Литературата Днес

Кадър от екранизацията с Гари Олдман. BG корицата не струва.

Имам мъглявото усещане, че ревюто на „Дракула“ на Брам Стокър няма да е от онези, които пламенно споделям в социалните мрежи.

Хорърът със сигурност не е моят жанр (и все пак не поставям Стивън Кинг в тази категория). Не е да не съм чел ужасии, Ричард Леймън или Лъвкрафт например са ме държали на светло известно време.

„Дракула“ обаче не е особено… страшен.

На фона на това, което се виждали около трансилванската легенда днес, в книжката от под 200 стр. липсват очакваните кървища, съспенс, изненадващо изскачане в мрака или каквото и да е, което да те накара да спиш на светло.

Има два-три момента, в които ми стана напрегнато, но като цяло наивизмът на историята ме отблъсна.

Времето и атмосферата просто са ми чужди – Стокър нещо не успява да ме накара да ги усетя.

(Преди да ме обвините, че не схващам XIX век, ще отбележа, че си имам фаворити от почти всеки век – от „Илиада“ до „Идиот“ в същия този XIX век; просто майсторите на словото си знаят как да предадат мисленето на времето, ако ще и след 2 хилядолетия.)

Накратко казано, никой не може да ме убеди, че „Дракула“ трябва да се мисли като класика или кой знае какво четиво. Вярно, Стокър е показал на съвременниците си какво е да си новатор и навярно бая им е изкарал ангелите, но отвъд силите му е било да го покаже и на хората век по-късно.

И все пак – струва ми се, че за феновете на жанра би било важно да видят откъде тръгва вампирската работа в литература (а за феновете на „Здрач“ – още повече), така че в този смисъл „Дракула“  никак не го омаловажавам.

Не мога да си кривя душата и признавам, че книгата я изчетох с кеф.

Честно, идея си нямам откъде дойде мистериозното удоволствие от прочита. Нито героите ме впечатлиха с нещо (най-малкото с дълбочина), нито действието беше достатъчно интензивно, за да поддържа тръпка, нито пък Стокър е майстор на перото, та да му се дивя на стила.

Структурата обаче си струва да се види – не че е единствена по рода си или нещо такова, но лекотата, с която повествованието се движи между дневниците на героите, кореспонденцията им, телеграми и журналистически дописки, е наистина приятна и достойна за пример.

Допускам и че именно епистоларната конструкция на „Дракула“ е причина романът да съхрани качествата си десетилетия по-късно и макар и старомоден, читателите да продължават да го тачат.

Final summation: Обичате трилъри и хоръри? Вижте „Дракула“. В противен случай май по-скоро няма смисъл.

Вметка: Нали не се чудите защо няма нито ред за какво се разказва книгата? Всеки от нас е виждал десетки интерпретации на Дракула (лично аз съм фен на Гари-Олдмановата), знае сюжета в общи линии, знае за Трансилвания, но ето – в книгата на Стокър е оригиналът на поп-културния феномен граф Дракула*. Защо точно аз да ви го поднасям на тепсия (макар че издавам – доста важен епизод се разиграва на пристанището на Варна)?

*Прототипът може да е румънският психар Влад Цепеш (XV век), но той не е пиел чак кръв, макар и да е набивал де що види османци на кол.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )