„Пушкин имал четирима синове, и всичките идиоти. Единия не го бивало дори да седи на стол и непрекъснато падал. То и самият Пушкин не можел много-много да седи на стол. Случвало се — пълен ужас! — седят си на масата: на единия край Пушкин непрекъснато пада от стола, а на другия — синът му. Просто да ти стане лошо.“

Даниил Хармс, сред „Анекдоти из живота на Пушкин“, 1939

Събота следобед в София, дете някъде из квартала неистово пищи, мрачно е времето наоколо, а какво ли е в Бразилия? Това изглежда се чуди Колето Панкин (въпреки че не е в София, а на Моховая улица в Ленинград). Или пък хич не се чуди, защото, решен да се развее някъде по-далеч, твърде уверено заявява на приятеля си Петята Ершов:

„Аз ще замина за Бразилия“.

Колето Панкин и Петята Ершов са две хлапета от Русия, които може да са съществували, но може и да не са. Или поне са съществували точно толкова, колкото е съществувал и Пушкин, на когото не расте брада и който много обича да замеря с камъни. Сиреч, Пушкин-ът на Даниил Хармс. Ето защо: „Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше“ е детска книжка от 1928 г. на гениалния руски авангардист, на която вече и българските деца ще могат да се чудят и маят.

Историята си е типично Хармсова – не можеш да й хванеш края. Търсиш папагал за подарък, намираш туземци, говориш си с туземците на техния (според теб) език, бият те, питаш за Павел Иванович, пръкне се Константин Константинович. Шантава история, но който го е страх от падащи баби, да не ходи при Гогол. Или пък да ходи – като си говорим за Хармс, никога не знаеш кой съвет е удачният.

„Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петята Ершов хич не вярваше“ изглежда като прекрасно четиво за три групи хора:

• фанатични почитатели на Даниил Хармс (като мен), които и трийсет пъти да са прочели „Съкращения“ (примерно), все не им стига;
• почитатели на разказваческия авантюризъм, които преди да си легнат вечер се прекръстват пред „Приказки по телефона“;
• дечица с развинтено въображение и уклон към измислиците, за които словесният рисунък на Хармс ще е сладък и изкусителен като меда за Мечо Пух, лудостите за Карлсон или шишенцето „Изпий ме“ за Алиса.

Май за последните Колето Панкин е и най-добрият избор. Върлите фенове на Хармс може и да не открият най-добрата страна на ненормалния си любимец (а той наистина е ненормален – симулира шизофрения изключително умело, за да не бъде мобилизиран в „това лайно“ съветската армия), но лудешките истории през очите на връстник няма как да не се понравят на някой бъдещ творец-експериментатор.

На бъдещия творец-експериментатор ще се харесат и изящните илюстрации, с които е гарнирано приключението на Колето Панкин и все несъгласния му приятел. Автор на оформлението и рисунките в книгата е художникът Дамян Дамянов. Преводът на български е на Бойко Ламбовски, а книгата е под знака на издателство „Лист“.

Ако още се колебаете за „Как Колето Панкин летя за Бразилия“, недейте – така или иначе няма рационален аргумент да харесваш творчеството на Даниил Хармс, все трябва нещо да ти е сбъркано, за да си паднеш по него (или през прозореца, от прекомерно любопитство). Та, ако още се колебаете, просто последвайте съвета на авиатора Константин Константинович:

„Еее, хайде, мътните да ви вземат! Качвайте се в аероплана, момчета, ще летим за Бразилия“.

Текстът е публикуван първо в „Площад Славейков“.

„Имало едно време един замък, който се влюбил в птичка.“ Ама че шантаво, а? Можеш ли да познаеш кой е написал това изречение? Не е Луис Карол, не е Алън Милн, не е дори и Джани Родари, никой от тях не е, а ти сигурно даже няма да повярваш кой му е авторът, защото авторът му е Е. Е. Къмингс, когото сме чели сума ти пъти, губили сме се сред незавършените му строфи, смайващи запетаи и отворени скоби, а сега, в края на това дълго-дълго и енигматично изречение, го виждаме и като разказвач на детски приказки, и то не какви да е детски приказки, ами такива за слон и пеперуд, за Аз и Ти, за пай с комари и даже за един старец, който пита ли, пита „Защо?“ и, честно ти казвам, вбесява цялата Вселена.

Квадратното томче на „Слонът и пеперудът“ (в оригинал – Fairy Tales, или просто „Приказки“, публикувано през 1965 г., след смъртта на Къмингс) съдържа четири чудни истории, които оплитат в себе си герои, дето и най-разюзданото въображение трудно ще обвърже.

Де се е чуло и видяло например замък да се влюби в птичка? Или милиони милиони милиони хора да си оставят тревогите под ябълковото дърво на добричък, синеок и жълтокос вълшебник чааак на най-най-далечната звезда? Или даже бял кон, който не обича чай – бива ли такова нещо?

