Некролог: Джеръм Селинджър (1919-2010)

На 2 юни написах един текст, посветен на класата и стила на Джеръм Селинджър, който повече от всичко държеше на убежденията си. “Препечатвам” го сега с малки редакции. Почивай в мир, Спасителю в ръжта!

Джеръм Селинджър в годината, когато излиза Около седем години след последното актуално влизане на името на Джеръм Селинджър в медиите, прочетох новината, че адвокатите му ще съдят автора и издателя на книга, претендираща да е продължение на „Спасителят в ръжта”. Романът ще бъде публикуван (освен ако Селинджър не спечели делото — януари 2010 – той все пак го спечели!) през лятото във Великобритания и през есента в САЩ, казва се „60 години по-късно. Пристигане през ръжта” и разказва за 76-годишен беглец от старчески дом, който се казва Холдън Колфийлд – да, познахте, това е името и на тинейджъра, който влиза в литературата през 1951 чрез „Спасителят в ръжта” и става емблема на младежкото бунтуване срещу ограниченията, наложени от по-възрастното поколение, пък и от собственото такова.

„Спасителят в ръжта” носи изключителна слава на Селинджър – оттогава до сега, в продължение на 58 години, няма година в САЩ, когато романът да не е бестселър – постижение, което не е постигано от много писатели.

Явно е обаче, че Селинджър има доста различно разбиране за известността, литературата и изкуството като цяло. След „Спасителят…” той написва „Девет разказа” (1953), сред които са „Идеален ден за лов на риба бананка” и „Теди”, и поредицата от истории за членовете на семейство Глас, сред които е „Франи и Зуи” (1961).

Седем разказа на писателя са публикувани в различни антологии (първите им издания са от периода 1940-1948), а още 15 са издадени в периодични издания (1940-1964).

Кое е интересното тук… Ами много просто – на 45-годишна възраст, един от най-обещаващите американски писатели просто спира да пише (поне за пред читателите). Обяснява го с грубо навлизане в интимния му свят (интервю в „Ню Йорк Таймс”, 1974). През 1980, когато е вече на 61 години, Селинджър дава и последното си интервю и категорично отказва да говори повече през медиите.

Не му харесва известността, иска да пише за себе си, не иска да пишат за него. Неведнъж е съдил хора за навлизане в тази забрана – през 1982 има юридическа разпра с мъж, опитал се да продаде на национално списание измислено интервю с него, през 1985 спира издаването на книга, в която са публикувани фрагменти от негови писма, през 2009 завежда дело за защита на интелектуалната собственост.

Не допуска негови творби да се филмират – отказвал е най-вероятно десетки пъти на холивудски, европейски и независими филмови студиа (сред които има и директен отказ към Спилбърг) правото да се заснеме „Спасителят в ръжта”.

Над петдесет години Селинджър е абсолютно непоклатим в убедеността си, че нищо негово няма да се филмира, нито че светът ще види какво е написал след 1965 – само си представете – 44 години литературна работа, която или не съществува, или писателят ще крие до смъртта си.

Защо до смъртта си ли? Не е тайна, че дъщеря му от втората му жена е обявявала, че баща й пише. През 2000г. тя дори издаде книга за Селинджър. По всяка вероятност, когато той почине, тя ще запази няколко години нещата, които е писал след 1965, но след това няма да се стърпи и ще ги покаже на света. Ако пък реши да изпълни бащиния си завет – ще има 70 години право върху неговите архиви, а след това те ще излязат извън интеректуалната и юридическа собственост на Селинджър и, ако не са унищожени, може би ще ги видим.

Но дали ние ще сме живи дотогава, един Бог знае… Едно нещо можем да кажем – Джеръм Селинджър е един уникален писател с твърди убеждения, които, макар и да са в наш ущърб като читатели, са признак на абсолютна класа. Единственият случай, за който се сещам да ми е правил толкова силно впечатление, е казусът с Харпър Лий и „Да убиеш присмехулник” – единствената книга на писателката, която въпреки изключителния й успех, така и не се самозабравя и не пише нов роман. Отново достойна за уважение постъпка…

Какво ни остава сега освен да четем пак и пак „Спасителят в ръжта”, „Девет разказа” и „Семейство Глас”, които никога не омръзват…

Comments

  1. Владо says:

    Велика книга!!!

  2. Anonymous says:

    Спрете да се гаврите с Джеръм Селинджър! Дращете глупости и недомислия. Добре че се намери един Йордан Ефтимов да го погребе. Никой от вас не е достатъчно дорасъл да му спретва некролог! Още в телефонното си интервю за “Ню Йорк таймс” през 1974 г. Селинджър споделя: “Обичам да пиша. Но аз пиша за себе си и за собствено удоволствие. В непубликуването има страшно спокойствие”. А който не може да пише, учи другите, как! Всичките критици сте демонични лешояди. А критиците на Селинджър без изключение винаги са били подли и жалки по един особен начин. Дисекция на какво правите, това е кощунство?! Мрънкачи и мижитурки обсъждат личност, която ще се помни с векове. Където и да ровите, ще ударите на камък от непозната вам материя. Селинджър не подлежи на обсъждане, а на мълчание. Отдайте му го!

  3. Няма значение кой says:

    До Anonymous on August 31, 2011 – 7:02 pm – Е, ако вие сте почитател на Селинджър (както и явно авторът на статията) би трябвало да се радвате,че някой изобщо се сеща в България да пише за него. Достатъчно плътно е “уважителното” мълчание за Селинджър по повод смъртта му. Макар, че според мен то не се дължи на уважение, а на невежество и безразличие към гения. Всички, които обичаме Селинджър, го обичаме като писател и сме склонни да не се съобразяваме с желанието му да заличи името си отвсякъде.
    Изказването ви би било адекватно, само ако случайно сте неговият адвокат, отговорен за спазване на завещанието му, ама малко се съмнявам 🙂