„Докато дишам“ на Георги Томов и Дейна Бренченс

Докато дишам – Георги Томов

Ще я карам направо – „Докато дишам“ на Георги Томов и Дейна Бренченс е много добър класически роман, какъвто рядко сме свикнали да виждаме в съвременната ни литература. Книгата има няколко изключителни предимства пред масовия продукт, който залива пазара, и спокойно би могла да се оцени като творба на европейско ниво. Но някои неща в „Докато дишам“ просто не са доизкусурени и те, макар и редки, оставят горчив привкус при четене.

На първо място трябва да се каже, че романът е четивен. 400-те му страници почти не се усещат, минава се през тях като бърз влак, тук-там се спираш на някоя гара да поразмислиш, да ти стане мъчно (че и да се приплаче), да се удивиш на скрития хумор или да си кажеш – „е, мамка му, какво стана тука и каква е тази буца в гърлото ми?!“. Езикът на Георги Томов и Дейна Бренченс е съвременен, атрактивен и жив, съобразява се с обстановката в съответния момент на сюжета, а диалозите между героите (както и техните мисли, които често се врязват в текста) звучат естествено реални, точно такива каквито биха били, ако подслушваме на селския мегдан, в центъра на София, на морето или (предполагам) на светско парти в Париж и на модни снимки в сърцето на Амстердам.

В цялост романа е способен да извади на показ неща, които повечето читатели обичат да таят в себе си. „Докато дишам“ е изпълнен с трагика, събития, предадени по толкова разтърсващ начин, че понякога се налага за малко да спреш с четенето, за да поемеш глътка въздух от реалния свят, а не от този в книгата. Отчайващ е общият тон на тъгата, който се стели гъсто почти през цялото време и задава мрачното усещане за надвиснала непреодолима заплаха, за предстояща непосилна загуба на най-скъпото.

Сюжетът е очарователен – той до голяма степен допринася и за четивността, тъй като е толкова раздвижен, повратлив и последователен, че читателят не може да се откъсне от романа и рискува с четенето му да отложи останалите задачи от ежедневието си. Удивително е как роман от 400 страници може да бъде прочетен без да доскучее нито за секунда – поне за мен, за когото досада може да бъде намерена в що-годе всяка книга.

Често обаче има прекалено случайни събития, които напасват брънките във фабулата – всичко би било наред, ако те бяха едно или две, но са много повече. Герои твърде често се натъкват един на друг без да има никаква реална причина за това (ако съвпадение на място и време е не само възможно, но и препоръчително за малко селце със само една кръчма, то да се сблъскаш нейде из холандската столица с детето си, което търсиш от 20 години, вече граничи с нагласена история), а някои конфликти се разрешават прекалено лесно от само себе си. В самия край на романа, при развръзката, един от най-симпатичните персонажи дори заявява, че появата му е deus ex machina – а точно в този епизод тя е била по-скоро обоснована.

От друга страна, „Докато дишам“ се визуализира отлично – както и Георги Томов каза на премиерата на книгата в София, тя е замислена за кино. Наистина е така, всеки сегмент от романа може да бъде видян почти реално във въображението на читателя, картините се поднасят детайлно без това да идва с разточителни описания на атмосфера, образи или събития в текста. Просто някак изплува, а усещането да имаш прожекция в главата си, докато четеш, е много, много приятно.

Ритъмът на романа обаче се променя, и то няколко пъти, един от които много рязко, което води със себе си и логична читателска аритмия. Докато в началото имаме трагична история за низвергната млада родилка (и сме готови да си изплачем очите за нея), към края срещаме близо 40-страничен екшън, картечен огън, кръв и трупове. Стилистиката между трите части на книгата, макар запазена в същината си, се изменя на места по-рязко, отколкото може би е нужно.

Томов в жив разговор обяснява това с факта, че трите части за замислени и изпълнени като различни – и ако се пренасят на голям екран, трябва да се филмират от различни режисьори, съответно Зорница София, Вим Вендерс и Мартин Скорсезе. Един читател обаче не знае и не би трябвало да знае това по презумпция – той забелязва менящия се ритъм и ако не е почитател на подобен нетрадиционен метод (а и все пак романът е по-скоро класически, отколкото експериментален), се обърква и чуди кога е зачел друга книга. В крайна сметка романът е роман, а филмите, особено от различни знакови режисьори – филми.

Що се отнася до героите – както споменах, те са изградени чудесно, като живи са и ти позволяват да правиш с тях точно това, което се очаква от герои в силна литература. Да ги обичаш, мразиш, презираш, да страдаш по тях, да им се възхищаваш, дори да им простиш ужасяващи прегрешения. Накратко, да ги усещаш до себе си, да искаш да ги прегърнеш или удариш, да изпитваш носталгия, когато си заминат.

Ако при сюжета може да съществуват субективни забележки, то по отношението на героите – не. Там става дума за блестяща работа на Томов и Бренченс, наистина са поставили по страниците на романа си пълнокръвни образи, от цялата палитра на човешката душевност. И това заслужава силни адмирации – защото дефекти в историята, особено ако не са чак толкова фатални, както е в „Докато дишам“, са простими, но кухите и двуизмерни персонажи са първата характеристика на слабата литература.

Забелязвате, навярно, че в това ревю няма почти нищо за сюжета на романа. Смятам, че най-доброто, което можете да направите преди да си вземете „Докато дишам“ (което искрено ви направите, защото е четиво, което докосва прекалено много от човешките сетива), е да си спестите да знаете какво предстои да четете. Аз направих така – нямах никаква информация за историята, макар спойлерите да извираха и да извират все още отвсякъде. Изобщо не съжалих. След прочита на книгата прегледах текста на задната корица и прочетох няколко ревюта – ако знаех неща, казани там, удоволствието ми щеше да е намалено, и то навярно немалко.

Затова – просто си купете „Докато дишам“ на Георги Томов и Дейна Бренченс, отпуснете се и се оставете на нея. Тази книга знае как да обгрижи емоциите ви.

П.П. Отново ще се примоля на издателите от „Сиела“ да дърпат ушите на коректорите си. И в тази книга, както и в други техни, елементарните грешки зачестяват с приближаването към края на текста. Навярно става дума за не повече от десетина недоглеждания, но когато те ти се набиват в очите насред кулминационни моменти, просто не е ОК.

П.П.2. Не мога да приема тази корица, с тези шрифтове и т.н. Съжалявам, но препоръчвам да направите обложка на книгата, когато я четете.

Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )