Литературата Днес

Никой не може да е безучастен към „Невидимите кризи“ на Георги Господинов.

Зад тази приятна корица (малко по Екзюпери) има точно 200 страници, разделени в 2 части, всяка от които съдържа по 20 истории.

Симетрията и отвъд тези наглед случайни детайли е удивителна – на задната корица например писателят се е подписал като Г. Г., а на титулната страница името „Георги Господинов“ като в езерна повърхност се отразява като „Невидимите кризи“.

Въобразявам ли си или сборникът е изтъкан в един фантастичен баланс?

Вижте корицата – в горния ѝ ляв край едно почерняло от слънцето дете води на въженце книжен левиатан. В долния десен ъгъл попрегърбен старец унило пуши лула, втъкната между изчетените страници на живота си. Между двете изображения са Невидимите кризи на Георги Господинов.

Има една история, „Европа сутрин, Европа вечер“, в която камбанен звън, вековна монументалност и улична динамика будят Човека, за да си легне часове по-късно сред веселия младежки смях на самотен площад. Тази история е позиционирана в края на първата част, намира се точно във физическия център на „Невидимите кризи“ и сякаш е цезурата на един перфектен стих.

Това не е случайно. Всичко в тази книга е симетрично.

Трудно е да се осмисли сборник като „Невидимите кризи“.

Текстовете в него здраво те държат за раменете, крещят в лицето ти: „Осъзнай се!“ и от време на време те оставят без въздух с по едно коляно в стомаха.

Това не са просто есета, които те карат да поцъкваш с език с думите „Мамка му, така си е“, това са разтърсващи истории, дълбаещи до дъното. Изправят те пред неща, които стряскат, плашат те, понякога са ти непосилни. Неща, които предпочитаме да не признаваме и пред себе си.

И след като вече си се сблъскал сърце в сърце с тях, ги изсипват върху ти и започваш да си пробиваш път пред здравия литературен захват на Господинов в търсене на заветната глътка въздух, да вдишаш от оптимизма му. Бога му, колкото и депресираща, трудна, непосилно смазваща да е „Невидимите кризи“, в нея има точно толкова оптимизъм, колкото ти е нужен, за да върне вярата в човека.

„Невидимите кризи“ подхваща из основи един куп ужасяващо важни теми, които по някаква причина често и незаслужено са извън дневния ни ред. Георги Господинов показва онова, което великите писатели от най-големите литератури са демонстрирали преди десетилетия, векове – че работа на хората на изкуството е да предвождат обществата, да възпитават у тях вкус към красотата на изкуството и да не им позволяват да се изгубят из хаоса на площада.

Това в България е проблем и е хубаво, че най-сетне някой го казва изкусно.

Текстовете в „Невидимите кризи“ подсказват, че е крайно време да започне масовото осмисляне на социализма (чрез лимонада на прах на езика, 1968 г. или стол от Берлинския дворец, захвърлен в кръчмарски заден двор); че без книги светът ни е загубен, а кризите стават наистина сериозни; че българският манталитет чисто и просто е под санитарния минимум.

Есето „Свенлив естетизъм“ например в 2 страници конспектира и надгражда „Бай Ганьо“. „На съзерцаването у нас никога не се е гледало с добро око“, пише Господинов. Онемяването пред красивото е част от други култури, тук, в България, е неприлично да зарежеш копането, за да съзерцаваш напъпило черешово клонче.

А „Черешовото топче“? Символът на българския героизъм, превърнал се в нищо и никакъв декор… при това не е от череша, а и обилно олято с корабен лак. България е страната, където Франция се изчерпва с Айфелова кула с термометър, а чорбаджиите са прекарвали по 3 седмици на вилата на лозето със семействата си, та да мислят градските, че са отишли на чужбината.

Но това е само началото – после Георги Господинов те застрелва с текстовете си за четенето

и за литературата. Изключителни могъщи истории, внушения, всяка дума е на точното си място, поднесена с неповторим, майсторски стил.

„Чудото на четенето“ още ми е в главата, почти изречение по изречение, и само като си спомня лека усмивка се заиграва по устните ми, като знам, че божественият текст е всъщност увод към учебник по литература за VI клас. Наистина не мога да си представя по-добър начин на такава възраст да се възпита любов към четенето.

Или седемте неща, които може да се направят с книга – да се вкуси, посади или просто да си я влачиш на връвчица и да я галиш по коремчето. Преклонението към добрата литература струи от всеки ред – няма как да те остави безучастен.

Снимка: Николай Николов / Public Republic

Но не мога да спестя и някои, смятам, негативни страни на сборника –

в „Невидимите кризи“ наистина има парчета, които са осезаемо по-слаби от останалите. На фона на общия брой от 40-те са може би 3, 4, навярно 5, не ми иска да ги броя. Ако сборникът бе забавен още малко, може би щяха да се намерят заместителите, които да изстрелят „Невидимите кризи“ още по-високо в книжната йерархия. В момента историите под нивото на целия сборник са като досадни правописни грешки в едно съвършено като съдържание произведение.

Освен това повечето текстове за социализма не ми дадоха това, което очаквах. Онези, които засягат личния свят на Господинов, са невероятни, но по-критическите зеят с гигантски пробойни. Те не са слаби сами по себе си, но в миналото съм чел многократно по-силни текстове по темата на самия Господинов и сега очаквах повече.

Като пример мога да дам полемиката за 1968 г., която се разрази преди няколко години между Георги Господинов и друг мой любимец, вече покойния Виктор Пасков. Онези текстове ми откриваха аргументирано, ярко и отблизо противоречивият свят на 1968 г. Пилотната история в „Невидимите кризи“, посветена на прочутата Чешка пролет, просто ми постави раздразнения въпрос: „Е, това ли беше?!“. Лично възприятие, надявам се…

Final summation: „Невидимите кризи“ е абсолютно задължителна книга и не вярвайте на никой, който твърди обратното. Искрено се надявам малко емоционалното ми ревю да ви е убедило в това и поне малко да ви е предало усещанията, които ме влудяваха по време на четенето и дни след това.

След първия си прочит многократно разлиствах отново книгата и препрочитах любимите си парчета. Не се съмнявам, че ще продължавам да го правя – дори само на ниво изречения Господинов е безупречен.

Ако някой ден есетата и историите в „Невидимите кризи“ ми омръзнат, това би ознавало, че безвъзвратно съм разлюбил литературата. Дай боже това никога да не се случи.

По ред на номерата блогърите, които са очаровани от тази книга:

Христо Блажев, първото ревю

Алекс Кръстев, най-синтезираното ревю

Книжния Жор, първият човек в България, който си купи книгата

Virginie в един блог, който не познавах, но веднага отива при Книжните

Освен това бихте могли да прочетете и ревюто за „Физика на тъгата“ в Литературата Днес.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )