От години като пример за много добър сборник с разкази давам „И други истории“
на Георги Господинов – бидейки толкова бързи, оригинални и оперативно лишени от клишета, те носят непринудено удоволствие за всеки опитен читател.
Моментът, в който зачетох „И всичко стана луна“, разбрах, че 12-те години чакане за нов сборник от Г.Г. са си стрували напълно*. Всичко тук е с няколко класи над познатото ниво – праща те в пулсиращата безтегловност на „Невидимите кризи“, но вече с невероятна литература!
„И всичко стана луна“ съдържа точно 19 разказа – когато ги четеш поред, сякаш всеки следващ оспорва мястото на предишния ти фаворит. Изключително оригинални сюжети, подплатени от страхотни заглавия и пълнокръвни герои.
Господинов е известен с тефтерчето си, в което записва мисли по време на пътувания, разходки или дори обикновено шляене (това наскоро ни бе напомнено от поне 3 текста в „Невидимите кризи“) – в него той улавя моменти, които после пренася на хартия. Това е и което виждаме в „И всичко стана луна“ –
детайлите около нас, чиято монументалност твърде рядко осмисляме.
Замисляли ли сте например, че никой не гледа уличните музиканти в очите, но те могат спокойно да оглеждат лицата на минувачите? Или пък кое е най-често срещаното име в света, а и какво може да те откаже от дълго готвено самоубийство? А може би каква е историята на чудак, който търси място във влака за облечена като детенце кукла? Какво всъщност е първи януари** или какво пише на телефонната будка?
Едно от най-омразните ми неща в литературата е един добър разказ да бъде разсечен от непремерено клише. В „И всичко стана луна“ няма нито едно! Една от историите, „Азбука на жените“, дори леко намига към тази особеност на сборника – там главният герой, писател, „откупува“ история за книга от свой приятел от детинство и по време на диалога им му заявява най-категорично, че за клишета в изложението ще сваля цената. Басирам се, че на Георги Господинов цената не е паднала и с една стотинка!
Тук е моментът да споделя и могъщите изречения, с които са издигнати разказите – всяко от тях и само по себе си носи неудържима енергия, отделните истории са като алманаси за афоризми, впримчени в централната линия, но превърнали се в петте ѝ стълба.
Финалите… са разтърсващи (дори и в редки моменти – предвидими).
Дочитайки почти всеки от текстовете, страховита тръпка преминава по цялото ти тяло – като читател си неимоверно щастлив да се докосваш до такава литература, а като човек – озоваваш се изправен пред често неконтролируема емоция. Далият името на сборника – „И всичко стана луна“ например, макар да е с една идея по-сантиментален и нравоучителен, отколкото ми допада по принцип, през почти цялото време ме държеше със зяпнала уста, а накрая, признавам си, и ме разплака. А ако някой просто ми разкаже на маса сюжета му, ще му се изсмея!
Искаше ми се да кажа по няколко думи за всеки от разказите, защото има единици от тях, които не ме възхитиха (като „Обащиняване“ или „О, Хенри“, които се четат през доста блудкава мараня). За съжаление, толкова текст няма кой да чете, а и много ми се иска да оставя максимална част от удоволствието на четящите сборника. Важното е, че въпреки хомогенността, подредеността и цялостта на „И всичко стана луна“, историите в него са плашещо разнообразни – и няма как да е иначе, когато си говорим за над 10 години събиране на моменти, спомени и мисли и съдворяването им с близкото до съвършенство писателско перо на Г.Г.
В последните дни пламенно препоръчвам „И всичко стана луна“ на всеки, с когото говоря.
Ще продължа да го правя и занапред, а подозирам, че това ще стане и една от книгите, които често подарявам.
Но за бога, Жанет-45, такъв сборник има нужда от колекционерско издание с твърди корици!
* „Коледните истории“ са извън сметките, някак…
** „Първи януари винаги е тежък за преживяване, трябва да се оправиш с цялата неяснота на нещо, което претендира да е начало, а е най-обикновен пуст следобед след тежка нощ.“
]]>
Никой не може да е безучастен към „Невидимите кризи“ на Георги Господинов.
Зад тази приятна корица (малко по Екзюпери) има точно 200 страници, разделени в 2 части, всяка от които съдържа по 20 истории.
Симетрията и отвъд тези наглед случайни детайли е удивителна – на задната корица например писателят се е подписал като Г. Г., а на титулната страница името „Георги Господинов“ като в езерна повърхност се отразява като „Невидимите кризи“.
Въобразявам ли си или сборникът е изтъкан в един фантастичен баланс?
Вижте корицата – в горния ѝ ляв край едно почерняло от слънцето дете води на въженце книжен левиатан. В долния десен ъгъл попрегърбен старец унило пуши лула, втъкната между изчетените страници на живота си. Между двете изображения са Невидимите кризи на Георги Господинов.
Има една история, „Европа сутрин, Европа вечер“, в която камбанен звън, вековна монументалност и улична динамика будят Човека, за да си легне часове по-късно сред веселия младежки смях на самотен площад. Тази история е позиционирана в края на първата част, намира се точно във физическия център на „Невидимите кризи“ и сякаш е цезурата на един перфектен стих.
Това не е случайно. Всичко в тази книга е симетрично.
Трудно е да се осмисли сборник като „Невидимите кризи“.
Текстовете в него здраво те държат за раменете, крещят в лицето ти: „Осъзнай се!“ и от време на време те оставят без въздух с по едно коляно в стомаха.
Това не са просто есета, които те карат да поцъкваш с език с думите „Мамка му, така си е“, това са разтърсващи истории, дълбаещи до дъното. Изправят те пред неща, които стряскат, плашат те, понякога са ти непосилни. Неща, които предпочитаме да не признаваме и пред себе си.
И след като вече си се сблъскал сърце в сърце с тях, ги изсипват върху ти и започваш да си пробиваш път пред здравия литературен захват на Господинов в търсене на заветната глътка въздух, да вдишаш от оптимизма му. Бога му, колкото и депресираща, трудна, непосилно смазваща да е „Невидимите кризи“, в нея има точно толкова оптимизъм, колкото ти е нужен, за да върне вярата в човека.
„Невидимите кризи“ подхваща из основи един куп ужасяващо важни теми, които по някаква причина често и незаслужено са извън дневния ни ред. Георги Господинов показва онова, което великите писатели от най-големите литератури са демонстрирали преди десетилетия, векове – че работа на хората на изкуството е да предвождат обществата, да възпитават у тях вкус към красотата на изкуството и да не им позволяват да се изгубят из хаоса на площада.
Това в България е проблем и е хубаво, че най-сетне някой го казва изкусно.
Текстовете в „Невидимите кризи“ подсказват, че е крайно време да започне масовото осмисляне на социализма (чрез лимонада на прах на езика, 1968 г. или стол от Берлинския дворец, захвърлен в кръчмарски заден двор); че без книги светът ни е загубен, а кризите стават наистина сериозни; че българският манталитет чисто и просто е под санитарния минимум.
Есето „Свенлив естетизъм“ например в 2 страници конспектира и надгражда „Бай Ганьо“. „На съзерцаването у нас никога не се е гледало с добро око“, пише Господинов. Онемяването пред красивото е част от други култури, тук, в България, е неприлично да зарежеш копането, за да съзерцаваш напъпило черешово клонче.
А „Черешовото топче“? Символът на българския героизъм, превърнал се в нищо и никакъв декор… при това не е от череша, а и обилно олято с корабен лак. България е страната, където Франция се изчерпва с Айфелова кула с термометър, а чорбаджиите са прекарвали по 3 седмици на вилата на лозето със семействата си, та да мислят градските, че са отишли на чужбината.