Приказките на Къмингс се закачат със закостенялата трезвеност на възрастния ум, те са красиви и мили истории, в които любовта и приятелството побеждават самотата и безметежността на нищоправенето. Тук щастието лъкатуши победоносно и буди радостни усмивки (о, да, съвсем не е като разтрисащите самоубийствени помисли при триумфа на небитието, които тегнат след четене на поезията на е. е. къмингс), тук доброто тържествува, а злото е прокудено с чутовен трясък.

Що се отнася до езика, той е толкова жив, толкова естествено мелодичен и чаровно наситен с ефектни повторения, че освен да се наслаждаваме на всяка стъпка в него, можем само да поздравим преводача Владимир Молев. Учудващо е как с такава лекота можеш да предадеш и нежната феерия на „Слонът и пеперудът“, и (например) отвратната смрад на доминиканска клоака (в „Краткият чуден живот на Джуно Диас“).

Няма как тук да не се спомене и оформлението на изданието. Илюстрациите са на художника Юлиян Табаков, който с работата си не просто поставя заслужени одежди на четирите приказки, но и категорично надминава оригиналната визия на изданието. Лишените от всякаква претруфеност рисунки са удоволствие за гледане – но, съобразно клишето, и хиляда думи тук не могат да опишат въздействието и на един щрих на Табаков.

Илюстрация: Юлиян Табаков, „Слонът и пеперудът“, изд. „Лист“

Къмингс създава приказките за дъщеря си Нанси, когато е малка – и без никакво съмнение публиката им са точно дечицата в онзи най-чудесен момент на влюбването в книгите и в четенето. На фона на абсурдния кич и болнавата естетика, които заливат пазара ни в последните години (престъпно е какви продукти се предлагат понякога на невръстните читатели), „Слонът и пеперудът“ е една вежлива демонстрация колко важно е да даваме на децата си умни, красиви и добри книги, да не ги подценяваме с претупани полуфабрикати.

В крайна сметка, литературата е един от най-преките пътища да се живее щастливо… щастливо, колкото – както казва Къмингс – може да са щастливи една птичка и един замък.

* Текстът е публикуван за първи път в „Площад Славейков“.

България, началото на 40-те години на ХХ век. Директорът на Русенския театър отменя представление, за да се проведе среща на гостуващи детски писатели с малките им почитатели – в четири препълнени салона. Писателите пристигат вечерта, на перона на гарата гърми музика, улицата чак до града е почерняла от хора. В Айдемир посрещачите на писателите тичат ведно с колата на авторите и хвърлят цветя по нея. Насред пътя към Силистра стотина селяни и ученици спират автомобила, след часове чакане, за да помолят авторите да дойдат и в тяхното село.

Славни времена е виждала българската литература за деца през първата половина на миналия век. Толкова славни, че Ран Босилек, тогавашният големец в жанра, става двигател за учредяване на Дружество на детските писатели през 1931 г. Организират се множество четения, срещи с писатели, тържества, действа се активно за обогатяване на детските библиотеки, създава се театрална школа, излъчва се детско предаване по Радио София. Повече от десет години Дружеството издава книги, антологии, листовки за деца, посочва им „ведрия път към хубавото и доброто“.

Дружество на детските писатели, 1931 г. Снимка: „1943. Антология за деца“

През септември 1943-а се задвижва един от най-мащабните проекти на Дружеството. До членовете, тогава 99 на брой, е изпратено писмо – изискват се „по един хубав портрет, био-библиографични бележки и автограф, написан с туш или черно мастило“, както и до ноември да изпратят до пет стихотворения (на „стихотворците“) или разказ до четири страници (на „разказвачите“). И действително – половината откликват, а през декември срокът е удължен, за да успеят и останалите.

Но идва 10 януари 1944-а. София е бомбардирана. Част от елита на детските автори бяга към провинцията, губят се контакти, забавя се комуникацията. Сетне настава Девети. Ръководството на Дружеството набързо е сменено с подходящи хора. Мнозина от някогашните членове не просто са изключени, но и влизат в черния списък на властта. Книгите им се изземат, днес знаем имената им, не творчеството. Детската литература придобива друго лице. Отхвърля се законовата забрана за политизация в нея. Става задължително съобразяването с новите идеологически постулати и партийната символика. Актуалните теми вече са пионерските лагери, тимуровските команди, „народните врагове“, децата се интересуват от танкове и самолети, славят „чичко Сталин“ и „чичко Димитров“, Девети септември става „най-великият всенароден празник“.

