Литературата Днес

Трябва да призная, че чаках прословутия Роман на Васил Георгиев от доста време.

След убийствения сборник „Будистки плаж“ и последвалия го още по-добър „Деград“ минаха цели две години, в които знаех, че Васото пише нещо (той дори ми беше подхвърлял някои сегменти от сюжета), а аз просто трябваше да го прочета.

Затова и никак не е случайно, че тук, в Литературата Днес, е първото ревю за „Апарат“ на Васил Георгиев!

ОК, наистина бях поставил нечовешки висока летва. Дългото чакане и задоволството от двата сборника с разкази ме превърнаха в ненаситно чудовище, жадно за всяка буква от идващия Роман. Наистина – изчетох го с огромно удоволствие, но доста неща съм склонен първо да разкритикувам.

„Апарат“ се движи по две сюжетни линии:

• на младия пропиващ се тарикат Емил, който се възползва от онова, което във филмите наричат „възможността на живота“;
• на прословут съвременен гуру, Арлекс Полихронов, който повежда зад гърба си нещо средно между социална прослойка, затворено икономическо общество и секта – организацията „Хармония“.

В частите на Арлекс има доста теория за неговата организация и устоите, върху които тя стъпва. „Хармония“ е общност от хора, които се готвят да живеят, след като петролът свърши, т.е. отсега се учат да се лишават от нещата, които са им непотребни, учат се да търгуват помежду си, да не зависят от обществени фактори като професия или парични знаци и т.н. Малко комунизъм, но не съвсем – разликата е, че в центъра на всичко е един апарат, който ти рови в мозъка и казва реалните ти необходимости; отхвърля измамите, които си приел за истини.

Примерно си мислиш, че обичаш да пиеш бърбън, но това всъщност е заблуда и ти се кефиш на бира (пример на П.Г. е това : ) )

Повечето от теориите на Арлекс са обилно подплатени от реално съществуващи изследователи на икономиката, финансите и пазарите, но е малко дразнещо, че в бележките под линия на романа тук-там се прокрадват и фейк-научни трудове, което донякъде подкопава иначе приличната аргументация. (*Със забележката, че съм далеч от тези области на науката.)

Като цяло обаче Васил Георгиев прави добре изградена и аргументирана дисекция

на консуматорското общество, изваждайки на показ пробойните, през които то може да се дискретидира и саботира.

Другият сюжет е около Емил – един пичага, който обича да пие, обича жени и се възползва от шанса на живота си да открадне едни 6 млрд. евро, а после да трябва да ги поизпере без да има никаква представа как най-удачно да го направи. Много ясно, не е точно това, но ако го кажа в прав текст, губите от историята.

Логично – двете сюжетни линии се оплитат, ама здраво, динамично и с цял чувал изненадващи обрати. Намесват се един куп герои, влизат доста политици, милиардери и гангстери с техните си интереси, няколко красиви мацки, един, който май е гей, неколцина други много пипнати персонажи и едно много загадъчно момиче, което и аз не съм съвсем сигурен, че схванах.

Добра анотация на романа има тук!

Цялото действие пък е позиционирано в София и околностите – с някои доста дистопични промени, които е безпредметно да обсъждам. Достатъчно е да се каже, че е просто една България модифицирана дотолкова, че ежедневието на обикновения човек да не е мръднало особено (с изключение на Великани с чукови, които бият хора след 23,30 по улиците – но за това в книгата).

Проблем понякога са речите на Арлекс – в повечето случаи те са разговори в тв студиа, с журналисти или със съдружниците му. Обаче като цяло си се повтарят вариации на едно и също (а това след средата на романа става малко досадно), с много повече и повече примери, онагледяващи централната блага теза на „Хармония“, зад която като че ли читателите отрано подозират и по-тъмно лице.

Малко неприятен момент е, че на 2 или 3 места историята изглежда малко съшита с бели конци.

Действието е зациклило и се появява добрия стар 2-хилядолетен deus ex machine, който решава драмата – или поне на мен така ми се стори.

А романът си се движи много леко – ако познавате стила на Васил Георгиев, мога да ви уверя, че тук като майсторско писане става дори още по-добре. Изказът си е точно на местата, където е нужно – ту полуакадемичен за речите на Арлекс, ту модерен градски за частите на Емил. Свежи шеги и закачки в едната линия, подмолни бизнес игри с бележки под линии – в другата.

Ми това е.

Final summation просто ми е трудно да направя. Току що прочетох цялото си писание дотук и май съм прекалил с критиките, а съм съсредоточил искреното си удоволствие от прочита „Апарат“ в едва няколко изречения. Причината за това е, че очаквах кратко стегнато ревю – повече позитивизъм за стила, за прекрасните герои и оплетения сюжет, а след това съвсем малко за досадата в половината речи на Арлекс и белите конци. Нещо в пропорцията просто се обърка.

„Апарат“ на Васил Георгиев е доста приятен български роман, който силно ви съветвам да не пропускате!

Докато той излезе на 4 април, можете да видите и ревюто ми за „Деград“ или пък интервюто с Васил Георгиев от януари 2011 г.