Но това е само началото – после Георги Господинов те застрелва с текстовете си за четенето
и за литературата. Изключителни могъщи истории, внушения, всяка дума е на точното си място, поднесена с неповторим, майсторски стил.
„Чудото на четенето“ още ми е в главата, почти изречение по изречение, и само като си спомня лека усмивка се заиграва по устните ми, като знам, че божественият текст е всъщност увод към учебник по литература за VI клас. Наистина не мога да си представя по-добър начин на такава възраст да се възпита любов към четенето.
Или седемте неща, които може да се направят с книга – да се вкуси, посади или просто да си я влачиш на връвчица и да я галиш по коремчето. Преклонението към добрата литература струи от всеки ред – няма как да те остави безучастен.
Снимка: Николай Николов / Public Republic
Но не мога да спестя и някои, смятам, негативни страни на сборника –
в „Невидимите кризи“ наистина има парчета, които са осезаемо по-слаби от останалите. На фона на общия брой от 40-те са може би 3, 4, навярно 5, не ми иска да ги броя. Ако сборникът бе забавен още малко, може би щяха да се намерят заместителите, които да изстрелят „Невидимите кризи“ още по-високо в книжната йерархия. В момента историите под нивото на целия сборник са като досадни правописни грешки в едно съвършено като съдържание произведение.
Освен това повечето текстове за социализма не ми дадоха това, което очаквах. Онези, които засягат личния свят на Господинов, са невероятни, но по-критическите зеят с гигантски пробойни. Те не са слаби сами по себе си, но в миналото съм чел многократно по-силни текстове по темата на самия Господинов и сега очаквах повече.
Като пример мога да дам полемиката за 1968 г., която се разрази преди няколко години между Георги Господинов и друг мой любимец, вече покойния Виктор Пасков. Онези текстове ми откриваха аргументирано, ярко и отблизо противоречивият свят на 1968 г. Пилотната история в „Невидимите кризи“, посветена на прочутата Чешка пролет, просто ми постави раздразнения въпрос: „Е, това ли беше?!“. Лично възприятие, надявам се…
Final summation: „Невидимите кризи“ е абсолютно задължителна книга и не вярвайте на никой, който твърди обратното. Искрено се надявам малко емоционалното ми ревю да ви е убедило в това и поне малко да ви е предало усещанията, които ме влудяваха по време на четенето и дни след това.
След първия си прочит многократно разлиствах отново книгата и препрочитах любимите си парчета. Не се съмнявам, че ще продължавам да го правя – дори само на ниво изречения Господинов е безупречен.
Ако някой ден есетата и историите в „Невидимите кризи“ ми омръзнат, това би ознавало, че безвъзвратно съм разлюбил литературата. Дай боже това никога да не се случи.
По ред на номерата блогърите, които са очаровани от тази книга:
Христо Блажев, първото ревю
Алекс Кръстев, най-синтезираното ревю
Книжния Жор, първият човек в България, който си купи книгата
Virginie в един блог, който не познавах, но веднага отива при Книжните
Освен това бихте могли да прочетете и ревюто за „Физика на тъгата“ в Литературата Днес.
Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )
]]>
Смъртта е череша, която зрее без нас
„Физика на тъгата”
„Една особена смес от легенда и биография, нагласявана в хода на дълги повтаряния по панаирите. История, в която времената се догонват и преплитат. Някои събития се случват сега, други в далечното и незапомено минало. Пространствата също се объркват, дворци и мазета, критски царе и тукашни овчари строят лабиринта на тази история за момчето Минотавър, докато се изгубиш в нея”. Така още в първите страници на „Физика на тъгата”, още в първия разказ за емпатията, Георги Господинов заявява какво може се открие в следващите страници на книгата.
През декември „Физика на тъгата” се появи на пазара и за по-малко от месец стана най-продаваната книга в софийските книжарници.
Кутия за спомени, в която всеки предмет символизира епоха, всяко събитие води все по-навътре в лабиринта от усещания, а Минотавърът, изгубен, търси майка си.