Илюстрация: „1943. Антология за деца“

А какво се случва с материалите, изпратени за Антологията през 1943-а? Седемдесет и пет години те са в неизвестност, докато не биват открити от литературни изследователи в архива на Дом-музей „Ангел Каралийчев“. Благодарение на Румяна Пашалийска (голяма част от текста по-горе е базиран на нейни думи), Петър Величков и издателство „Просвета“, днес, през 2018 година на българския пазар виждаме „1943. Антология за деца“ – поглед към минало, за чиято забрава са положени доста усилия и насилия.

Асен Разцветников, Дора Габе, Елисавета Багряна, Калина Малина, Змей Горянин, Яна Язова са малка част от имената, които попадат в изданието на „Просвета“ – с портрети, с автографи и с текстове, които говорят за доброто и справедливостта, за красивото. Някои от работите са придружени и от илюстрации – а знаем отлично, че по онова време за оформлението на детските книги (които по действащия закон трябвало да имат „изящна външност“, моля, отбележете това!) се грижат някои от най-големите български художници. В книгата има рисунки на Вадим Лазаркевич, Илия Бешков, Георги Атанасов и още…

В изданието са поместени работите на близо седемдесет автори – стихове, разкази, приказки, легенди, поговорки и какво ли още не… истории, в които неизменно честността е възнаградена, а лошотията възмездена; истории, в които триумфират висшите ценности и които са написани на възхитителен български език.

Но не бих се наел да кажа, че днешните малчугани биха чели с интерес подобни текстове – за тях биха били безкрайно чужди тематиката и сюжетите (които самият аз познавам не от опит, а от четене на книги). Това, което не би било чуждо, е общото послание, приятният послевкус, а понякога и свенливо запазената сълза при прочита на този или онзи разказ.

Защото „1943. Антология за деца“ не е антология за деца през 2018-а. Това е книга, която можеше никога да не видим (едно от най-тъжните неща при прегледа ѝ са множеството случаи, в които към библиографските справки има забележка от днешните съставители, че дадени книги не са открити и практически вече не съществуват). „1943. Антология за деца“ е безкористен източник първо на естетическа наслада, а сетне на малко тъга.

Наистина – четейки я, виждаме ведрата подкана към хубавото и доброто. А колко често някой чистосърдечно ни зове натам?

П.П. Предпочетох да изнеса тази бележка извън корпуса на текста, защото тя няма място там. Но без никакъв свян критикувам издателите от „Просвета“ за разпространението на тома, който вече най-малко две седмици (от първия път, когато видях отпечатаната книга – но може и да е повече) не може да се открие в никоя от големите вериги книжарници. Сериозен минус е и липсата на издание с твърди корици, каквото този труд с положителност заслужава.

* Текстът е публикуван за първи път в „Площад Славейков“.

Петя Кокудева и „Малките същества”

Вълшебница, излязла от някоя книга с приказки. Носи големи очила и цветни шапки. Всичко в нея подсказва, че историята, която ще чуеш, ще бъде много добра. Своите приказки обаче Петя Кокудева разказва в стихотворна форма. И не принцове и принцеси ще срещнеш, а поредица от странни малки същества. Това, което пише, са „детски стихотворения за възрастни” – измислен жанр, в който се чувства удобно.

Откакто се помни, винаги е писала по нещо, но решава, че иска да публикува нещо свое, когато е на 27 или 28 години. Първото, което споделя с хора, е нейната първа героиня – Лулу. Тя е „момиче с размер на фъстък”, изрисувано от италианската илюстраторка Ромина Беневенти. „Лулу” се появи на пазара през 2011 г.

 Докато се създават историите на Лулу, се раждат и други герои. Те живеят във втората книга на Петя Кокудева – „Малки същества”.

Първият от тях е Господин Ентусиазъм, който така и не влиза в книгата. „Имаше една Мърморета, която имаше музей на мрънкането. Тя впоследствие отпадна”, разказва Петя. Отпада и Чудодей, чиято работа е да възпитава чудесата в това да не са мързеливи.

В началото на книгата стоят фазтазмусите. Те са същества, които обичат да изследват грешките. Накратко – те са любопитковци, които откриват нови хоризонти. Нещата, които за много хора звучат като грешки, за фантазмусите са интересни идеи.

„Много са любопитни и не понасят всичко, свързано с рутина, непрекъснато разглобяват, търсят грешките на езика”, разказва Петя. Тя разбира от фантазмуси, защото самата тя е такава. Често открива истории в лапсусите на хората.

„Преди година или две с един приятел пътувахме. Той чу сирената на пожарната кола и каза: „поражогасител” и се заговорихме за това колко хубаво би било да има гасител на пораженията на хората. Такива неща гледат да дочуват и разбират фантазмусите”, разказва Петя.

В крайния вариант на книгата са отпаднали много от лошите същества и са останали предимно добрите. Това не е резултат от нарочна подборка, а просто при работата с редактор някои от съществата са се оказали не съвсем готови. Докато Петя мисли в същества, редакторът на книгата – Екатерина Йосифова, разглежда текста като поезия. Отпаднали са тези текстове, при които двете не са успели да постигнат единодушие по въпроса дали идеята на стихотворението е добра.

Петя определено не пише типични стихотворения. За нея по-интересни са сюжетите в поезията. И въпреки че текстът не се разгръща в класически вид, тя държи на малките истории, които да се запомнят.  

из Малки същества

Формулировката „детски стихотворения за възрастни” казва на възрастните, че те,  след като са били деца, винаги ще бъдат.

Това не означава да се вдетиняват, а за Петя по-скоро човек, както има две полукълба на мозъка, така има и зона, която мисли по такъв начин. „Нещата, които ти се случват за пръв път, както в детството; идеята за това да се изненадваш; да правиш някакви абсурдни връзки, защото нямаш достатъчно натрупана информация – всички тези процеси сами по себе си не са детски, а по-скоро са процеси на учене”, казва Петя.

От друга страна, децата са по някакъв начин и възрастни. „Те порастват и са в това непрекъснато – те непрекъснато стават по-възрастни, живеят в света на възрастните, всичко, с което имат съприкосновение – тези неща в моя живот са много по допирателна. И аз се чувствам хем и дете, хем възрастен. Затова си мисля, че може би и другите хора имат такива преживявания”, казва тя.

„Например отиваш на нова работа и си като на първия учебен ден в първи клас – ти си на 35 примерно, но те е страх от това да сгрешиш, действаш опипом, много внимателно да не би някой нещо да не е ок. Това пак е някакво адаптиране в живота на възрастните”, казва Петя.

Децата за малките същества

„Голямото ми желание е да успявам да пиша по-добре за деца”, казва Петя. Въпреки че сега „Лулу” има много читатели и приятели, които са възрастни, за Петя по-естествено е общуването с деца.

Петя доста пъти е чела стихотворенията от „Малки същества” на деца, преди да излезе книгата. Казва, че те доста се забавляват, защото измислят заедно. Тя не просто им чете, а ги провокира да коментират срещата си с определено същество, да кажат как го виждат.

Например в началото може да им даде само името и те да й кажат какво си представят или само рисунката, защото Ромина Беневенти е направила рисунки към някои от текстовете още преди книгата да излезе. Разбира дали едно стихотворение е харесало на децата по това кога смеят повече и къде се концентрират и нещо им е интересно, и къде не. Логично е, че по-комичните, по-естествено смешните неща на децата са им близки, казва Петя.

из Малки същества

Най-интересната ѝ среща с деца е била училището за незрящи деца в София. Там заедно с децата измислят същества по звуци. „Аз им пусках много кратки звуци. Например вещица, която хърка или петле, което кукурига, или влак и започваме да измисляме какво същество издава този звук и вече градим някаква история от тези звукови елементи. Бях много изненадана с колко ентусиазъм и въображение бяха тези деца”, разказва Петя.

Принцовете и принцесите определено не са интересни за Петя Кокудева. Още от дете тя слуша плочи с приказките на Шарл Перо, но голямата ѝ страст са книжките за животни. Според нея те имат много ясен характер, който може да доловиш, някаква типология. „Когато имаш една мечка, тя стои авторитетно”, казва Петя.

Вероятно затова и темата на следващата ѝ книга биха били животните и по-конкретно – сурикатите. Възхищава се на начина, по който е устроено обществото им. „Много ми се ще да има страхотна книжка със супер илюстрации за тях”. 

Петя колекционира илюстрации на детски книги, както и анимационни филми. Интересни са ѝ техниките за стимулиране на децата и на ученето, видовете и типовете училища по света. Извън света на фантазмусите и поезията Петя Кокудева работи в рекламна агенция. На хората наоколо им е странно голям човек да се вълнува от неща за деца.

 „Може би няма количествено натрупване на детска литература и много хора в България я възприемат като сладникава. Това е, защото нямаше преведени страхотни автори като Шел Силвърстийн, Туве Янсон. За Туве Янсон не всички са чували. Това са автори с книги, които съвсем не са класически приказки в стил „Дисни” и хората може би имат и по-изместено възприятие за това какво е детска литература”, казва Петя Кокудева. Затова и когато околните чуят, че пише за деца, не могат да си представят какво реално прави.

„За мен детската литература е въображението, качено на таванския му етаж – когато човек стане повече въображение, отколкото ум, а това понякога може да изглежда налудничаво”, разказва Петя. Според нея въображението не трябва да е лукс, измислянето не трябва да е нещо, което правят „криейтив хората”.

„Някои се обявяват за творци и излиза, че другите са обикновени – старая се, когато се срещам с деца, да ги накарам да видят, че те са съвсем способни да измислят”, казва тя.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )