12:07
Нощ. Мрак и тишина облива страниците. Едва чуваме как майка ни повръща в банята след лечението си. Сънували сме чудовищния кошмар, от който се събуждаме винаги с крясък. Докато се страхуваме да заспим отново, някъде навън се размърдва огромното тисово дърво. Скрива луната с огромните си клони и проговаря с гръмотевичния си глас.
Ние сме 10-годишният Конър. Уплашеният Конър, Конър, който си прави закуска и изхвърля боклука. Конър, чиято уста в училище кърви и чийто баща гледа новото си дете на друг континент.
А това проклето дърво, старо колкото света, ни принуждава да стоим и да слушаме историите му.
Ние сме малко момче. Ние сме момче, чиято майка умира от рак, бори се с последни сили за живота, но все още можем, надяваме се да я спасим. Стига да не се появява чудовището от Онзи кошмар.
Но Чудовището от 12:07 е друго, различно. През кривите му зъби от възлести чворове се носи горещ дъх и повей на древност. То е тук за истории. През нощите ни разказва три – истории за въздадена справедливост.Истории, в които добри и лоши няма. Истории, където happy end е разрушение, болка и страх.
Историите са най-дивите създания. Историите ловуват, преследват и разкъсват. Пуснеш ли ги на свобода, никога не знаеш какъв хаос могат да причинят.
Накрая това чудовище иска последната история от нас – малкото момче. Иска да изкопчи Онова, което таим в дъното на душата си и стиска гърлото ни при всяка неизречена дума. Онова, което ще сломи искрицата ни надежда, ако бъде изказано.
„Часът на чудовището“ формално е приказка. Така е разказана, има малко момче, има чудовища, има илюстрации. Всеки един от тези елементи обаче е наопаки. Приказността носи призрачна и мрачна атмосфера. Младият Конър е принуден да изстрада ужасяващите тревогите на възрастен човек и да види неща забранени за 10-годишно хлапе. Черно-белите илюстрации (Джим Кей) те вкарват в един от онези зловещи безлики кошмари, където скованото ти тяло така натежава, че сякаш никога няма да се събудиш.
Съсипващо е да те запратят в ума на момче, чиято майка залинява ден след ден към неизбежния си край.
Толкова съсипващо, че да поискаш да окървавиш малките юмруци на момчето с удари по враговете му, а истината да остава все така далеч.
И после… сълзите ти да потекат като река.
По книгата линеят и:
… както навярно и всички, които са я чели.
Comments are closed.