По следите на този получовек-полубик, на звуците от лудницата, през мазета и просторни хотелски стаи и закупени истории – така се движи текстът. Част от разказите са абстрактни разсъждения, а другите – напълно конкретни спомени от социализма, от срещи с хора, от детството и улиците на родния град.
Книгата започва с цитати от реални и въображаеми автори. Самата тя съчетава непрекъснато измисленото и реалното. От време на време изниква и образът на Гаустин – име, известно вече от творчеството на Господинов (“Писма до Гаустин”).
След пролога, в който героят е сбор от раждания и смърти на хора, животни и растения, започва историята за „магесника”. Още самото начало на книгата започва преплитането на истина и сънища, в които един живот е видян от друг ъгъл. Оттам нататък всичко е на ръба да бъде истина. Или е нещо, което всеки някога е преживял. Например въпросът „Как си?” и всичките му възможни отговори от „Не съм” до „Тъпея”.
Дали емпатията има възраст? След колко години спираш да усещаш света около себе си?
Въображаеми разговори с въображаеми опоненти. Всяка история потъва в следващата. Сякаш Ариадна е подарила кълбо от прежда, което трябва да те изведе на прав път в лабиринта от собжствените ти мисли. Целта тук не е убийството на Минотавъра, напротив – за него се провежда специално съдебно дело, което се превръща съдебен процес за едно изоставяне. Целта тук е извървяването на целия път на личната история, на националната история, на човешката история. Между човекоядеца вегетарианец и квантите на остаряването се появяват берачите на лайка, двамата с (не)верните жени и шофьора Маламко в май-щастливия му ден.
От време на време Господинов оставя „Място за спиране”, на което да подаде нишката на читателя. Всъщност няма особено значение, когато Бог е фотон, а след пчелите ще изчезнем и ние, забравили миналото си, излизайки за работа.
Книгата е пълна със списъци – на нетрайното, на съдържания на кутии, на вещите на новобранец, на пусти в 3 следобед градове, с космически капсули и снимки.
Сякаш това не е художетсвен текст, а разказ между приятели, които не са се виждали от години и вместо да отворят Фейсбук, си говорят с думи и снимки.
А и такива приятели има във „Физика на тъгата”. Непрекъснато образи от други текстове на Георги Господинов се вмъкват в страниците с имена, с истории, дори със снимки. Почти истинските заглавия от пресата, истинските събития, падането на тоталитарния режим, новото начало, новите страхове и ограничения. Всичко това е последствие от незабравено детство, в което мазетата са дом и всеки нов ден е път към откриването на доброто у Минотавъра, който е просто изоставено хлапе, като всички нас.
Георги Господинов (44 г.) е един от най-превежданите български автори след 1989 г. Автор е на “Лапидариум” (1992), “Черешата на един народ” (1996, 1998, 2003), “Писма до Гаустин” (2003) и “Балади и разпади” (2007). Съавтор е на две книги-мистификации “Българска христоматия” (1995) и “Българска антология” (1998). Романът му “Естествен роман” (седем издания на български) е публикуван на 17 езика.
Сборникът с разкази “И други истории” (2001) излиза във Франция, САЩ, Чехия, Македония, Австрия, Италия. Американското издание на книгата е номинирано за наградата „Франк О’Конър”. Пише сценарии за късометражни филми, последният от които „Омлет” (реж. Н. Косева) е отличен от журито на кинофестивала Sundance 2009.
Като драмамтург е създал пиесата “D.J.”, която печели Годишната награда “Икар” за най-добър български драматургичен текст (2004) и е поставяна в Австрия и Франция. “Апокалипсисът идва в 6 вечерта” (2010) печели Аскеер за най-добър драматургичен текст и е избрана за международния театрален фестивал в Манхатън, Ню Йорк – “hotINK at the Lark”. Автор е и на трагикомикса “Вечната муха заедно с Никола Торомано.
А тук – ревюто на „Невидимите кризи“ на Георги Господинов!
]]>