Чели ли сте „Балада за Георг Хених“?
Ако не сте, това ревю ще ви стори безсмислено. Ако не сте чували за „Невръстни убийства“, „Мартина“, „Германия, мръсна приказка“ или „Аутопсия на една любов“ – просто спрете до тук.
Защото сега ще пиша за „Студентът по хармония“ на Красимир Дамянов – книгата, която ме разтърси; книгата, която най-добрият приятел на Виктор Пасков пише за него няколко години след смъртта му.
„Студентът по хармония“ на Красимир Дамянов, описан като „действителен роман“. И наистина, звучи болезнено истински. Не е тайна, че Краси Дамянов е един от най-близките сподвижници на Пасков от периода в средата на 80-те, докато Пасков заминава за Париж (92-93-а), а след това така и не се връща за постоянно в България.
Това е златният период на писателя – на приливи и отливи Дамянов е бил с Пасков, когато са излизали най-добрите му неща – „Невръстни убийства“, „Мартина“, шедьовърът „Балада за Георг Хених“, „Ций Кук“, „Германия, мръсна приказка“. А това означава, че на пръсти се броят хората, които са видели творчеството на Виктор Пасков преди да излезе из пръстите му, видели са как се прави и какво е коствало написването му.
(Кратка бележка: Като цяло Пасков винаги се е славил като човек с безумно много познати в писателските кръгове, но малцина писатели е допускал до себе си; както се вижда от „Аутопсия на една любов“ неговият дружески кръг са музикантите.)
Имате ли представа какво е след като си ридал върху „Балада за Георг Хених“, след като завинаги в сърцето ти се е запечатало кънтящото „Георг Хених, ти, който си на небето! Цар Виктор говори!“, един ден да отвориш „Студентът по хармония“ и всичко да се завърти. Да разбереш какво е коствало на Пасков да напише това, как го е написал, къде го написал, защо го е написал…
За читател, който смята автора на „Мартина“ за литературен бог, това е Библията.
Да прочетеш автентентични писма на Виктор Пасков, буквално да чуваш как гръмкият му пиянски глас ехти през страниците, да си го представиш как прегръща близкия си приятел и се разделят на „Раковски“… Не може да го разбере онзи, който не е кълнял над „Германия, мръсна приказка“ с думите „Това е!“
За съжаление, личността на самия Красимир Дамянов не ме интересува чак толкова. Той е изключителен писател (сборникът му „Къщата на обесения“ ми стои на челно място в библиотеката, за да зачитам невероятният разказ „Лице на убиец“, пример за смазваща стилистика), но баладата му за Виктор Пасков го засенчва.
В „Студентът по хармония“ всъщност практически се вижда софийският (а отчасти и варненският и пловдивският) културен живот от онези години. За съжаление, колкото и интересно е да се видят връзките между творците и обществениците от това време, те са поставени в ужасна междинна среда. Нито са просто маркиране на контекста, за да изпъкнат Виктор Пасков и самият Красимир Дамянов, нито са достатъчно разгърнати, за да се създаде поне нещо, напомнящо цялостна представа за средата.
И все пак – дълбоко, искрено, с ръка на сърце препоръчвам „Студентът по хармония“
на всички почитатели на Виктор Пасков. Но не забравяйте – той не е авторът само на чистата и непорочна „Балада за Георг Хених“, той е онзи вулгарен пияница (не алкохолик, както сам поправя прегрешилите), скандализирал с „Германия, мръсна приказка“, описвал с несравним за времето си цинизъм как баща пита „Защо се плезиш“ обесеното си дете; онзи противоречив мъж, който така и не се отърси от скандалите.
А последният му, може би помните – бе само година преди смъртта му, когато влезе в яростна медийна полемика с Георги Господинов и Мартин Карбовски за това случила ли се е в България 1968 г. От този материал на lyd можете да започнете да четете по темата, ако ви вълнува.
Comments are closed.