Ревютата за любимата ми Деница Дилова и романът ѝ „Дневният живот на нощните пеперуди“ се нароиха доста – има силни и слаби, сериозни и не дотам, много позитивни и малко негативни. В това многообразие, запитах се, къде мога да се вместя аз? Защо да се вмествам изобщо в изброяването на качествата на книгата, след като списъци с тях вече бликат из блогове и групи във „Фейсбук“?
И как мога да кажа нещо все още неизказано – отвъд това, че романът притежава забележителна структура, забавен е, чете се на един дъх, от всяка страница лъха очарователен цинизъм, изреченията са плашещо завладяващи афоризми, а главната героиня, Нина Бранкович, е от онзи тип скици, които по-добре да не се хващаш да рисуваш?
Много просто – дирижирах интервю с Нина Бранкович. Нейните отговори в него са точни цитати от книгата (с много леки козметични промени на места). Те, разбира се, са извадени от съответния си контекст и публикувани без благословията на писателката Деница Дилова, още по-малко на издателите ѝ от „Сиела“. И въпреки това говорят много сами по себе си. У моите въпроси ще забележите това, че са не на място.
Мислите на Нина и пърхащото ѝ обаяние достигат до вас благодарение на Литературата Днес и Преслав Ганев.
– Здравей, Нина! Преди време ти беше успешен главен редактор на регионален вестник, а после внезапно изчезна, сменяше периодично работата си, беше в автомивка, беше продавачка, какво ли не. Какво се случи във вестника?
– Един следобед разбрах, че нещата не отиват на добре. Разбрах го в момента, в който седнах пред компютъра, отворих тефтера с информация, източих снимките от служебния Pentax и осъзнах, че няма да мога да напиша нито ред. Не само сега, но и утре, вдругиден, никога. И не ме мързеше. Просто вече не ми се правеше това, което правех седем години, ден след ден.
– И започна да миеш коли от сутрин до вечер. Но как се промениха нещата в същината им, отвъд смяната на работата?
– Да казвам „не“ вкара живота ми в нови релси. Той стана истински. Ако думата „да“ отваря някаква врата, то тя след определено време се оказва грешен избор. А думата „не“, затваряйки вратата, отваря десетки други.
– Всичко опира до избора?
– Човекът е единственото живо същество, което непрестанно прави избори, за които рано или късно съжалява. Друга изцяло негова особеност е, че ако не ги направи, пак съжалява. Целият живот преминава в безкрайни терзания и съжаления. Това дори едно улично куче не го преживява, дори то намира смисъл и радост в помиярския си живот. Дори то не си навлича врагове само, тъй както само човек умее да си навлече.
– Казваш, че нямаш близки приятели освен един – Даниел. Разкажи ни за него.
– С Даниел презираме по-голямата част от нещата, на които се кланят хората. Хомосексуалист, който отрича гей-връзките и непрекъснато им се подиграва – нямаше как да не ме спечели. Да ми вменява, че сексът е абсолютно безполезен и тъп, човек, който не спира да се чука с когото му падне – не можеше да не го харесам. Той присъстваше в живота ми с тежестта на майка, баща и трима братя.
– Ти си героиня от роман, не е ли малко клиширано най-добрият ти приятел да е хомосексуалист?
– Забелязвам, че много хора покрай мен се впрягат на тема принципи. На бой налитат даже. Принципите не са нещо велико, извън и над битието ни. Те са най-обикновени правила, съобразени с нуждите ни. Имах познат, който си беше нисък, за мъж си беше направо тапа. Та той все ни натякваше принципа си „по-секси е в една двойка, когато жената е по-висока от мъжа“.
– Устройваш истинско тържество на вулгарността и цинизма – нещо, което може би малцина очакват от една дама. Мислила ли си какво би било, ако се беше родила мъж?
– Ако бях мъж, щях да съм с голям член, в това изобщо не се съмнявам. Но радостта ми щеше да стига до там! Щях да съм непрестанно с проблемна ерекция, просто щеше да ми пада винаги когато трябва да ми стане. Сигурна съм. Щеше да ми пада от напълно безобидни неща. Например от безмозъчни същества насреща ми, от нелоялна конкуренция, от високи очаквания, от пренавиване, от студени крайници, от нахлули спомени, непозната миризма и кой знае още от какво. Ако бях мъж, досега да съм скочил от някоя тераса.
– Имаш много критичен език що се отнася до четенето, твои размишления по темата станаха много популярни в социалните мрежи. Какво са ти направили горките четящи хора?
– Четенето дава само повече власт на лошото. То прави онова, което правят и парите, с тази разлика, че за лошата страна на парите никой не храни съмнение. Някога четенето може и да е било полезно, но в новия век служи на злото. Четящите са обикновени мошеници, които внушават, че едва ли не ги ръководи Божията промисъл. Богатите са роби на парите, те нямат нужда от книги. Бедните и онеправданите – истински свободните – също не се нуждаят от тях. Книгите са мечът на средната класа, класата на пълните неудачници, в която попадам и аз.
В личен план тази нездрава любов към книгите не ме направи нито по-добра, нито по-щастлива. Четенето ме направи първо надменна, после самотна, а накрая ме подлуди.
– Но все пак продължаваш да четеш непрекъснато?
– Искам да съм компетентна в колкото може повече области. Пълно прахосничество на дните ми.
– Какво ще кажеш за това интервю, сърдиш ли се, че си го съчиних?
– Да те няма в интернет, означава да те няма изобщо.
Защо наистина Нина Бранкович говори тези неща и цялата ѝ история – в романа „Дневният живот на нощните пеперуди“. Със сигурност книга, която си струва четенето (пък дори и да си навлечете гнева на героинята заради това).
Comments are closed.