, 2015) изникна съвсем неочаквано от конкурс за нов български роман, въпреки че самата книга прилича по-скоро на експеримент в жанра роман или сборник с истории, които напомнят на тясно свързани разкази, подредени хронологично. Човек би си помислил, че тук нещо не е наред, но по сериозното вглеждане, а и самото прочитане на този текст, могат да наведат на мисълта, че тази книга си е точно на мястото в този конкурс. Различността ѝ, естествено, може да накара всеки да изпита или респект за смелостта на Дилова да се опълчи на стандарта, или разочарование, защото всъщност текстът вътре не е напълно фокусиран към определен сюжет, а е изграден въз основа на впечатления от „българската действителност“, разпръснати из цялата книга. Ако аз бях на мястото на оценителите в конкурса, това произведение веднага би се запечатало в съзнанието ми достатъчно силно, че да го придвижа до финалната права – нещо като: „прави толкова силно впечатление с различността си, че самото то е една цяла категория“. Но да оставим конкурса.    Всъщност произведението на Дилова е леко като перце, т.е. не тежи с някакви фундаментални истини, описани във философски мащаб, а се опира на разбиранията на българина за живота и как всъщност стоят нещата през 21 век на местна почва. Иронията е просто навсякъде, а репортажния стил на писане внася доста свежест в наглед пълната с клишета книга. Но така или иначе всички си знаем какво представляваме като народ, за какво се борим – и това ни е напълно достатъчно, т.е. не е необходимо повече да разискваме този въпрос. Но поднесено почти лековато, с някаква естествена делничност, „Дневният живот на нощните пеперуди“ приканя да обърнем внимание на личните си страсти, прикрити зад фалшивите ни образи за пред обществото. Всеки си има слабости и никак не се гордее с тях, затова и е написана тази книга – да ни се подиграе, да наруши идилията ни в общество, в което общата промяна е проблем от личен характер. Чест прави на Дилова, че е рискувала да поднесе своето ястие на езика на „простолюдието“, ако мога така да се изразя. С това не може да спечели абсолютно нищо, камо ли да стане причина за инициирането на някаква колосална реорганизация сред човешките несъвършенства – примерно разместването на личните приоритети. Но пък книгата я има тъй или иначе, затова можем да се посмеем на Нина Бранкович и нейните пословични дръзновения да стане нов човек насред прецаканото общество, което я заобикаля. Но как се прави рестарт? Ами пращаме на Нина едни гадни обирджии, които да я ступат хубаво на поредното ѝ работно място, за да ѝ дойде акъла. Сещате се, че обикновено колосалните личностни проблеми започват да се решават след досег със смъртта – започва едно преосмисляне на приоритетите и… ето ти нов човек.    Сюжетът тук е един невидим спътник – по-скоро призрак, – който придружава читателя, докато тече действието в книгата. Няма много от него и е по-добре да хвърлите око на задната корица, където точно три изречения обясняват всичко напълно изчерпателно. Но за Дилова това не е проблем, защото тя просто пише по този начин – комедийно-иронично, без да се съобразява с жанровите ограничения, напълно адекватно за посоката, в която се е прицелила.    Накратко: Нина Бранкович се „труди“ като главен редактор в провинциален вестник под закрилническото крило на шефа си, оценил по достойнство младостта, красотата и не на последно място – умът ѝ. Но за Нина работата принципно означава насилие, което се търпи от всички хора, независимо от моментното облагодетелстване, което носи. Скоро отегчението я обзема напълно и тя решава да промени нещата, като започне работа в един от другите бизнеси на шефа си – в автомивка. Причината е да не го ядоса, ако напусне доходоносната си професия – все пак отново ще работи за него, макар и на друго място. Следва ново предизвикателство в магазин за бельо, докато един ден не идват обирджиите, за които споменах по-горе. И като че истинската промяна най-сетне може да настъпи.    „Дневният живот на нощните пеперуди“ е забавна и остроумна, поднесена като богат обяд в ресторант от средна категория. Но това не е обидно заключение от моя страна, защото книгата наистина е предназначена на много широка аудитория, и да се търси в нея някаква свръх изключителност би било просто дирене на нещо несъществуващо. Ако се захване сериозно, човек би извадил от нея десетки откъси, които правят впечатление с интелигентната си постройка и внушение. Вече прекалих със споменаването на иронията, но тя все пак е една от главните атракции. Деница Дилова е успяла да покаже майсторство и това си личи. Четете и се забавлявайте – това е целта на книгата! Аз няма как да и сложа много висока оценка, защото се впечатлявам от съвсем други неща, но пък и не смятам прочитането ѝ за изгубено време. Позабавлявах се и това е. Оценка от мен: 3.6 / 5 Други ревюта: Аз чета Библиотеката Литературата днес […]