Часът на чудовището!

12:07

Нощ. Мрак и тишина облива страниците. Едва чуваме как майка ни повръща в банята след лечението си. Сънували сме чудовищния кошмар, от който се събуждаме винаги с крясък. Докато се страхуваме да заспим отново, някъде навън се размърдва огромното тисово дърво. Скрива луната с огромните си клони и проговаря с гръмотевичния си глас.

Ние сме 10-годишният Конър. Уплашеният Конър, Конър, който си прави закуска и изхвърля боклука. Конър, чиято уста в училище кърви и чийто баща гледа новото си дете на друг континент.

А това проклето дърво, старо колкото света, ни принуждава да стоим и да слушаме историите му.

Ние сме малко момче. Ние сме момче, чиято майка умира от рак, бори се с последни сили за живота, но все още можем, надяваме се да я спасим. Стига да не се появява чудовището от Онзи кошмар.

Но Чудовището от 12:07 е друго, различно. През кривите му зъби от възлести чворове се носи горещ дъх и повей на древност. То е тук за истории. През нощите ни разказва три – истории за въздадена справедливост.Истории, в които добри и лоши няма. Истории, където happy end е разрушение, болка и страх.

Историите са най-дивите създания. Историите ловуват, преследват и разкъсват. Пуснеш ли ги на свобода, никога не знаеш какъв хаос могат да причинят.

Накрая това чудовище иска последната история от нас – малкото момче. Иска да изкопчи Онова, което таим в дъното на душата си и стиска гърлото ни при всяка неизречена дума. Онова, което ще сломи искрицата ни надежда, ако бъде изказано.

„Часът на чудовището“ формално е приказка. Така е разказана, има малко момче, има чудовища, има илюстрации. Всеки един от тези елементи обаче е наопаки. Приказността носи призрачна и мрачна атмосфера. Младият Конър е принуден да изстрада ужасяващите тревогите на възрастен човек и да види неща забранени за 10-годишно хлапе. Черно-белите илюстрации (Джим Кей) те вкарват в един от онези зловещи безлики кошмари, където скованото ти тяло така натежава, че сякаш никога няма да се събудиш.

Съсипващо е да те запратят в ума на момче, чиято майка залинява ден след ден към неизбежния си край.

Толкова съсипващо, че да поискаш да окървавиш малките юмруци на момчето с удари по враговете му, а истината да остава все така далеч.

И после… сълзите ти да потекат като река.

По книгата линеят и:

Христо Блажев в Книголандия

Бранимир в The DarkCorner

Габриела в Аз чета

… както навярно и всички, които са я чели.

Comments

  1. Dante says:

    Аре стига, вече нямам търпения и аз да прочета тая книга, дето е накарала и теб, и Ламота да забравите как се пише аналитично, информативно и казващо нещо ревю, както правите обикновено. Не моа си представя как ви е оставила без думи точно вие двамата да напишете такива ревюта тип други блогъри.
    Не хейтя в момента, харесвам ви и двамата, ама без да се обиждате – нищо не ми казахте. :D Наистина ви е затворила устите тая книга, което за мен е страшно красноречиво.

  2. Dante says:

    Ъм, иначе текстът е хубав, но 3 изречения са ми много малко.
    направо вече ме е страх как аз ще пиша моя текст след време…..

  3. Mi says:

    Много хубаво ревю…Книгата е прекрасна, чете се на един дъх и въздейства наистина силно. Не знам какво повече може да се каже, защото усещанията й не могат да бъдат разказани в едно обикновено ревю на книга.Така че Данте ще я прочете и сам ще прецени :)